О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №156 София, 19.09.2019 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА като изслуша докладваното от съдия Маринова ч.гр.д. № 2934 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 21878 от 17.07.2019 г. на нотариус Д. Г., против определение № 1199 от 19.06.2019 г. по възз.ч.гр.д. № 1200 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Пловдив за потвърждаване на определение от 08.05.2019 г. на съдия по вписванията при Районен съд-Пловдив, с което се отказва списване на брачен договор акт *, т.*/* г. по описа на нотариус Д. Г., рег. № * на НК, район на действие РС-П.. Жалбоподателката счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно. Поддържа, че същото е очевидно неправилно и противоречи на практиката на Върховния касационен съд във връзка с формулирани въпроси, поради което следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Намира, че предвид дадените указания за тълкуване на закона, съдържащи се в Тълкувателно решение № 7 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС съдията по вписванията не разполага с компетентност да преценява валидността на акта, предоставен му за вписване. Отделно липсва основание да се откаже вписване, доколкото разпоредбата на чл.39, ал.1 СК има диспозитивен характер, а в случая волята на страните по брачния договор е ясно и изчерпателно изявена с оглед дадените пълномощния на представителите им. За да прецени наличието на основание за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав съобрази следното: Окръжен съд-Пловдив е потвърдил определение от 08.05.2019 г. на съдията по вписванията при Районен съд-Пловдив, с което се отказва вписване на брачен договор акт *, т.*/* г. по описа на нотариус Д. Г., рег. № * на НК, район на действие РС-П.. Крайният му извод е мотивиран с преценка относно специфичната форма за действителност на брачния договор – писмена, с нотариална заверка на съдържанието и на подписите, както и строго личния му характер – изискването за личното му сключване от страните. Съдът е приел, че е изключена възможността договорът да бъде сключен чрез пълномощник. Посочил е, че с нотариалната заверка на подписа нотариусът удостоверява, че страните лично са се явили пред него и са подписали или потвърдили вече положените върху брачния договор свои подписи. С нотариалната заверка на съдържанието нотариусът удостоверява, че към датата на нотариалното удостоверяване брачният договор има такова съдържание, каквото има екземплярът, останал на съхранение в служебния му архив. Съдът е приел, че законодателят е предвидил тази императивна форма за сключване на брачния договор, за да се гарантира самоличността и дееспособността на страните, както и че по отношение на сключената сделка ще бъде осъществен контрол за законосъобразност. В тази връзка е предвидена и отговорността на нотариуса по чл.25, ал.1 ЗННД, според която разпоредба той е длъжен да упътва страните, да изяснява тяхната воля и фактическо положение и да ги запознае ясно и недвусмислено с правните последици на извършения акт. В заключение съдът е посочил, че в случая строго личното сключване на брачния договор от съпрузите е нарушено, тъй като същите са били представлявани от пълномощници, а личният характер на брачния договор е несъвместим, както със законовото, така и с договорното представителство, поради което отказът на съдията по вписванията е правилен и законосъобразен. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на атакуваното определение по първия от поставените от жалбоподателката въпроси, а именно: може ли съдията по вписванията да откаже вписване на представен му за това акт, макар и този акт да има изискуемите по закона форма и съдържание и да подлежи на вписване, тъй като въпросът не кореспондира с мотивите на съда, че в случая брачния договор не отговаря на изискванията за форма. Липсва тълкуване в практиката на ВКС по втория поставен въпрос, а именно/уточнен от съда/: налице ли е основание за отказ от вписване на брачен договор, който нарушава разпоредбата на чл.39, ал.1 СК относно личното участие на страните при сключването му, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По основанието за допускане на касационно обжалване: Брачният договор е уреден за пръв път в позитивното ни право със Семейния кодекс в сила от 1.10.2009 г. като формална сделка. В чл.39, ал.1 СК е регламентирана формата на брачния договор – писмена, подписан лично от страните, с нотариална заверка на подписа и съдържанието. Нормите, уреждащи формата на волеизявленията, са императивни. Нарушаването на което и да е от посочените в чл.39, ал.1 СК изисквания, води до липса на форма на брачния договор. Подписването на брачния договор от страните в нотариалното производство по смисъла на чл.572, изр.първо ГПК е елемент от формата на договора. Съгласно тълкуването на правомощията на съдията по вписванията по чл.32а, ал.1 ПВ с Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.6, съдията по вписванията следи дали представения за вписване акт е съставен съобразно изискванията за форма. Ако брачният договор не е подписан лично от страните в нотариалното производство, то не е спазена формата за сключването му по чл.39, ал.1 СК и и съдията по вписванията следва да откаже вписването му на основание правомощията си по чл.32, ал.1 ПВ. По основателността за частната касационна жалба: С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, следва, че атакуваното определение на Окръжен съд-Пловдив е правилно и следва да бъде оставено в сила. Доводите на жалбоподателката са основани на тезата, че изискването на чл.39, ал.1 СК относно сключването на брачния договор лично от страните по него има диспозитивен характер, тъй като брани не обществения, а частния /на страните по договора/ интерес. Изискването на законодателя за по-голяма сигурност и пряк, личен ангжимент на страните при сключването на този вид договор, прави недопустимо общото, „генералното“ пълномощно. Когато обаче волята на страна /страни/ по брачен договор е ясно и категорично заявена, както относно сключването на този договор от конкретен неин пълномощник, така и относно съдържанието на договора /недвусмислено определено в пълномощното/, тя не може да не бъде зачетена, най-малкото защото преследваната от закона цел за пряко и лично участие на страните по брачния договор е изцяло постигната. Посочената теза не може да бъде споделена. Сключването на брачния договор лично от страните съставлява не е специално изискване, каквото е например изискването по чл.37, ал.2 СК брачният договор да се сключва само от дееспособни лица. Касае се за специално изискване за начина на извършване на волеизявленията, а тези специални изисквания в правната теория се обозначават с термина „форма на сделките“. Установената в чл.39, ал.1 СК форма на брачния договор е форма за действителност. За спазването й съдията по вписванията е длъжен да следи съгласно чл.32а ПВ. В случая след като от съдържанието на представения за вписване брачен договор е видно, че не е спазена формата, тъй като акта е подписан не от страните по брачния договор, а от техни пълномощници, то правилно е постановен отказ от вписване. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1199 от 19.06.2019 г. по възз.ч.гр.д. № 1200 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Пловдив за потвърждаване на определение от 08.05.2019 г. на съдия по вписванията при Районен съд-Пловдив, с което се отказва списване на брачен договор акт *, т.*/* г. по описа на нотариус Д. Г., рег. № * на НК, район на действие РС-П.. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 1199 от 19.06.2019 г. по възз.ч.гр.д. № 1200 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Пловдив. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: