1 Р Е Ш Е Н И Е № 12 гр. София, 16.02. 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Ценка Георгиева Членове: И. Папазова М. Русева При секретаря Анжела Богданова, като изслуша докладваното от съдията Ц. Георгиева гр.д. № 2184/2015 г., за да се произнесе взе пред вид следното: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 907 от 08.0.2015 г., постановено по настоящото гр. дело № 2184/2015г. на ВКС, ІІІ г.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския окръжен съд, № 7 от 27.01.2015г. по в.гр.д. № 619/2014г., с което е потвърдено решението на Великотърновския районен съд, № 485 от 20.05.2014г. по гр.д. № 4128/2013г., с което са отхвърлени предявените от К. Георгиева Д. против П. А. Л. искове по чл. 45 ЗЗД за сумата 11 375,10 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди и за сумата 7 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно уволнение със заповед № 413 от 14.06.2011г. на ректора на В. „Св. Св. К. и М.”. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос „формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните”. Ответникът П. А. Л. от [населено място] в представения писмен отговор от пълномощника му адв. С. В. моли решението да се остави в сила. Претендира разноските по делото. По поставения въпрос ВКС намира следното: Касационно обжалване е допуснато поради противоречие на въззивното решение на приложените от касатора решения на ВКС – решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ІV г.о., № 373/23.07.2014г. по гр.д. № 3003/2013г. на ІV г.о. и решение № 68/24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, с които е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Прието е, че предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд съгласно чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Това задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Настоящият състав на ВКС намира, че цитираната съдебна практика съответства на задължителните указания, дадени с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК, с което е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, като въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. По основателността на касационната жалба: За да е отхвърли предявените от К. Георгиева Д. против П. А. Л. искове по чл. 45 ЗЗД за заплащане на имуществени и неимуществени вреди от незаконно уволнение, въззивният съд е приел, че фактическата обстановка по делото е правилно и обективно изяснена - районният съд е изложил и обсъдил подробно всички релевантни за спора факти, които въззивната инстанция не намира за нужно да преповтаря. Приел е, че правните изводи на съда, изградени въз основа на приетите за установени факти, също са обосновани и съответстват на закона и на съдебната практика. Първоинстанционният съд е цитирал относимото за случая ППВС № 4/1975 г., т. 1, като е приел, че съгласно него и въз основа на събраните по делото доказателства следва да се приеме, че при извършване на признатото за незаконно уволнение на ищцата, ръководителят на предприятието на работодателя не е преследвал постигането на лични и неслужебни цели. В конкретния случай в тежест на ищцата е вменено доказването на фактите, обуславящи основателността на исковите претенции, включително това, че при уволнението ректорът е действал недобросъвестно като е знаел, че не е налице основание за уволнението й и се е възползвал от служебното си положение, преследвайки нейното отстраняване като ръководител, координатор и член на авторски екипи по проектите „Пътят на водата, „К.-Т.-НЕТ” и „РИСК”. Правилно първоинстанционният съд е посочил в мотивите си, че по делото не са ангажирани никакви доказателства от ищцата, че на ответника като ректор на университета му е било известна липсата на основания за уволнението й и въпреки това той го е извършил. В касационната жалба са изложени оплаквания за материална незаконосъобразност на решението, както и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд. Развити са съображения, че въззивният съд е нарушил императивните разпоредби на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и съображения относно неточното прилагане на чл. 45 ЗЗД, чийто фактически състав според касатора е осъществен. Основателни са касационните оплаквания за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения във връзка с мотивирането на съдебното решение, респ. за липсата на такива мотиви и обсъждане на наведените с въззивната жалба оплаквания, възражения и доводи на жалбоподателя. Предвид дадения по-горе отговор на поставения процесуалноправен въпрос, въззивното решение е постановено в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В противоречие с посочената задължителна практика на ВКС, в мотивите към обжалваното въззивно решение се съдържа единствено преценка за правилността на фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд, като се сочи и общо препращане към тях. Горепосочените основни правила са нарушени от окръжния съд, който не е изложил собствени мотиви към постановеното от него решение, не извършил анализ на доказателствата по делото и на наведените от въззивника с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Единствените самостоятелно направени от въззивния съд фактически констатации и правни изводи са, че в случая е имало конкретно установени действия на ищцата, представляващи нарушения на трудовата дисциплина и те са били обсъждани от Академичния съвет, при което се е стигнало до решение за налагането на дисциплинарното наказание „уволнение”. Липсата на собствени мотиви на решаващия въззивен съд налага връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция и постановяване на ново решение, съдържащо такива мотиви. При постановяване на решение по съществото на спора въззивният съд ще следва да се произнесе и по дължимите на страните съдебни разноски, с оглед изхода на спора по същество, в т.ч. и по разноските в настоящото касационно производство съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение на Великотърновския окръжен съд, № 7 от 27.01.2015г. по в.гр.д. № 619/2014г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Великотърновския окръжен съд. Председател: Членове: