2 Р Е Ш Е Н И Е № 60107 гр.София, 22.12.2021 г. в името на народа ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева при секретаря Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 523 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Спортелит“ ЕАД, [населено място], срещу решение № 105/11.10.2019г., постановено по т.д.№ 211/2019г. от Бургаски апелативен съд, с което е отменено решение № 169/08.05.2019г. по т.д.№ 318/2017г. на Бургаски окръжен съд и касаторът е осъден да заплати на „Нафтекс Петрол“ ЕООД /н./, [населено място], сумата от 1505759,56 лв., представляваща неплатена продажна цена на доставени горива в периода 29.01.2014г. – 01.03.2014г., ведно със законната лихва от 07.07.2014г. и разноски по делото. Касаторът поддържа, че решението е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като въззивният съд неправилно е счел, че възражението за извънсъдебно прихващане е недопустимо да се направи при условията на чл.371 ГПК, а единствено в първата инстанция с отговора на исковата молба; не са преценени всички събрани доказателства при формиране на фактическите констатации на съда и са изложени противоречиви изводи относно редовността на счетоводните записвания. Според касатора решението на апелативния съд е необосновано в частта относно приетата липса на обективирано в споразумение от 18.03.2014г. прихващане на насрещни вземания и възможността за антидатиране на това споразумение, както и на договора за цесия и уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД, включително и по отношение на правното съображение, че с договор за цесия не могат да се прехвърлят бъдещи вземания. Моли обжалваното решение да се отмени, както и да му се присъдят разноските за всички съдебни инстанции. Ответникът възразява в отговора на касационната жалба, че въззивното решение е правилно, тъй като възражението за прихващане е направено от касатора – ответник по иска в заседанието по даване ход на делото, а не е било въведено в срока по чл.367, ал.2 ГПК, поради което той е загубил възможността да се ползва от това защитно процесуално действие. Изводите на съда, че не следва да намери приложение нормата на чл.371 ГПК са счетени за правилни, предвид обстоятелството, че не е било въведено възражение за съдебно прихващане, а твърдение за извънсъдебно прихващане. Според ответника мотивите на въззивната инстанция за неправилно приобщени писмени доказателства по делото за установяване на прихващането са правилни, както и констатацията за липса на редовно водени счетоводни книги и на доказателства за погасяване на задължението. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск на „Нафтекс Петрол“ ЕООД /н./ срещу „Спортелит“ ЕАД за заплащане на сума, представляваща сбор от неплатени цени за доставки на горива, осъществени в периода 29.01.2014г. – 01.03.2014г. Представеният първоначално писмен договор от 01.01.2014г. е оттеглен от ищеца и същият се е позовал на неформално договаряне между страните в хипотезата по чл.292 ТЗ и на наличието на трайни търговски взаимоотношения по силата на писмен договор от 30.11.2013г. На база на заключението на счетоводната експертиза решаващият състав е установил, че през 2013г. между страните са били извършвани покупко-продажби на горива, като част от цената е била заплатена от ответника – настоящ касатор, а неплатената стойност е била преоформена на 30.11.2013г. като договор за заем, задължението по който е погасено на 29.01.2014г. При така приетите факти въззивният съд е формирал извод за съществуващи трайни търговски отношения между страните, като в исковия период направените от „Нафтект Петрол“ ЕООД счетоводни записвания за доставки на горива са документално обосновани чрез прилагане по всяко от тях на данъчна фактура, нареждане за експедиция и приемо – предавателна разписка. В придружаващите документи са били отразени количествата и стойностите на горивата, базите за натоварване, регистрационните номера на превозното средство и ЕГН на шофьорите. Фактурите, издадени от ищеца, са били включени в дневниците за покупките на ответника и е ползван данъчен кредит, а исковата сума за задължението е отразена в баланса на „Спортелит“ ЕАД към 31.12.2014г. в сметка „Доставчици“ по партидата на ищеца. През 2015г. задължението е отписано от партидата на „Нафтекс Петрол“ ЕООД и е заведено като задължение към „Арвен“ АД на основание договор за продажба на вземане, на основание на който договор на 01.05.2015г. е отразено погасяване на задължението на ответника към ищеца. Съдът е посочил, че ГФО на дружеството е обявен в търговския регистър на 28.03.2019г., т.е. след изтичане на срока за това и след изготвяне на счетоводната експертиза по делото, както и се е позовал на доклад на независим одитор относно липсата на достоверност на финансовия отчет. Представеният от ответника договор за цесия е сключен на 10.03.2014г. между „Арвен“ АД и „Спортелит“ ЕАД и с този договор „Арден“ продава на „Спортелит“ ЕАД свое вземане към „Нафтекс Петрол“ ЕООД по договор за заем от 12.02.2013г. На 18.03.2014г. между „Спортелит“ ЕАД и „Нафтекс Петрол“ е сключено споразумение за прихващане, като са прихванати: задължението на „Спортелит“ ЕАД, произтичащо от доставка на дизелово гориво в размер на 1505759,58 лв. по процесните фактури срещу задължението на „Нафтекс Петрол“ ЕООД, придобито с договора за цесия от 10.03.2014г., а страните са се съгласили, че след прихващането остава дължимо задължение на „Нафтекс Петрол“ в размер на 14240,42 лв. Първоинстанционният съд е приел, че претендираното вземане е било погасено чрез прихващане, докато според въззивния съд извънсъдебното прихващане не е било част от предмета на спора. Апелативният съд е констатирал, че договорът за цесия и споразумението за прихващане са били представени от ответника в открито съдебно заседание на 13.11.2018г. с уточнението, че се представят с оглед на разпределената от съда доказателствена тежест в изготвения доклад. Според решаващия състав възражение, включително и при условията на евентуалност, че претендираното вземане е погасено чрез извънсъдебно прихващане, не е било изрично заявено. Такова изявление се съдържало в протокола от проведеното открито заседание на 09.04.2019г., но в смисъл, че „…не се касае за съдебна компенсация, а за извършено извънсъдебно прихващане“, като липсвало позоваване на погасителния ефект на прихващането в пледоарията на страната. В отговора на исковата молба възражение за прихващане не е било въведено, в резултат на което той е загубил възможността да го направи по-късно – чл.370 ГПК, както и в първото заседание липсвала ясно изразена защитна теза. Прието е, че не е налице и хипотезата по чл.371 ГПК за заявяване на възражение за прихващане до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, когато за доказването му не се налага събиране на нови доказателства, или във въззивната инстанция, когато вземането на ответника е установено със съдебно решение или със заповед за изпълнение, които представки в случая не били налице. С определение № 7/04.01.2021г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по обобщения от настоящия състав въпрос за действието на извънсъдебното споразумение за прихващане при съществуващ съдебен спор между страните. Становището на състава на ВКС произтича от следното: Прихващането по чл.103 – чл.105 ЗЗД е уредено като способ за погасяване на две насрещни вземания и се извършва чрез изявление на едната страна (тази с активното вземане), отправено до другата, като за настъпване на погасителния ефект не е поставено изискване за приемане или осъществяване на друго действие от страната с пасивното вземане. Според изричната норма на чл.104, ал.2 ЗЗД двете насрещни вземания се смятат за погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. Законодателят не изключва компенсацията да настъпи и по силата на сключен между страните договор, при който всяка една от страните прави както изявление за съществуването на вземане в нейния патримониум, така и признание на вземането на насрещната страна. С договора страните постигнат съгласие двете вземания да се считат за погасени и, ако не е уговорено друго, погасяването ще настъпи по правилото на чл.104, ал.2 ЗЗД. В този смисъл извънсъдебното споразумение за прихващане има правни последици, аналогични с тези на изявление за компенсация, направено по реда на чл.104, ал.1, изр.1 ЗЗД. Позоваването на една от страните в съдебен спор на настъпил погасителен ефект на извънсъдебно прихващане представлява оспорване съществуването на вземането на насрещната страна. В случай, че вземането на ищеца не е погасено чрез извънсъдебно прихващане, то ответникът може да упражни правото на компенсация чрез защитно правопогасяващо възражение за прихващане. В практиката на ВКС – т.4 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от № 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС и т.6 на Тълкувателно решение № 1/2000г. от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС е прието, че възражението за прихващане може за първи път да се заяви пред въззивния съд, ако се изразява в материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от тях от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им. Ако насрещното вземане е спорно, възражението за прихващане не може да бъде заявено за първи път пред въззивната инстанция. В тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС са посочени за актуални и при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./. Даденото разрешение е за правомощията на въззивната инстанция, като мотивите са основани на проведено разграничение между ликвидно и неликвидно вземане, последното определено и като спорно. Прието е, че възражението за прихващане с ликвидно вземане по същността си е позоваване на правната промяна, каквото е и възражението за опрощаване и възражението за плащане след подаване на въззивната жалба. Според аргументацията на ОСГТК на ВКС, основана и на разпоредбата на чл.371 ГПК, с това възражение не се променя спорният предмет, тъй като предявеното с него вземане вече е установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, и съответно за доказване на възражението не е необходимо събиране на доказателства. Когато обаче насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно (неликвидно), т. е. негов предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо (чл. 298, ал. 4 ГПК), при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение, на общо основание (чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК) същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо. По отношение на търговските спорове в разпоредбата на чл.370 ГПК е предвидена преклузия за упражняване на процесуалните права на ответника след изтичане на срока за отговор на исковата молба, включително: да направи възражения, да посочи доказателства и да представи писмени доказателства. Изключение от тези последици са: наличието на особени непредвидени обстоятелства (чл.370 ГПК), посочването и представянето на нови доказателства с допълнителния отговор, ако не е могъл да ги представи с отговора (чл.373, ал.2 ГПК) и заявяване на възражение за прихващане (чл.371 ГПК) По силата на чл.371 ГПК възражението за прихващане може да се направи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, когато за доказването му не са налага събирането на нови доказателства или до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение. Така уреденото изключение за възражението за прихващане в светлината и на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС налага извода, че пред въззивния съд може да се заяви възражение за съдебно прихващане, без същото да се счита преклудирано с изтичане на срока за отговор и без прилагане на ограничението по чл.266 ГПК, но само ако е налице безспорност на вземането, установена със съдебен акт. По аргумент от даденото тълкуване в практиката на ВКС в първоинстанционното производство по търговски спорове възражение за съдебно прихващане може да се заяви до приключване на съдебното дирене, но само ако за доказването му не се налага събирането на нови доказателства. Следователно за страната, направила възражението след срока за отговор, не отпадат преклузиите за посочване и представяне на доказателства, а необходимостта от събиране на нови доказателства за произнасяне по възражението е предоставена на преценката на съда за всеки конкретен случай. С тази норма се зачитат последиците от непосочване и представяне на доказателства в срока за отговор, но едновременно с това на страната се предоставя по-дълъг срок за въвеждане на възражение за прихващане, по което ще се формира сила на пресъдено нещо съгласно чл.298, ал.4 ГПК. Извънсъдебното прихващане, при което погасителният ефект е настъпил към момента, в който компенсацията е могла да се извърши и този момент е преди приключване на съдебното дирене, следва да се съобрази от съда като факт от значение за решаването на спора. Прихващането на предявеното вземане с вземане на насрещната страна не се различава по правни последици от плащането и другите погасителни способи. Произнасянето на първоинстанционния съд е обусловено от позоваване на този факт, включително и чрез посочването на доказателства или представянето на писмени доказателства, за което страната, ползваща се от установяването на факта, е ограничена от предвидените в закона преклузивни срокове. При оспорване на настъпилия погасителен ефект съдът изследва материалноправните предпоставки на компенсацията. От изложените съображения се извежда отговорът на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, а именно, че извънсъдебното споразумение за прихващане, представено при разглеждането на съдебен спор, има правните последици на компенсацията по чл.104, ал.2 ЗЗД и представлява позоваване на настъпило погасяване на предявеното в процеса вземането на кредитора, а не е възражение за съдебно прихващане. По същество на касационната жалба: Налице е въведеното касационно основание за отмяна на обжалваното решение поради допуснати процесуални нарушения от въззивния съд на нормите на чл.370 и чл.371 ГПК. С отговора на исковата молба и допълнителната искова молба ответникът по иска – настоящ касатор е оспорил претендирането от ищеца вземане. По искания и на двете страни е допуснато изслушването на икономическа експертиза, в заключението на която вещото лице е констатирало, че ответникът е направил счетоводно отразяване на договора за цесия от 10.03.2014г. и на договора за заем и съответно, че е отписал задължението си към ищеца. В първото открито съдебно заседание на 13.11.2018г., към момента на което е било депозирано заключението на икономическата експертиза, ответникът е представил писмени доказателства – договора за цесия, уведомлението за цесията, договора за заем и споразумението за прихващане. Страната е твърдяла, че тези доказателства се представят с оглед на разпределената с доклада доказателствена тежест и това са новооткрити доказателства. Ищецът е оспорил заключението на икономическата експертиза в тази част, както и допускането на писмени доказателства, представени след изтичане на срока за отговор на исковата молба. Автентичността на писмените документи е оспорена, но неистинността им не е доказана предвид приетото заключение на почеркова експертиза. В открито съдебно заседание на 09.04.2019г. пълномощникът на ответника е заявил изрично, че „не се касае за съдебна компенсация, а за извършено извънсъдебно прихващане, с което представляващият ищцовото дружество се е съгласил“. Предвид извършените процесуални действия по делото съставът на ВКС приема, че ответникът се е позовал на настъпил погасителен ефект на извънсъдебно прихващане със сключеното между страните по спора споразумение на 18.03.2014г. В процеса не е заявено възражение за съдебно прихващане, за да е необходима преценка от съда дали са налице предпоставките по чл.371 ГПК. Представените писмени доказателства са за установяване на редовността на извършените счетоводни записвания във връзка с отписване на задължението на ответника към ищеца, поради което и представянето им не е преклудирано съгласно нормата на чл.370 ГПК. Погасяването на вземането на ищеца на основание на сключен договор за компенсация, представен след срока за отговор на исковата молба с оглед оспорване на констатациите на икономическата експертиза, е следвало да се обсъди съда. Отказът на въззивния съд да съобрази погасителния ефект на прихващането е постановен в нарушение на нормата на чл.371 ГПК поради липсата на установена в закона преклузия. Материалноправните предпоставки за компенсацията са налице, като чрез изявленията на страните в споразумението се придава и безспорност на вземанията на двете насрещни страни. Въведеното възражение за антидатиране на споразумението не е доказано, като същото не може да се основава на предположения. Заключението на въззивния съд за липса на достоверност на финансовия отчет на дружеството е без значение за спора, тъй като погасителният ефект на прихващането се установява от сключеното между страните споразумение, а не на основание на счетоводните записвания. По изложените съображения въззивното решение следва да се отмени изцяло и да се постанови ново решение, с което искът да се отхвърли поради погасяване на претендираното вземане чрез прихващане. На основание чл.81 ГПК ответникът следва да заплати направените от касатора разноски по представения списък по чл.80 ГПК в размер на 30115,19 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 105/11.10.2019г., постановено по т.д.№ 211/2019г. от Бургаски апелативен съд, като ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска, предявен на основание чл.327 ТЗ от „Нафтекс Петрол“ ЕООД /н./, [населено място], срещу „Спортелит“ ЕАД, [населено място], за заплащане на сумата от 1505759,56 лв., представляваща неплатена продажна цена на доставени горива в периода 29.01.2014г. – 01.03.2014г. по 46 броя фактури. ОСЪЖДА „Нафтекс Петрол“ ЕООД /н./, [населено място], хотел „Ловеч“, [улица], да заплати на „Спортелит“ ЕАД, [населено място], хотел „България, [улица], сумата от 30115,19 лв. (тридесет хиляди сто и петнадесет лева) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.