Р Е Ш Е Н И Е № 158 София , 11.11.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галина Тонева ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева Жанина Начева при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 613/2019 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалба от защитника на Т. С. Н. адвокат Б. Б. от САК и от частните обвинители А. Г. С., В. П. Й. и К. П. Н. чрез техния повереник адвокат С. Ч. от САК против решение № 42 от 14.03.2019 г. по внохд № 542/2018 г. на Апелативния съд в гр. Пловдив. В жалбата от защитника се твърди, че атакуваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е явно несправедливо т.е релевират се всички касационни основания на чл. 348, ал. 1 от НПК. Според жалбоподателя съдът неправилно е приложил чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, тъй като подсъдимият не е допуснал нарушаването му. В аспект на стандарта за проверка и анализ на доказателствената база се коментират фактическите изводи на предходните инстанции относно заключенията на трите автотехнически експертизи. В жалбата са изложени подробни съображения, с които се оспорва обективността на експертните разяснения относно пътната ситуация, предмет на установяване по делото. Изтъква се, че вещите лица не са обсъдили всички варианти за взаимното разположение на автомобила, управляван от подсъдимия, пострадалия велосипедист и останалите участници в движението. Подчертава се, че в експертните разсъждения относно мястото на удара по широчина на пътното платно не е обсъдено положението на намерения велосипед. Твърдението за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание касаторът обосновава с пренебрегване на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат и спецификата на инцидента, който се развил за части от секундата и чието избягване от страна на подсъдимия предполагало пределна концентрация на границата на човешките възможности. С тези аргументи защитникът свързва необходимост от прилагане на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от НПК и намаляване на наложените на подсъдимия санкции. В заключение се отправя искане касационният съд да отмени обжалваното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав или, алтернативно – да намали наложеното наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Пред касационната инстанция касаторът поддържа жалбата, а защитникът адвокат М. М. в писмена защита доразвива изложените в нея съображения. Добавя оплакване за необосновани фактически констатации на въззивната инстанция относно причинната връзка между допуснати от подсъдимия нарушения на правилата за движение и смъртта на пострадалия. Отбелязва, че Т. Н. е управлявал автомобила си със скорост, съобразена с атмосферните условия, релефа и състоянието на пътя, характера и интензивността на движение и с конкретните условия на видимост. Пострадалият велосипедист се е движел неправомерно и се е появил внезапно в опасната зона за спиране, поради което подсъдимият не е имал техническа възможност да избегне конфликтно съприкосновение. Пътнотранспортното произшествие жалбоподателят квалифицира като случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК, поради което намира осъждането на Т. Н. за незаконосъобразно, а решението на въззивната инстанция за постановено в нарушение на процесуалните правила. В жалбата на частните обвинители се обосновава несъгласие с наложените на подсъдимия наказания. Касаторите изразяват становище, че санкцията не е съобразена с обществената опасност на деянието и неговите противоправни последици, поради което не в състояние да постигне целите на специалната и особено на генералната превенция. Жалбоподателите считат, че в момента е налице нараснала необходимост от налагане на по-високи по размер наказания за транспортни престъпления с оглед обществения интерес, поради което настояват за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане с указания за разширяване на обема на наказателната принуда. Пред касационната инстанция в писмено становище повереникът на частните обвинители поддържа жалбата и изразява несъгласие с доводите на защитници на подсъдимия. Противопоставя се на тяхната теза за съществени нарушения на процесуалните правила, както и за неубедителност на мотивите на съда относно приложимата наказателноправна норма. Прокурорът пледира за отхвърляне и на двете жалби поради неоснователност на наведените в тях аргументи за опорочаване на постановения въззивен акт. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК , установи следното : Пловдивският окръжен съд с присъда № 63 от 19.07.2018 г. по нохд № 140/2018 г. признал подсъдимия Т. С. Н. за виновен в това, че на 13.07.2017 г. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил „Н. Н.”, е нарушил правилата на чл. 20, ал. 2 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), и по непредпазливост причинил смъртта на П. В. С., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б.”в” вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим, както и на лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години и шест месеца. Съдът приспаднал от така определените наказания времето, през което подсъдимият бил задържан в рамките на процеса и бил лишен от правоуправление по административен ред . В тежест на Т. Н. били възложени и сторените по делото разноски. Пловдивският апелативен съд, наказателно отделение, с решение № 42 от 14.03.2019 г. по внохд № 542/2018 г. потвърдил първоинстанционната присъда. Жалбата на подсъдимия срещу въззивния съдебен акт е основателна. При постановяването му са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и 5, чл. 153, чл. 314, ал. 1 и чл. 339, ал. 2 от НПК, рефлектирали върху правилното приложение на закона. Въпреки широките правомощия на въззивната инстанция правнорелевантните факти са останали неизяснени по дължимия категоричен начин, произтичащ от принципа за пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. Апелативният съд, след проведено съдебно следствие, в хода на което назначил допълнителна автотехническа експертиза и два пъти разпитал вещите лица, в крайна сметка, на стр.8 от решението си, напълно се солидаризирал с предходната инстанция относно фактическата обстановка по делото. Той приел, че подсъдимият Н. управлявал автомобил „Н. Н.” по [улица]към [улица]. По това време пострадалият С., който се придвижвал с велосипед по [улица], спрял на кръстовището с [улица], за да изчака преминаващите автомобили. В това положение бил забелязан от подсъдимия. Пострадалият изчакал да минат два автомобила, които се движели в срещуположната за лекия автомобил „Н. Н.” лента за движение, след което потеглил, пресичайки [улица]. Подсъдимият имал пряка видимост към велосипедиста в този момент от лявата страна на преминаващия насреща черен автомобил. Това състояние на визуален контакт продължило 0.46 секунди, в които пострадалият се движел, но след като преминал зад т.нар черен автомобил подсъдимият загубил възможността да го наблюдава за 0.69 секунди. Когато велосипедистът излязъл зад преминаващия автомобил и отново попаднал в полезрението на Н., управляваният от него автомобил „Н. Н.” се намирал на разстояние 24,54 м от конфликтната точа с велосипедиста при дължина на опасната зона за спиране 28,68 м. Подсъдимият реагирал от разстояние 19,32 метра, при което настъпил удар, причинил на пострадалия увреждания, несъвместими с живота. При тези данни от решаващо значение за изхода на делото е било да се установи дали при управлението на автомобила „Н. Н.” подсъдимият е нарушил правилата за движение на ЗДвП, тъй като това е същината на обвинението. Въззивният съд заключил, че подсъдимият не е спазил разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП без да съобрази ,че тя описва две различни хипотези, относими към отговорността на водачите при неспазване на режима на скоростта ТР № 28 от 28.11.1984 г. по нд№ 10/84 г. ,ОСНК, т.1, решение № 208 от 12.04.2010 г. , по н.д. № 114/2010 г. натрето н.о. , НК на ВКС и др., Както е добре известно, съгласно чл. 20, ал.2, изречение първо от ЗДвП, водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране на скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие, а съгласно чл. 20, ал.2, изречение второ от ЗДвП задължение на водачите е да намалят скоростта или да спрат при необходимост, ако възникне опасност, различна от предвидимото препятствие по предходния текст т.е. да реагират при внезапна и непредвидима ситуация. В изложението на апелативния съд двете хипотези не са разграничени, а са ангажирани едновременно при смесване на релевантни факти и относими аргументи. На първо място изглежда въззивният съд е съзрял нарушение на чл. 20, ал. 2 , изр.първо от ЗДвП, тъй като на стр.10 е посочил, че „скоростта на движение на подсъдимия Н. е била в рамките на разрешената, но не е била съобразена с характера на движението и с всички други обстоятелства, които имат значение за безопасността му”, след което е конкретизирал, че тези несъобразени фактори са „ велосипедист, който е предприел пресичане на платното и насрещно движещи се моторни превозни средства”. По - нататък съдът отбелязал, че пострадалият е „представлявал външна опасност” за движението с позиционирането си на платното и е бил възприет от подсъдимия още когато бил спрял, поради което за последният е било задължително намаляването на скоростта под 32 км/ч вместо избраната от 45 км/ч. . Тогава той би имал техническа възможност да избегне удара чрез „безопасно екстрено спиране в момента, в който е реагирал” т.е от 19.32 метра от мястото на удара. Дори при тази допустима според ваззивното решение скорост безконфликтното разминаване на двете преводни средства би било невъзможно без аварийно преустановяване движението на товарния автомобил, което предполага, че велосипедистът е оценен от съда като реална опасност още при положение на покой и извън пътното платно за движение на подсъдимия, ангажиращо реакция съгласно чл. 20 , ал.2 изр.2 от ЗДвП. В тази връзка в мотивите на въззивния съд не е намерил място коментар на няколко важни детайла. Не е анализирана тази част от експертното заключение на допълнителната автотехническа експертиза, която ситуирала пострадалия, преди да потегли, на около 1,06 метра от южния тротоар на [улица]и на около .0.93 метра от западния тротоари на [улица]т.е извън обхвата на кръстовището. Между него и подсъдимия е била разположена и лентата за насрещно движение. Въззивният съд не е аргументирал убедително извода си за ”ясно манифестирано намерение на велосипедиста” да навлезе в лентата за движение на лекия автомобил „Н. Н.”, за да бъде отчетен като реална опасност за движението. На следващо място съдът е посочи , че подсъдимият е следвало да предприеме екстрено спиране от разстояние 29,68 м или повече , но е реагира „със закъснение” на разстояние 19.32 метра, при което съприкосновението със пострадалия попаднало в опасната зона за спиране. Очевидно тези разсъждения са съда отново са ориентирани около хипотезата на чл. 20, ал. 2 , изр 2 от ЗДвП, тъй като на стр.11 от мотивите се чете, че ”при потеглянето на С. подсъдимият е имал техническа възможност да го забележи когато е бил извън опасната му зона – на 38,72 м от мястото на удара, както и на 24,54 метра, което е „близо до опасната зона от 28.68 м”. Не става ясно становището на съд относно началния момент на възникване на опасността за движението, тъй като проверяваният акт предлага няколко хипотези - моментът, когато велосипедистът е извън кръстовището в покой, но в полезрението на подсъдимия, когато потегля и е видим за о.46 секунди , и когато отново е видим, появявайки се зад черния автомобил. При такава фактическа неопределеност на изводите на съда, заключението за установено по експертен път неправомерно поведение на подсъдимия е далеч от нивото на категоричност, принципно възведено с чл. 304, ал. 2 от НПК. Възъзвният съд е трябвало да преодолее посочените дефицити чрез задълбочена аналитична дейност и по този начин да достигне до убедителни изводи за наличие или отсъствие на допуснати от подсъдимия нарушения на ЗДвП, намиращи се в причинно-следствена връзка с настъпилия общественоопасен резултат. Налице е касационното основание на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, обуславящо отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Повторният въззивен контрол дава възможност за отстраняване на посочените процесуални нарушения при установяване на правнозначимите факти. При това развитие на делото е безпредметно обсъждане на възраженията на защитата относно нарушаването на материалния закон. В рамките на новата въззивна процедура, в зависимост от крайните изводи на съда относно вината и отговорността на подсъдимия, следва да получат отговор и направените в касационната жалба от частните обвинители възражения. Водим от горното и на основание чл.354, ал. 1, т. 5 и ал. 3, т. 2 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение Р Е Ш И ОТМЕНЯВА решение № 42 от 14.03.2019 г. по внохд №542/ 2018 г. на Апелативния съд в гр. Пловдив и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.