Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е   № 140   София, 23.03.2010 година   В  ИМЕТО  НА НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България,Второ  гражданско отделение,в съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди и десета година,в състав:                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:Емануела Балевска                                                              ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова                                                                            Здравка Първанова при участието на секретаря Теодора Иванова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова гражданско дело № 4755 от 2008 година,образувано по описа на І ГО на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. А. от гр. Б. срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд, постановено на 23.07.2008г. по гр.д. №119/2008г. С определение №138/25.02.2009г.,постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.2 ГПК по въпрос по приложението на чл.79 и чл.69 ЗС,а именно за необходимостта да бъдат съобразени вътрешните отношения между лицето,което твърди,че фактическата власт се упражнява от негово име и лицето,което упражнява фактическата власт върху един имот,както и по въпроса досежно начина,по който следва съдът да извърши преценка на събраните по делото доказателства и по-специално свидетелските показания при наличие на противоречие както между показанията на различните групи свидетели,така и между тези показания и данните за правнорелевантните факти,съдържащи се в други доказателства. Касаторът поддържа,че обжалваното решение е неправилно,тъй като неправилно въззивният съд е приел,че лице,което упражнява фактическа власт върху един имот следва да докаже отблъсване владението на действителния собственик,не е отчел обстоятелството,че фактическата власт е упражнявана със съгласието на действителния собственик,не е изследвал вътрешните отношения между тези лица,т.е. неправилно е преценил установените по делото факти. Поддържа също така,че свидетелските показания са преценени неправилно. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това бъде уважен предявеният иск. В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба И. М. Т. изразява становище,че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното: Г. П. А. е предявила иск за признаване за установено по реда на чл.97,ал.1 ГПК/отм./,че е собственик на двустаен апартамент №65 в гр. Б.,к.с”Л”,на 11 етаж в блок 15. С обжалваното решение Бургаският окръжен съд,действувайки като въззивна инстанция,е оставил в сила решението на първоинстанционния съд,с което предявеният от Г. П. А. срещу И. М. Т. иск е отхвърлен. Прието е,че процесният апартамент е придобит от З. А. ,дъщеря на Г. П. ,през 1987г. след прекратяването на брака й с И. М. Златина А. е починала на 17.02.1997г. и оставила за единствен наследник сина си А. И. Т. А. И. е починал на 25.06.2006г.,като негов единствен наследник по закон е неговият баща И. М. Т.. Прието е,че Г. П. е живяла в процесния имот заедно с дъщеря си и внука си от 1987г.,но не е доказала да е владяла имота през този период като свой собствен. За ирелеванти са приети изявленията на З. А. ,установени от показанията на свидетелите,че счита майка си за собственик на имота,тъй като не е установено да е извършила действия по разпореждане със своята вещ в полза на майка си. Прието е също така,че не е извършено позоваване на изтекла давност от страна на Г. П. спрямо нейната дъщеря нито чрез предявяване на собственически иск,нито чрез възражение, доколкото придобивната давност като способ за придобиване на собствеността не действува автоматично с изтичане на необходимия давностен срок,а е необходимо позоваване от владелеца,за да настъпи ефекта на давността,която не се прилага служебно. Прието е,че не е установено позоваване на изтекла давност и спрямо А. И. ,който е считал имота за свой като го е отдавал под наем,ремонтирал и др. Обстоятелството,че И. М. никога не е посещавал имота е прието за ирелевантно,тъй като е придобил имота по наследство едва през 2006г. и поведението му до този момент е без правно значение. Първият въпросът,произнасянето по който е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касае необходимостта да бъдат съобразени вътрешните отношения между упражняващото фактическа власт върху един имот лице и действителния собственик на имота,като в производството по чл.288 ГПК е констатирано наличието на противоречива практика . В решение №803 от 21.10.1994г.,постановено по гр.д. №662/1994г. на І ГО на ВС е прието,че може да се придобие владение и със съгласието на предишния владелец,като не е необходимо това съгласие да бъде дадено в някаква форма,защото то не е правна сделка,която да поражда,изменява или погасява права или задължения,т.е. вътрешните отношения между тези лица следва да се преценяват независимо дали е установено постигане на съгласие в писмена форма,респ. дали е налице разпореждане,чрез което да е била предадена фактическата власт. Настоящият състав на Второ ГО на ГК на ВКС,след преценка на застъпените становища в цитираното решение и в постановеното от Бургаския окръжен съд по поставения въпрос,на основание чл.291,т.1 ГПК приема за правилно становището,изразено в решение №803/21.10.1994г. по гр.д. №662/1994г. на І ГО на ВС като съображенията за това са следните: Съгласно чл.69 ЗС се предполага ,че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже,че я държи за другиго. В полза на владелеца е установена една оборима презупция и в тежест на лицето,което оспорва твърдението,че упражняващото фактическата власт лице държи имота като свой е да докаже,че го държи за другиго. Разграничаването между двете хипотези се основава на намерението,с което се упражнява фактическата власт върху вещта,т.е. от съществено значение за провеждане на това разграничение са вътрешните отношения между лицето,което упражнява фактическата власт и лицето,което се легитимира като собственик на вещта по силата на предвиден в закона придобивен способ /договор или наследяване/. Само след установяване и анализ на тези вътрешни отношения може да се прецени дали упражняващото фактическата власт лице държи вещта като своя,т.е. упражнява владение по смисъла на чл.68,ал.1 ЗС или държи вещта за другиго,т.е. упражнява държане. С оглед на тези вътрешни отношения владението може да се придобие и със съгласието на предишния владелец,за което законът не установява изискване за специална форма,доколкото само по себе си предаването на владението не представлява правна сделка,която да поражда,изменява или погасява права и задължения. Собственикът също може да предаде владението на трето лице,за което не е необходимо да извършва действие на разпореждане с имота,вкл. и по причина,че с оглед вътрешните отношения счита това трето лице за собственик на имота. Вторият въпрос ,произнасянето по който е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касае начина,по който съдът следва да извърши преценка показанията на свидетелите при наличие на противоречие в показанията на различни групи свидетели,респ. между тези показания и данните за релевантните факти,съдържащи се в други доказателства по делото,като в производството по чл.288 ГПК е констатирано наличието на противоречива практика. В решение№87,постановено на 04.09.1958г. по гр.д. №55/1958г. на ОСГК на ВС е прието,че когато двама свидетели дават противоречиви показания,съдът е длъжен да положи усилия да разкрие кой от тях говори истината и след като прецени правдоподобността и достоверността на твърденията им с оглед на самите тях и на останалите данни по делото, мотивирано да каже на кого от двамата дава вяра и в резултат на това да приеме за установено едното или другото твърдяно обстоятелство. Настоящият състав на Второ ГО на ГК на ВКС,след преценка на застъпените становища в цитираното решение и в постановеното от Бургаския окръжен съд по поставения въпрос,на основание чл.291,т.1 ГПК приема за правилно становището,изразено в решение №87/04.09.1958г. по гр.д. №55/1958г. на ОСГК на ВС като съображенията за това са следните: Обстоятелството,че единият свидетел твърди нещо различно от това това,което казва другият свидетел само по себе си не може да обуслови извода,че казаното от последния не отговаря на истината. Изводът защо следва да бъде дадена вяра на показанията на един свидетел,а на друг – не следва да се основава на анализ на показанията на всички свидетели, включително с оглед възможността да възприемат определени факти пряко и непосредствено,с оглед условията,при които са възприели тези факти, както и с оглед на обстоятелството дали всички,респективно част от свидетелите са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време,дали впечатленията им са спорадични или системни. Показанията следва да бъдат съпоставяни и с данните за релевантните факти,съдържащи се в останалите,събрани по делото доказателства. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо,но по същество неправилно като необосновано и постановено при неправилно приложение на материалния закон /чл.68,чл.69 и чл.79 ЗС/. Както вече беше отбелязано,ако едно лице упражнява фактическа власт върху недвижим имот,съгласно чл.69 ЗС се предполага,че го държи като свой,докато не се докаже,че го държи за другиго. В случая по делото не е съществувал спор,че Г. П. е живяла в процесния апартамент от момента на неговото закупуване,т.е. от 1987г. В апартамента е живяла обаче и нейната дъщеря З. А. ,която е притежавала правото на собственост върху този имот,т.е. като собственик е упражнявала фактическата власт ,поради което правилно въззивният съд е приел,че в периода,през който Г. П. и З. А. са живели заедно в имота не е налице упражняване на владение от страна на Г. П. ,доколкото не е установено фактическата власт на собственика да е била отблъсната нито по категоричен начин е установено предаване на владението от страна на собственика. Правните последици на осъществилите се след смъртта на З. А. факти и обстоятелства обаче са преценени от въззивния съд неправилно,като не е отчетено значението на вътрешните отношения между Г нейния внук А. И. Неправилно е прието,че в периода от 17.02.1997г. до 25.06.2006г.,а и след тази дата до предявяването на иска Г. П. не е установила самостоятелна фактическа власт и не е упражнявала владение върху процесния апартамент за себе си. С оглед установената в чл.69 ЗС презумпция, оспорващото правата на владелеца лице следва да установи,че фактическата власт е била упражнявана за другиго и ако доказателства за осъществяването на факти, които да сочат,че вещта се държи за другиго не бъдат представени,следва да се приеме,че фактическата власт е била упражнявана с намерение за своене. В случая такива доказателства по делото не са представени, напротив установено е,че след 17.02.1997г. Г. П. е упражнявала самостоятелна фактическа власт върху имота и на нейното намерение за своене А. И. не се е противопоставял – същият е получавал дължимия за имота наем спорадично само за периоди от време, определени по съгласие с Г. П. ,в каквато насока са показанията на св. Н. Казаното от св. М,че като наемател на апартамента е плащал наем само на А. И. следва да се приеме за недостоверно с оглед представените по делото разписки от 14.07.2006г.,15.08.2006г. и 15.09.2006г.,които удостоверяват,че свидетелят е плащал наем на Г. А. Вътрешните отношения между А,установени от показанията на свидетелите, не са съобразени от въззивния съд и неправилно е прието,че упражнявайки фактическата власт върху имота Г е държала същия за А. И. Неправилно също така въззивният съд е преценил и значението на изискването за позоваване на изтекла придобивна давност,като е приел,че липсата на подобно позоваване спрямо З. А. и А. И. сочи на неоснователност на предявения иск. Действително,за да се приеме,че се е осъществил фактическият състав на чл.79,ал.1 ЗС владелецът следва да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност. Позоваването обаче следва да бъде извършено спрямо оспорващото правата му лице,в случая спрямо ответника по предявения иск И. М. Подобно позоваване е извършено с предявяването на установителен иск за признаване правата на Г. А. ,основани именно на твърдението за изтекла в нейна полза придобивна давност. И след като по делото е установено,че от 17.02.1997г. до предявяването на иска /19.03.2007г./ Г. А. е упражнявала фактическата власт върху процесния апартамент явно,необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години,манифестирала е намерението си за своене спрямо действителния собственик на имота,който е приемал това нейно намерение и чрез предявяването на установителен иск за признаване на правото й на собственост се е позовала на изтеклата в нейна полза придобивна давност,неправилно е прието,че фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС не се е осъществил. С оглед гореизложеното по реда на чл.293,ал.1 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това спорът бъде решен по същество,като бъде признато за установено по отношение на И. М. Т.,че Г. П. А. е собственик на процесния недвижим имот. С оглед изхода на спора на основание чл.78,ал.1 ГПК в полза на Г. П. А. следва да бъде присъдена сумата 832лв., представляваща направените по делото разноски по представен по делото списък. По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ въззивното решение на Бургаския окръжен съд, постановено на 23.07.2008г. по гр.д. № 119/2008г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И. М. Т. от гр. Б.,к-с “М”,бл.132,вх.1,ет.1,ап.среден,че Г. П. А.,ЕГН ********** от гр. Б. е собственик на апартамент №65,находящ се на 11 етаж в блок 15,к-с “Л” в гр. Б.,с площ от около 60кв.м.,състоящ се от стая,дневна,кухня,антре и тоалетна, при граници на апартамента: от изток-стълбище,от запад-външен зид, от север-ап.66,от юг-ап.64,отгоре-ап.71 и отдолу-ап.59,ведно с прилежащото му избено помещение №65 с площ от около 3 кв.м.,при граници: от изток-избено помещение №64,от запад-избено помещение №66,от север-коридор и от юг-коридор,ведно с 0.763 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. ОСЪЖДА И. М. Т. на основание чл.78,ал.1 ГПК да заплати на Г. П. А. сумата 832лв./осемстотин тридесет и два лева/,представляваща направените по делото разноски. Председател:   Членове: