Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е   № 369   София , 09 юли  2010г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети юни две хиляди и десета година в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ :  Лидия Стоянова   ЧЛЕНОВЕ :  Елена Авдева   Татяна Кънчева    при секретар Н.Цекова .......................................и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова ....................................  изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 293 /2010 г.   Производството по делото е образувано на основание чл. 424, ал.1 от НПК по молба / искане / на осъдения К. Н. Н. за възобновяване на производството по нохд № 439/ 2008 г. на Софийския районен съд. В искането се сочи , че въззивното решение, с което се потвърждава първоинстанционната присъда, е постановено при нарушение на закона и след като са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а в рамките на признаване на виновност наложеното наказание е явно несправедливо. С допълнение към искането защитата на осъдения излага подробни съображения в подкрепа на оплакването за съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита на подсъдимия чрез отхвърляне на доказателствени искания и пренебрегване на възраженията за противоречия в доказателствения материал и за степента на доказаност на обвинението. Оплакването за нарушение на материалния закон се аргументира с твърдения за фактическа необоснованост, поради което остава извън пределите на касационната проверка по силата на лимитативното ограничение на касационните основания, направено с чл. 348 , ал.1 от НПК. Явната несправедливост на санкцията се извежда като функция на неправилното осъждане на подсъдимия и несъответствието на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства. В заключение се настоява за отмяна на въззивното решение и оправдаване на осъдения или за връщане на делото за ново разглеждане от стадия на първоинстанционното производство. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на осъдения поддържа искането по изложените в него и в допълнението съображения. Повереникът на частната обвинителка Й. Г. възразява срещу отмяната на атакувания съдебен акт. Прокурорът пледира за отхвърляне на искането за възобновяване на наказателното производство. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване, установи следното : Софийският районен съд, наказателно отделение, 102 състав , с присъда от 17.02.2009 г. по нохд № 439/2008 г. признал подсъдимия К. Н. Н. за виновен в това, че на 19.09.2003 г. в гр. С., в кантора на „А” АД, присвоил чужда движима вещ, която пазел - сумата 18 800 евро с левова равностойност 36 769,60 лева, която сума му била предадена за съхранение от собственичката Й. Г. , като обсебването е в големи размери – престъпление по чл. 206, ал.3, предл. 1 във вр. с ал.1, пр.2 от НК , поради което и във вр. с чл. 54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване отложил на основание чл. 66 , ал.1 от НК за срок пет години. В тежест на подсъдимия съдът възложил и сторените по делото разноски. Софийският градски съд, наказателно отделение, шести въззивен наказателен състав, с решение № 198 от 12.02.2010 г. потвърдил първоинстанционната присъда. Искането за възобновяване на делото е направено от процесуалнолегитимирана страна по отношение на съдебен акт, който не е проверен по касационен ред и в законния шестмесечен срок , поради което е допустимо. Разгледано по същество то е неоснователно. Въззивният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на атакуваното от осъдения решение. Мотивите на втората съдебна инстанция съдържат отговор на възраженията , направени от защитата на подсъдимия както чрез въззивната жалба, така и в съдебното заседание, поради което не се установява отклонение от стандарта на чл.339, ал.2 от НПК. Съдебният състав достатъчно подробно и достъпно за перцепция е посочил основанията, поради които не приема доводите, насочени срещу осъдителната първоинстанционна присъда. Отказът да се съгласи с тях очевидно е възприет от защитата на осъдения като липса на убедителност до степен на отсъствие на становище – разбиране , от което настоящият състав се разграничава. Повторените в искането за възобновяване възражения за противоречия в доказателствения материал и искания за неговото допълване са били предмет на процесуално екзактно третиране от предходната инстанция. Съдът отхвърлил с мотивирано определение / вж. съдебния протокол от заседанието на 04.02.2010 г./ искането на защитата да се разпитат в качеството на свидетели лицата В. Д. и Л. Н. , тъй като показанията им били насочени към вече установени обстоятелства. Това становище кореспондира с богатия доказателствен материал от първоинстанционното съдебно следствие, чрез който подробно и непротиворечиво са изяснени посочените от защитата като неясни обстоятелства - броят на служителите в „А” АД и достъпът до касата в офиса на дружеството на ул.”П”, както и личностната характеристика на подсъдимия . Редът в офиса и паричните взаимоотношения с клиентите са установени чрез показанията на свидетелите Х, В. И. , Т. И. и М. В. , а характеристичните данни – с приложените писмени доказателства. Преценката за достатъчност на доказателствените средства е изцяло в правомощията на решаващия въззивен състав по силата на чл. 327,ал.4 от НПК и в настоящия случай тя не е извършена във вреда на подсъдимия , тъй като не е ограничила правото му да сочи доказателства, имащи значение за правилното решаване на делото. На следващо място неоснователно е и твърдението , че съдът не е обсъдил наличието на съществени противоречия между свидетелските показания, както и между тях и писмените доказателства относно размера на инкриминираната сума, мястото на нейното предаване, начина на узнаване за липсата й и какво е направил подсъдимият с нея. В искането за възобновяване защитата скрупульозно описва различията в гласните доказателства по всеки от тези пунктове и свързва с тях нарушение на процесуалните правила за проверка и анализ на доказателствения материал. Този аргумент би бил убедителен , ако описаните различия бяха от естеството на противоречия. В конкретния случай няма основания да се търси контрадикторност в информацията, съобщена от различните свидетели. Напротив, всеки от тях съобщава цифри , които са сходни и разгледани в контекста и на писмените доказателства , позволяват да се стигне до точния размер на инкриминираната сума – 18 800 евро. Там, където защитата вижда противоречия, всъщност има съвпадащи данни с различна степен на конкретност. Свидетелите съобщават за 18 000 или 19000 евро в зависимост от степента си на ангажираност в ситуацията и според услужливостта на паметта си предвид изминалия период от почти пет години. Въззивният съд /на стр.7 от мотивите / е обсъдил тази особеност на доказването в казуса и е изложил убедителни аргументи защо приема за безспорно доказана сумата 18 800 евро. Той проектирал данните от показанията на свидетелите върху тези от приложената разписка и след като се солидаризирал с анализа на доказателствата от първата инстанция отхвърлил опита на защитата да накърни убедителносттта на установената фактическа обстановка. В искането за възобновяване тези опити продължават с позоваване на цената на жилището, което свидетелката Г продала, като се прави внушението , че тя не е разполагала с инкриминираната сума. Всички гласни доказателства по делото / включително и обясненията на подсъдимия/ съвпадат по отношение на факта , че Г. предала на Н. сума , необходима за закупуване на договорено жилище. Според приложения по делото предварителен договор тя се равнявала на 20 900 евро, от които вече били заплатени 2 100 евро - т.е. дължимият остатък възлизал точно на посочената в разписката сума – 18 800 евро. Няма никакво противоречие между този извод и цитираните от защитата на осъдения писмени доказателства - разписка от 06.10.2003 г., протокол от 08.10.2003 г. и декларация от 17.09.2003 г. В тези документи са отразени различни етапи от паричните взаимоотношения между подсъдимия,дружеството „А” и свидетелката Й. Защитата на подсъдимия превратно тълкува съдържанието на протокола от 08.10.2003 , като твърди, че то хвърля съмнение върху предадените на подсъдимия суми. Напротив, в него точно е отразено, че Г. получава от свидетелката В всичко , което е предоставила за съхранение в дружеството - 18 800 евро с разписката от 19.09.2003 г. и още 200 евро – остатък от сумата по разписката от 06.09.2003 г. Не е вярно възражението на адвоката на осъдения, че „по делото не се намира разписка от 06.09.2003 г”.- тя е приложена на л.10 от следственото дело. Според нея К. Н. получил от Й. Г. за съхранение 524 евро , от които /видно от ръкописния и подписан текст/ на последната вече били върнати 632,79 лева. Елементарното съпоставяне на цифрите във всички документи еднозначно подкрепя извода , че подсъдимият е получил точно 18 800 евро за съхранение от Г. на 19.09.2003 г. За пълнота на изложението следва да се отбележи , че настоящият състав не коментира посочената в искането „ декларация от св. Г от 17.09.2003 г.” за събития от ненастъпила дата – 08.10.2003 г., тъй като предходните състави не са приложили и не са обсъждали подобен документ. Съвършено превратна е и направената от защитата интерпретация на свидетелските показания относно точното място на предаване на сумата. Близостта на банковия клон и офиса на дружеството, възприета и описана от разпитаните свидетели , се третира като израз на противоречия, макар показанията да нямат подобно смислово съдържание. Прочее, позицията на подсъдимия по този въпрос съвпада с приетото от двете инстанции - че след продажбата на апартамента си Г. внесла една част от получената сума в клона на „ЦКБ”, намиращ се под офиса на фирмата „А”, а сумата , необходима за предстоящата покупка на по-малко жилище, му предала срещу разписка по същото време и на същото място. Без каквото и да било значение за предмета на доказване е уточнението дали това е станало в салона на банката , пред него или на път към офиса. Защитата на подсъдимия тълкува превратно съдържанието на показанията на още един свидетел- нотариуса Н. Г. Тя съвсем не е заявила , че узнала за липсата на парите от подсъдимия и когато се обадила във фирмата, там вече знаели, а нещо доста по-различно / вж.стр.64 от досието на първоинстанционното дело/. Според свидетелката тя потърсила парите на Г. в дружество „А” и оттам й казали , че те не се съхраняват при тях. По-късно свидетелката била посетена от подсъдимия и той признал, че шефът му не знае за липсата. Тези показания напълно съвпадат със съобщеното от свидетелите Х и не дават основание за обсъждане на противоречия между тях. По същия начин защитата търси „противоречие” и в показанията на свидетелите Г относно разпореждането на подсъдимия с парите. Всъщност и двамата казват едно и също – че подсъдимият признал как отишъл „на Пампорово” и изгубил сумата, защото тя изчезнала , тъй като станал гаф. /вж. л.30 и 37 от досието на делото /. Едва ли може да се очаква двама души да пресъздадат със съвършено еднакви думи общо възприета ситуация , поради което претенцията на защитата на осъдения за постигане на подобна степен на синхронизиране на показанията на свидетелите е отвъд всякаква разумна преценка за достоверност. Доказателствената дейност на съда не търпи упрек и поради позоваването на разписката от 19.09.2003 г. за предаване на сумата 18 800 евро от свидетелката Г на подсъдимия поради представянето й в ксерокопие, непозволяващо прецизна идентификация на подписа. Подсъдимият и неговите защитници са правили това възражение в хода на цялото наказателно производство,упорито настоявайки за представяне на оригинала от документа . Първата инстанция положила усилия да издири този оригинал . Според протокола от 08.10.2003 г. /л.11 и л.154 от досието на следственото дело/ след като Й. Г. получила всички суми от „А” АД, тя предала на В. Т. И. два броя оригинални разписки. Районният съд провел нарочен разпит на свидетелката И/вж.стр.64 от досието на първоинстанционното дело/. Тя обяснила , че всички оригинални документи попаднали в адвокат Х, който обслужвал дружеството през 2003 г. и представлява подсъдимия в настоящето наказателно производство. Весела И. свидетелства , че лично звъняла на адвокат Х получила отговор, че документите не са там, поради което не може да представи изисканите от съда оригинали. При това положение съдът не търпи упрек за бездействие при попълване на доказателствената съвкупност,а още по-малко – за проявена предубеденост във виновността на подсъдимия. Той е изчерпал всички процесуални възможности да стигне до оригинала от разписката, а след като не го намерил отчел доказателствената тежест на копието при точно спазване на процесуалните правила. Невъзможността по експертен път да се установи с категоричност подписа на разписката съдът компенсирал с останалите доказателствени източници – гласни и писмени, които подкрепили оспорваното от подсъдимия съдържание на документа за точния размер на сумата. Следвайки последователността на оплакванията в искането за възобновяване настоящият съд намира, че предходната инстанция не е имала основание да отхвърли доказателствата, съдържащи се в показанията на свидетелите В, Х. и Т. И. единствено поради факта , че са собственици на агенцията , възмездила пострадалата Г. и предявила граждански иск срещу подсъдимия. Въззивният съд, както и първата инстанция, кредитирал тези показания им поради тяхната логичност , последователност и подкрепа от показанията на свидетелите Г, В. и М. т.е. извършил внимателна проверка за обективност, с което изпълнил принципното си задължение по чл.107,ал.5 от НПК. Неоснователно се твърди в искането за възобновяване , че въззивният съд не дал отговор на възражението на подсъдимия, че много лица имали достъп до касата и са притежавали ключ от нея. Това твърдение е част от разискваната на стр.7 от въззивното решение позиция на жалбоподателя, квалифицирана като защитна и лишена от доказателствена подкрепа. Съдът правилно акцентирал върху нейната алогичност и вътрешната неубедителност, които го мотивирали да я отхвърли. В решението на въззивната инстанция е посочено , че подсъдимият взел крупна сума от клиент без да уведоми ръководството и спази установения ред за съхранение на ценности – с опис и в банков трезор. Показателен е и фактът, че Н. бавел изповядването на покупката на Г. , а по-късно се опитал да мотивира свидетелката /в присъствието на св. М/ да изтегли спестяванията си , за да заплати апартамента , признавайки липсата на цялата оставена му сума. Едва след намесата на собствениците на агенцията той „открил” остатъка от 7 100 евро. По делото е установено , че Н. заемал длъжността на мениджър на офиса и притежавал достатъчно опит и знания за процедурата на разплащане по сделките. Касата, в която той твърди , че е поставил парите на Г. , не била предназначена за пазена на подобни суми. Наивен е опитът му да обясни появата на част от парите с разделянето им на три дяла и поставянето между други документи,както и да насочи отговорността към други служители. Всички свидетелски показания съвпадат относно факта , че ключ от касата /където не е следвало да има подобни суми/ притежавал само мениджъра т.е. Николов.становено е също така, че не са заявени следи от престъпно посегателство, а и подсъдимият не е изтъкнал настъпването му веднага след като установил „липсата”, опитвайки се да я компенсира с личните средства на клиентката Г. При безспорната вменяемост на подсъдимия съчинената от него версия за съхраняване и изчезване на парите е напълно неприемлива по елементарните правила за поведение и правилно е отхвърлена от въззивния съд. В отговор на последното релевирано от защитата оплакване , че не е ясно защо подсъдимият е осъден за цялата сума от 18 800 евро при положение , че предал на агенцията 7 100 евро настоящият съд отбелязва , че последното е станало след неправомерното разпореждане на подсъдимия с цялата сума. Това следва от заявлението му пред свидетелите Г, М. и Г. , че парите ги няма, без каквито и да било изключения за част от тях. Предаването на 7 100 евро има връзка със за взаимоотношенията му с агенцията , но е ирелевантно за съставомерността на инкриминираното поведение. Обобщено, изводът за авторството на деянието и размера на предмета на престъплението е изграден чрез доказателствена съвкупност, събрана по установения процесуален ред и отличаваща се с несъмненост и достатъчност за разлика от защитната версия на подсъдимия, оперираща с незащитими доказателствено и логически предположения. Оплакването за явна несправедливост се поддържа с довод за несъответствие на наложеното наказание с отегчаващите и смекчаващи отговорността обстоятелства. Този състав не намира основания споделянето му. Наложената санкция е минималната , предвидена в закона – три години лишаване от свобода, и отразява по най-благоприятен за осъдения начин приетия от съда превес на смекчаващите обстоятелства. Трябва да се отбележи също така, че в нарушение на закона подсъдимият не е наказан с кумулативната санкция лишаване от права по чл.37,ал.1 , т.6 и т.7 от НК, което допълнително облекчава наказателния му статус. Не е вярно , че по делото не са установени отегчаващи обстоятелства – такива са размерът на присвоеното , равняващ се на 334 минимални заплати към момента на деянието и надхвърлящ признака за големи размери до обхвата на особено големи размери ,както и настъпилите тежки несъставомерни последици – уязвяване на общественото доверие към агенцията, в която работел осъдения. С отлагането на изтърпяването на наказанието за период от пет години съдът напълно компенсирал продъжителния срок за водене на делото и постигнал справедливост на санкцията, съответна на целите по чл. 36 от НК.   Водим от горното Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,   Р Е Ш И     ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения К. Н. Н. за възобновяване на производството по нохд № 439/ 2008 г. на Софийския районен съд. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1.     2.