Р Е Ш Е Н И Е № 131 гр. София, 03 октомври 2019 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 605 по описа за 2019 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. Р. С. срещу решение на Софийски апелативен съд № 429 от 6.11.2018, по ВНОХД № 657/18, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд от 6.11.2017 г, по НОХД № 2549/17. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен, както следва: 1/ в това, че на 4.08.2016 г в [населено място], без надлежно разрешение, е разпространил, като е продал високорисково наркотично вещество: марихуана, с тегло 1, 05 гр, с активен наркотично действащ компонент тетрахидроканабинол 12, 6 %, на стойност 6, 30 лв, с оглед на което и на основание чл. 354 а, ал. 1, пр. 5 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода” и глоба от 5 000 лв, 2/ в това, че по същото време и на същото място, без надлежно разрешение, е държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества: коноп, с тегло 426, 55 гр, на обща стойност 2 559, 30 лв, и кокаин, с тегло 48, 96 гр, на обща стойност 10 648, 40 лв, с оглед на което и на основание чл. 354 а, ал. 1, пр. 4 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода” и глоба от 5 000 лв. На основание чл. 23 НК, му е определено едно най-тежко общо наказание: три години „лишаване от свобода” и глоба от 5 000 лв. На основание чл. 66 НК, наложеното наказание „лишаване от свобода” е отложено за изпитателен срок от пет години. При условията на чл. 59 НК е зачетено и приспаднато предварителното задържане, считано от 4.08.2016 г до 4.11.2016 г. На основание чл. 354 а, ал. 6 НК, предметът на престъплението е отнет в полза на държавата. С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъква се следните аргументи: доказателствените източници са обсъдени в нарушение на процесуалните изисквания, неправилно е дадена вяра на заявеното от св. В., уличил подсъдимия в разпространение на наркотични вещества, не е отчетена липсата на идентичност във възприятията на полицейските служители, наблюдавали инкриминираните събития, и показанията на св. В., неправилно е интерпретиран резултатът от проведения следствен експеримент, ползван за формиране на изводите относно виновността на жалбоподателя, липсват категорични доказателства, че мазето, от което са иззети наркотичните вещества, е ползвано от подсъдимия, не е изяснено дали намерените биологични следи, произхождащи от жалбоподателя, не са оставени от него при предявяването на веществените доказателства в хода на досъдебното производство, не е установено от какъв биологичен материал са оставени следите / от кръв, слюнка, постно-мастен секрет /, игнорирано е това, че намерената на местопроизшествието дактилоскопна следа не е оставена от подсъдимия, не е съобразено, че жалбоподателят не е разполагал с материална и техническа база за разпространение на наркотични вещества, материалният закон е приложен неправилно. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият се присъединява към становището на защитника си. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства в съответствие с процесуалните изисквания, при което е достигнал до верни изводи по релевантните факти. Софийският апелативен съд е обсъдил внимателно показанията св. В., като е отчел, че свидетелят също е действал неправомерно, купувайки наркотично вещество, макар да не му е повдигнато обвинение по чл. 354 а НК. Заявеното от св. В. е анализирано в контекста на другите доказателствени източници, които еднопосочно установяват, че на инкриминираната дата подсъдимият е продал на свидетеля наркотично вещество. Обстоятелството, че свидетелят е оказал съдействие на разследващите органи, не го превръща автоматично в „заинтересован” свидетел, при условие, че липсват доказателства неговите показания да са повлияни от личен мотив да уличи подсъдимия. В същото време, съществено в доказателствен аспект е това, че твърденията на св. В. са в унисон с възприятията на полицейските служители, наблюдавали инкриминираните събития. Извън гласните доказателствени средства, в подкрепа на обвинителната теза са данните от протокола за обиск на св. В., с който закупеното наркотично вещество е приобщено по делото като веществено доказателство. Неоснователно се твърди, че е налице разминаване в показанията на св. В. и тези, депозирани от полицейските служители: св. И., св. М. и св. А.. Изброените свидетели идентично са описали обстоятелствата, при които между подсъдимия и св. В. е осъществена размяна на стока/наркотично вещество/ и пари. В подкрепа на гласните доказателствени източници е и резултатът от проведеното разпознаване на досъдебната фаза, при което св. В. е посочил подсъдимия като лицето, от което е закупил наркотичното вещество. На следващо място, вярно е интерпретиран следственият експеримент, при който е изяснено, че с ключ от връзката ключове, намерени у подсъдимия, е отключено мазето, в което са били съхранявани наркотични вещества. От гласните доказателствени средства е изяснено, че полицейските служители са разполагали с информация, че жалбоподателят е съхранявал инкриминираните вещества в мазе, находящо се в блока, в който живее. Посредством следствен експеримент е проверено, че един от ключовете, иззети от подсъдимия, отключва мазе, намиращо се в избеното помещение на същия блок. При проведеното претърсване и изземване на мазето са намерени инкриминираните наркотични вещества, а от гласните доказателствени източници е установено, че мазето е притежание на етажната собственост, но е било неизползваемо за продължителен период от време, след което е поставена метална врата, която е била заключена. Предвид факта, че ключ за това мазе е намерен у подсъдимия, верен е доказателственият извод, че достъп до мазето е имал именно той. Това обстоятелство обаче не е единственото, което го уличава. Решаващо доказателствено значение има намирането на биологични следи от подсъдимия, изяснено чрез изслушване на ДНК-експертизи, дали заключение, че подсъдимият е оставил следите върху иззетите като веществени доказателства метални кутии, полиетиленов плик и несесер, в които са съхранявани наркотичните вещества. Всички приобщени по делото веществени доказателства са иззети и са съхранявани по съответния процесуален ред, в какъвто случай не може да бъде оспорено, че намерените върху част от предметите биологични следи са подложени на експертно изследване в автентичния им вид. Не може да бъде споделено възражението на защитата, че не е изяснено при какви обстоятелства са оставени биологичните следи. Напротив, установено е, че това се е случило при съприкосновение на лицето със съответните предмети, преди разкриване на престъплението. На следващо място, неоснователно се твърди, че е възможно биологичните следи да са оставени от лицето в хода на досъдебната фаза. Такава хипотеза е мислима само ако е нарушен процесуалният ред за изземване и съхранение на веществените доказателства, а възражение на защитата в тази насока не е направено. Неоснователно е и другото възражение, че не е изяснен произходът на следите: от кръв, слюнка или потно-мастен секрет. Въпросът за произхода на следите не е от решаващо значение за изхода на делото, при условие, че еднозначно и категорично е решен основният въпрос: за самоличността на лицето, което ги е оставило. В случая, е несъмнено, че биологичните следи са оставени от подсъдимия, което е достатъчно за формиране на доказателствените изводи за неговата съпричастност към инкриминираното деяние. С оглед на изложеното, настоящата инстанция споделя съображенията на въззивния съд, че е налице стабилна доказателствена основа за потвърждаване на осъдителната присъда, а именно: Налице са гласни доказателствени средства за това, че подсъдимият е продал наркотично вещество на св. В., у последния е намерено такова вещество и е приобщено като веществено доказателство, жалбоподателят е имал достъп до мазето, в което е съхранявано наркотичното вещество, предмет на обвинението, намерени са биологични следи, които свързват жалбоподателя със складираните в избеното помещение вещества. Що се отнася до намерената на местопроизшествието дактилоскопна следа, за която е установено, че не произхожда от подсъдимия, този факт е обсъден в контекста на общата доказателствена съвкупност и правилно е оценен като такъв, който не променя доказателствените изводи, а единствено сочи, че и друго лице е имало съприкосновение с единия от предметите, в които са съхранявани наркотичните вещества. Същественото е, че последен ползвател на този предмет се е оказал подсъдимият, а кое е лицето, което го е съхранявало в предходен момент, е обстоятелство, ирелевантно за изхода на делото. На следващо място, не може да бъде споделено възражението, че жалбоподателят не е разполагал с материална и техническа база за извършване на престъпленията. От събраните доказателства е установено, че подсъдимият е работил по определена схема, а именно: свързвал се е по телефона с лицата, желаещи да закупят наркотични вещества, и след уговорка с тях къде да се срещнат се е отзовавал на определеното място. Разполагал е с помещение, в което е държал веществата, които е разпространявал / в избено помещение /, като е имал на разположение достатъчно количество, за да снабдява регулярно потенциалните купувачи. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че при анализа на доказателствата във въззивната инстанция стриктно са спазени процесуалните изисквания на чл. 14 НПК, а формираните изводи по релевантните факти почиват на вярна интерпретация на доказателствените източници. Ето защо, липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. По отношение на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, настоящата инстанция намира следното: Подсъдимият е признат за виновен и осъден за съвкупност от престъпления по чл. 354 а , ал. 1 НК, макар и да е налице само едно престъпление по посочения текст, извършено при различни форми на изпълнителното деяние, а именно: „разпространил” и „държал с цел разпространение” / високорискови наркотични вещества /. Ето защо, правната квалификация на извършеното от подсъдимия следва да бъде за едно престъпление по чл. 354 а, ал. 1, пр. 4 и 5 НК, за което следва да се изтърпи едно наказание. Като е потвърдил присъдата, с която подсъдимият носи отговорност за съвкупност от престъпления, за всяко от които му е наложено отделно наказание и е приложен 23 НК, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон. Допуснатото нарушение може да бъде отстранено от настоящата инстанция, като въззивният акт бъде изменен в посочения смисъл, което се явява в полза на жалбоподателя. Обжалваното решение следва да бъде изменено, като извършеното от подсъдимия бъде преквалифицирано като едно престъпление по чл. 354 а, ал. 1, пр. 4 и 5 НК, за което да бъде изтърпяно едно наказание. В случая, доколкото в жалбата липсва оплакване за нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, а на подсъдимият е определено наказанието три години „лишаване от свобода” и глоба от 5 000 лв, то това наказание подлежи на изтърпяване, като бъде отменено приложението на чл. 23 НК. В останалата част, въззивният акт е законосъобразен и следва да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Софийски апелативен съд № 429 от 6.11.2018 г, по ВНОХД № 657/18, както следва: ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от подсъдимия И. Р. С. в едно престъпление по чл. 354 а, ал. 1, пр. 4 и 5 НК, за което да изтърпи наказанието три години „лишаване от свобода” и глоба от 5 000 лв, ОТМЕНЯ приложението на чл. 23 НК. ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: