Решение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.4 1863_10_dec_290gpc.doc Решение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.2 1863_10_dec_290gpc.doc Р Е Ш Е Н И Е № 92 София, 22.02. 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на десети февруари две хиляди и единадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, разгледа докладваното от съдия Й. гр.дело N 1863 /2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на М. Л. М., Р. В. М. и Б. В. М. срещу въззивно решение от 04.06.2010 г. по гр.д. № 3663 /2008 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „а” въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 25.07.2001 г. по гр.д. № 2769 /1997 г. на СРС, 26 с-в., в частта, с която е уважен иск по чл.135 ЗЗД на С. М. К. срещу жалбоподателите – обявено е за недействително по отношение на ищеца дарение на апартамент от първата жалбоподателка в полза на другите двама – нейни малолетни деца. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение от 20.12.2010 г. по въпроса дали определено съждение на въззивния съд, обусловило формирането на правния извод, че с извършеното плащане не е погасено вземането на ищеца, което се основава на логическа преценка на закономерности и типични връзки между явленията, е необосновано и дали с това е нарушено изискването за обоснованост на съдебните решения (правилото на чл.188 ГПК (от 1952 г.), който е приложим от въззивния съд), за което съществува трайна съдебна практика, а допускането на противоречие с тази практика е основание за допускане на решението до касационно обжалване на основание чл.280,ал.1, т.2 ГПК. Касационните оплаквания са за необоснованост и нарушение на материалния закон. Ответникът в това производство С. М. К. не изразява становище по основателността на касационната жалба. По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК: Обжалваното въззивно решение е постановено при ново разглеждане на делото от въззивния съд по реда на чл.218 з. ГПК (от 1952 г.). По изведения въпрос настоящият състав намира, че : Правилото на чл.188 ГПК (от 1952 г.), който е приложим от въззивния съд, предвижда изискване за обоснованост на съдебните решения – изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните факти), да съответстват на събраните по делото доказателства, необосноваността обхваща грешките при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд при прилагане на правила от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното ли научнотеоретичното знание. По законовото изискване за обоснованост съществува трайна съдебна практика, а необосноваността е предвидена като основание за касационно обжалване. Изискването за обоснованост на съдебните решения е толкова важно, че ВКС в ТР 1 /2001 г. по гр.д. № 1 /2001 г. относно някои въпроси за касационното производство, постановено преди изменението на чл.218б,ал.1,б.”в” ГПК (от 1952 г. с ДВ бр. 105 /2002 г.), с което необосноваността беше изрично предвидена като отменително касационно основание, прие в т.12, че независимо, че касационният съд е такъв по правото, следва да разглежда касационни оплаквания за необоснованост на въззивните решения, като обобщи в какво се изразява необосноваността (отразено накратко по-горе). С посоченото изменение на ГПК (с ДВ бр. 105 /2002 г.) т.12 изгуби значение в смисъл, че необосноваността е отменително основание по силата на закона. Като такова тя е уредена и в действащия ГПК. Предвиденото в т.12 обаче обобщава разбирането на ВКС относно значението на обосноваността на съдебните решения и относно проявите на необосноваността. Настоящият състав намира за правилна съществуващата трайна съдебна практика в посочения смисъл. По делото спорът е по чл.135 ЗЗД и при ново разглеждане на делото съгласно указанията на ВКС се свежда до това, дали с извършване в хода на производството плащане от първата ответница по изпълнително дело, по което тя е длъжник, а ищецът – взискател за съдебно установено парично вземане, е погасено паричното задължение на първата ответница към ищеца, с което той е изгубил качеството на кредитор, което прави иска му неоснователен. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд съобразно указанията на ВКС е обсъдил представените нови доказателства – преводно нареждане от първия ответник М. М. до частен съдебен изпълнител за заплащане на сумата 7,945 лева с посочено основание „по изпълнителен лист - № 287 /2005 г.” и писмо на същия частен съдебен изпълнител до работодателя на първия ответник, с което вдига наложения от него запор върху трудовото възнаграждение на първия ответник, поради изплащане на задължението и по изпълнително дело с посочен номер, но съдът е приел, че с това плащане не е доказано изпълнение на задължението на първия ответник спрямо ищеца, произтичащо от съдебно решение, което дава на ищеца качеството на кредитор, защото изпълнителен лист № 287 /2003 г. не е идентичен с издадения на 15.05.2004 г. (по гр.д. с № 287 /2003 г. на САС, приложено към настоящото дело), поради което е приел, че ищецът има качеството на кредитор по отношение на първата ответница и че тя, с дарението в полза на децата си, е намалила актива на имуществото си, което, заедно с други съображения – презумпция за знание за увреждането и това, че апартаментът не несеквестируемо имущество, е обусловило основателността на иска. По делото е приложено гр.д. № 287 /2003 г. на Софийски апелативен съд, по което е постановено решение с дата 19.01.2004 г., с което е оставено в сила първоинстанционно решение, с което М. Л. М. е осъдена да заплати на С. М. К. на основание чл.55,ал.1,предл.1 ЗЗД сумата 1,269.45 лева – получена без основание по предварителен договор за покупко-продажба, заедно със законната лихва от 14.12.1995 г., 1,580.43 лева изтекла лихва за посочен период и 117 лева разноски за първоинстанционното производство, като са присъдени и 400 лева за въззивното производство. Не се спори и е видно, че решението е съобщено на М. М., не е обжалвано и е влязло в сила, а по делото е отбелязано определение от 15.05.2004 г. за издаване на изпълнителен лист на ищеца срещу ответника за присъдените суми. При изложеното разбиране на изискването за обоснованост настоящият състав намира, че съждението на въззивния съд за това, че с плащането от ответника М. М. по изпълнителното дело не е погасено нейното задължение към ищеца С. К., което е въведено като основание на иска, се основава на логическа преценка на закономерности и типични връзки между явленията, но е неправилно, защото в преводното нареждане на М. М. като основание на плащането е посочен изразът „изпълнителен лист”, свързан с тире с номера на съдебното дело, по което М. М. е осъдена да заплати парично задължение към ищеца С. К., наведено като основание на иска по чл.135 ЗЗД. При тълкуване на волята на наредителя М. М. следва извод, че в преводното нареждане паричната сума е свързана с изпълнителен лист, който пък е свързан с номера на делото на САС, който е верен (гр.д. № 287 /2003 г. на САС), по което не се спори. От това следва, че се изпълнява задължение, за което е издаден изпълнителен лист по посоченото дело. Това описание в платежното нареждане представлява означение на задължението, което се свързва с и произтича от решението по съдебното дело, в което е индивидуализирано, а изразът „изпълнителен лист” по това дело означава изпълнителното основание, по което е образувано изпълнителното дело. Настоящият състав намира, че от така посоченото основание за плащане следва извод, че М. Л. М. погасява свое задължението към С. М. К., произтичащо от решението по делото на САС. Това, че в платежното нареждане не е посочена датата и годината на издаването на изпълнителния лист (15.05.2004 г.), а номерът на делото - 287 /2003 г. не обосновава приетия извод за съмнение в основанието за плащане. От неоспореното писмо на съдебния изпълнител се установява получаването на сумата и погасяване с нея на всички задължения по изпълнителното дело. С. К. не оспорва твърденията на М. М. за това. От това следва извод, че с извършеното плащане С. К. е изгубил качеството кредитор по отношение на М. М., което е имал при завеждане на делото, поради което искът му е неоснователен. Следователно наведените доводи за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, довели до неправилност на обжалваното решение, са основателни. Обжалваното решение следва да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Жалбоподателите претендират разноски за тази инстанция. С оглед изхода от спора на тях следва да бъдат присъдени направените за касационното производство разноски в размер на 187.50 лева – 37.50 лева държавна такса и 150 лева, платени за процесуално представителство. Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение от 04.06.2010 г. по гр.д. № 3663 /2008 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „а” въззивен състав. Вместо това постановява : Отхвърля иска на С. М. К. срещу М. Л. М., Р. В. М. и Б. В. М. с правно основание чл.135 ЗЗД. Осъжда С. М. К. да заплати на М. Л. М., Р. В. М. и Б. В. М. сумата 187.50 лева за касационното производство. Решението е окончателно, не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.