Р Е Ш Е Н И Е № 132 гр. София, 12.06.2018 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в открито заседание на седемнадесети април, две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№173 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290, вр. чл.386, ал.3 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1613 от 10.07.2017 г. по т.д.№2463/2017 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №31 от 09.01.2017 г. по т.д.№3003/2015 г. на СГС, с което [фирма] е задължено да преустанови прилагането и да отстрани като неравноправни т.11.1 и т.11.3 от Общите условия към типов договор за организирано туристическо пътуване с обща цена, забранено е бъдещото ползване на неравноправните клаузи и е постановено [фирма] да разгласи за своя сметка съдебното решение на сайта на К. и във вестник „24 часа”. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно. Посочва се, че разпоредбата на чл.93, ал.1 от ЗТ /ред. преди изм. с ДВ бр.37/2018 г./ е пределно ясна, като туроператорът носи отговорност за всяко неизпълнение, независимо от това дали тези задължения следва да бъдат изпълнени от него или негови контрагенти, като логиката на граматическия, морфологическия и семантологичен анализ на думата „контрагент” би следвало да се разбира като лице, което има сключен договор с туроператора. Навеждат се доводи, че в случая касаторът няма сключен договор с авиопревозвача за превоз на отделния пътник, страни по договора за въздушен превоз /представляващ акцесорна сделка към договора за туристическа услуга, но не и част от фактическия състав на последния/ са превозвача и потребителя, поради което авиопревозвачът не е контрагент на туроператора и в този смисъл разпоредбата на чл.93, ал.1 от ТЗ /в посочената редакция/ е неприложима, като [фирма] не носи отговорност за неизпълнение на задълженията на авиопревозвача по договора за въздушен превоз. Поддържа се, че за уважаване на колективен иск, предявен от организациите по чл.379, ал.2 от ГПК, е задължително участието на увредени лица /поне две/, което е и положителна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск, а тъй като в случая потребителите не са пожелали да вземат участие в производството, респективно са приели, че техните права не са нарушени, то и обжалваното решение се явява незаконосъобразно. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Ответникът по касация - Комисия за защита на потребителите заявява становище за неоснователност на касационната жалба, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че исковата претенция, предявена по реда на чл. 379 и сл. от ГПК, е основана на твърдението за наличие на две неравноправни клаузи в общите условия на типовия договор за организирано туристическо пътуване с обща цена, който ответника сключва с потребител, по смисъла на §13, т.1 от Д.. Посочил е, че в конкретния случай по отношение на клаузите в т.11.1. и т.11.3. от общите условия на договора се твърди, че са уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на доставчика на услугата и потребителя, като изключват или ограничават правата на потребителя, произтичащи от закон, по смисъла на чл. 143, т. 2 от З., като преценката за основателността на твърдението е обусловена от спецификата на конкретния договор. Изложил е съображения, че правната уредба на договора за организирано туристическо пътуване с обща цена е в разпоредбите на чл.79 и сл. от Закона за туризма /обн. ДВ, бр. 30 от 26.03.2013 г., в сила от 26.03.2013 г./, като в чл.93, ал.1 от ЗТ /ред. преди изм. с ДВ бр.37/2018 г./ е регламентирана отговорността на туроператора „за всяко неизпълнение и неточно изпълнение на своите задължения по договора независимо от това, дали тези задължения следва да бъдат изпълнени от него или от негови контрагенти“. Възприел е становище, че тази отговорност не може да бъде ангажирана само в установените в ал.3, изключения, като всяко разширяване на кръга от хипотези, в които се изключва отговорността на туроператора, ще има проявление в правната сфера на потребителя, като получател на услугата по договора, поради което уговорка в договора, която установява в полза на туроператора благоприятни правни последици в ущърб на интереса на потребителя очевидно ще следва да бъде възприемана като неблагоприятна клауза по смисъла на чл.143 от З.. В този смисъл е достигнал до извод, че в конкретния случай обсъжданите освобождаващи клаузи „забавяне на самолетни полети по технически или метеорологични причини“ и „при съхранение или загуба на личния багаж, пари, ценности, документи и др. подобни“ не могат да бъдат подведени под която и да било от трите хипотези на чл.93, ал.3 /в посочената редакция/, следователно клаузите излизат извън кръга на установените в закона случаи, в които туроператорът не носи отговорност пред потребителя за неизпълнение, и затова несъмнено ограничават правата на потребителя, произтичащи от закон, по смисъла на чл.143, т.2 от З.. По отношение наведените от [фирма] доводи, въззивният съд е приел, че неучастието на „засегнатите лица-потребители“ не може да обоснове извод за неправилно приложение на закона, тъй като по силата на чл.148, ал.1, т. 4 от З., К. е овластена със специалното правомощие да „сезира компетентния съд при наличие на неравноправни клаузи в договорите с общи условия с искане за обявяването им за нищожни по реда на глава девета, раздел IV в случаите, когато предприетите мерки по т.1 или ал.4 са останали без резултат и клаузите на договора могат да засегнат голям брой потребители или е възможно същите да бъдат използвани и от други търговци“. Посочил е, че възражението относно неяснотата за „договора, сключен между авиопревозвача и туроператора, за да бъде обхваната отговорността на последния в хипотезата на чл.93, ал.1 от ЗТ“, също е неоснователно - според дефиницията в чл.79, ал.2, т.1 от ЗТ „туроператор е лице, което по занятие организира, продава или предлага за продажба пряко или чрез туристически агент на краен потребител организирани групови и индивидуални туристически пътувания с обща цена“, като това лице задължително трябва да отговаря на изискванията в чл.61 от закона и да бъде вписано в Регистъра на туроператорите и туристическите агенти - част от Националния туристически регистър. Тези специални изисквания несъмнено обуславят извод, че с оглед доказаната по надлежния ред професионална квалификация на туроператора, във всички случаи поемането на риска от пълното или неточното осъществяване на предлаганата услуга е изцяло за него, а в правоотношението туроператор – потребител, въпросът за наличието на правна обвързаност между туроператора и превозвача е значим единствено в случай, в който туроператорът може да се позове на освобождаващата го от отговорност разпоредба на чл.93, ал.3, т.3 от ЗТ. Настоящият състав на ВКС намира решението на въззивния съд за валидно и допустимо, а релевираните от касатора оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт - за неоснователни. На първо място, следва да се посочи, че в разпоредбата на чл.186, ал.1 от З. е предвидена възможност за предявяване от К. на искове за преустановяване или забрана на действия или търговски практики, които са в нарушение на колективните интереси на потребителите, като в чл.186, ал.2 от З. за нарушаване е определено всяко действие, което уврежда колективни интереси на потребителите и противоречи на установени в изрично посочени закони правила и принципи, вкл. и действията, които противоречат на разпоредбите на Глава VI „Неравноправни клаузи в потребителски договори”, в т.ч. и тези, изразяващи се във включване в потребителски договори на клаузи, които поради наличие на характеристиките по чл.143, ал.1, т.1-18 от З. имат неравноправен характер. Т.е. с изрична законова норма К. е овластена да предявява искове за преустановяване или за забрана на действия или търговски практики с посочените характеристики, като процесуалната легитимация на Комисията произтича от закона, а посочването, респективно участието в процеса на повече от две конкретни лица, чиито права и интереси на потребители са засегнати или увредени от атакуваните като неравноправни клаузи в общи условия към потребителски договори, не е положителна процесуалноправна предпоставка за надлежното предявяване от К. на искове по чл.186, ал.3, вр. чл.143 от З., нито е материалноправна предпоставка за уважаване на исковете. От друга страна правилна е и преценката на решаващия състав, че процесните освобождаващи отговорността на туроператора клаузи „забавяне на самолетни полети по технически или метеорологични причини“ и „при съхранение или загуба на личния багаж, пари, ценности, документи и др. подобни“ излизат извън кръга на установените в закона случаи, в които туроператорът не носи отговорност пред потребителя за неизпълнение и затова несъмнено ограничават правата на потребителя, произтичащи от закон, по смисъла на чл.143, т.2 от З.. Съгласно разпоредбата на чл.93, ал.1 от ЗТ /ред. преди изм. с ДВ бр.37/2018 г./ туроператорът носи отговорност „за всяко неизпълнение и неточно изпълнение на своите задължения по договора независимо от това, дали тези задължения следва да бъдат изпълнени от него или от негови контрагенти“. Тълкуването на посочената разпоредба /с която е транспонирана нормата на чл.5 на директива 90/314/Е. - отм. с директива 2015/2302 на ЕП и на Съвета/ по правилата на чл.46 от ЗНА, в светлината на една от основните цели на ЗТ – да осигури защита на потребителите на туристическите услуги, на разпоредбите на чл.79 и сл. от ЗТ /ред. преди изм. с ДВ бр.37/2018 г./, на текста на чл.5 и целите на директива 90/314/Е. и на текста на чл.13 и целите на директива на 2015/2302 на ЕП и на Съвета, води до несъмнен извод, че точният смисъл, вложен от законодателя при създаване на чл.93, ал.1 от ЗТ /в посочената редакция/ е, че туроператорът носи отговорност към потребителя за точното изпълнение на задълженията, произтичащи от договора, независимо от това дали тези задължения, вкл. пътнически услуги трябва да бъдат изпълнени от този туроператор или от други доставчици на услуги, вкл. и пътнически услуги и независимо от това налице ли е договорна обвързаност между туроператора и съответния доставчик на услуги, вкл. пътнически. Освен, че само по този начин може да се постигне предвидения от цитираните директиви резултат - отговорност на туроператора за надлежно изпълнение на туристическия пакет като цяло, включително и отговорност за изпълнение на съответните пътнически услуги, включени в пакета, аргумент в полза на изложеното е и изменението на ЗТ с ДВ бр.37/2018 г., с което се транспонира директива на 2015/2302 на ЕП и на Съвета и с което в разпоредбата на чл.90 от ЗТ /в сила от 01.07.2018 г./ се предвижда, че туроператорът носи отговорност за изпълнението на туристическите услуги, включени в договора за туристически пакет, независимо от това, дали тези услуги се изпълняват от него, или от други доставчици на туристически услуги. С оглед изложеното обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, като предвид изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация заплащане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 100 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1, пр.1 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА решение №1613 от 10.07.2017 г. по т.д.№2463/2017 г. на САС. ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК] да заплати на Комисия за защита на потребителите[ЕИК] сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.