Ключови фрази


8

Р Е Ш Е Н И Е


№ 237

гр.София, 14.01.2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА




ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА



при участието на секретаря Валентина Иванова и прокурора……………….
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 695 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:


Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. М., представляван от адв. К. С., срещу въззивно решение № 5269 от 20.11.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 764/2018 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 4635/17.05.2018 г. по гр.д. №3018/2017 г. на Районен съд – Благоевград. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на жалбоподателя по чл.357, ал.1 и чл.215 КТ за установяване съществуването на трудово правоотношение между него и ответното дружество „ЛИОН ГЕ” ЕООД – [населено място] за длъжността „шофьор на товарен автомобил, международни превози” и за заплащане на сумата 3 105 евро (с левова равностойност 6 054.75 лв.), представляваща дължимите дневни командировъчни пари за периода на командироване в Белгия, Холандия и Люксембург - от 28.09.2015 г. до 12.02.2016 г.
В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и поставено при съществено нарушение на процесуалните правила.
Ответникът „ЛИОН ГЕ” ЕООД – [населено място] не е подал писмен отговор и не е взел становище по жалбата.
С определение № 570/11.07.2019 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за изискването за писмена форма на трудовия договор и за установяването на трудово правоотношение между страните, когато работникът твърди, че е сключил трудов договор и добросъвестно е полагал труд на съответната длъжност, но екземпляр от трудовия договор и заверено копие от уведомлението по чл.62, ал.3 КТ до НАП не са му предоставени от работодателя.
По изведените въпроси е създадена практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав. В решение № 943/22.02.2010 г. по гр.д.№ 4902/2008 г., II г.о. на ВКС е посочено, че разпоредбата на чл.62, ал.1 КТ установява писмена форма като изискване за валидност на трудовия договор. Съществуването на трудово правоотношение не може да бъде установявано със свидетелски показания или други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и съществуването му, а изпълнението или неизпълнението на задълженията на работодателя по чл.62, ал.3 – ал.7 и чл.63 КТ нямат отношение към сключването или валидността на трудовия договор.
Същевременно, когато ищецът по иск с правно основание чл. 357 КТ за установяване възникването, съществуването, изпълнението или прекратяването на трудово правоотношение признава, че писмената форма за съставяне на трудовия договор не е била спазена, то признанието е, че не е възникнало валидно трудово правоотношение. Когато обаче, ищецът твърди, че трудовият договор е бил сключен в писмена форма, но екземпляр от договора не му е бил предоставен от работодателя (нито преди, нито след започване на работа), то твърдението е за валидно възникнало правоотношение, което не може да бъде доказано с удостоверяващия го документ, поради последващата му липса (изгубване, унищожаване). В случаите, когато липсата на документа не е по вина на работника, за установяване на съществуването му са допустими всички доказателствени средства, тъй като в противен случай действалата добросъвестно страна би била лишена от правата й по трудовия договор. Допустими за доказване на съществуването му са свидетелски показания, признания на работодателя, съдържащи се в други документи или други доказателства, установяващи съдържанието на съществувалия документ.
В решение № 467/31.01.2014г. по гр.д.№2392/ 2013 г., IV г.о. е посочено, че съгласно чл. 63, ал. 2 КТ работодателят няма право да допуска до работа работника или служителя, преди да му предостави екземпляр от подписания трудов договор и копие от уведомлението до НАП, но ако той в нарушение на закона го допусне до работа и работникът положи труд, отношенията във връзка с положения труд до момента на обявяване на недействителността се уреждат както при действителен трудов договор, ако работникът е бил добросъвестен – чл.75, ал.1 КТ. Добросъвестността по смисъла на цитираната разпоредба е различна от добросъвестността по чл.8 КТ и се изразява в незнание от страна на работника или служителя на опорочаващите правоотношението факти, като при спор в тежест на работодателя е да докаже недобросъвестността на работника по несъмнен начин ( в т.см. - решение № 320/26.11.2014 г. по гр. д. № 2420/2014 г., IV г.о., решение № 251/25.05.2011 г. по гр. д. № 255/2009 г., IV г. о. на ВКС и др.).
В цитираната практика е прието още, че уредбата на недействителността на трудовия договор се различава от общата уредба на нищожността в ЗЗД, като отклоненията се изразяват в следното: 1) никой не може да се позове на недействителността на трудовия договор преди тя да бъде прогласена или обявена от съда; и 2) ако при сключването на договора работникът е действал добросъвестно, недействителността не е изначална, а занапред. Обявяване недействителността на трудовия договор може да стане както в самостоятелен исков процес, така и във висящ исков процес по трудов спор (вж. - решение № 176/15.03.2010 г. по гр. д. № 3022/2008 г., III г. о.). От обявяването на недействителността се проявяват нейните правни последици, но до този момент, ако работникът е бил добросъвестен, отношенията се уреждат както при действителен трудов договор. Това означава, че за времето през което е работил, работникът има право на трудово възнаграждение, на платени годишни отпуски, респ. на обезщетения, времето се зачита за трудов стаж. Тези последици не настъпват, ако се установи, че работникът или служителят е действал недобросъвестно при сключването на трудовия договор.
Разяснено е, че работникът е добросъвестен, ако е подал молба или заявление за приемане на работа и е получил сведение от работодателя, че е приет на работа (без да е видял копие от изявлението за приемане или да е държал оригинал). Достигането на приемането у предложителя може да се доказва с всички доказателствени средства. Работникът е добросъвестен също, ако е подал подписан екземпляр от договор и е получил сведение от работодателя, че е приет на работа (без да е видял подписа на работодателя върху договора или да е държал подписания оригинал). Ако работодателят не представи или заяви, че не е подписал договор или не го пази, работникът може да докаже както подаването на подписания договор, така и съдържанието на договора и приемането му на работа с всички доказателствени средства, включително и чрез изпълняването на трудовата функция (доказването не е необходимо да е пълно, тъй като добросъвестността на работника се предполага).
Ако работникът е бил добросъвестен (твърди, че е подал молба или заявление, или е подписал договор), дори изискването за форма на трудовия договор да не е спазено, отношенията между страните се уреждат както при действителен трудов договор, доколкото е доказано (по несъмнен начин) количеството на положения труд, в т.ч. при липса на достатъчно данни за размера на уговореното трудово възнаграждение, той се определя от съда при условията на чл. 162 ГПК и като се съобразят всички други установени обстоятелства по делото.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения:
В исковата си молба и в хода на производството ищецът е твърдял, че на 28.09.2015 г. е сключил безсрочен трудов договор с ответното дружество за длъжността „шофьор на товарен автомобил, международни превози” при уговорено месечно възнаграждение от 800 лв., като в изпълнение на трудовите си задължения до 12.02.2016 г. включително, е бил командирован и е извършвал международни превози с товарен автомобил „ТИР”, рег. [рег.номер на МПС] , собственост на дружеството. Работникът сочи, че е подписал трудов договор, но екземпляр от него и копие от уведомлението по чл.62, ал.3 КТ не са му били предоставени от работодателя и не е знаел, че преди започване на работа трябва да ги получи. На 13.02.2016 г. уведомил работодателя си, че прекратява едностранно трудовото си правоотношение, тъй като при справка установил, че не са му внесени дължимите осигурителни вноски. Предявил е искове за установяване съществуването на трудово правоотношение за минало време - от 28.09.2015 г. до 13.02.2016 г. и за заплащане на дължимите командировъчни суми за същия период в размер на сумата 3 105 евро с левова равностойност 6 054.75 лв.
Ответникът е оспорил исковете, като е възразил, че не е сключвал трудов договор с ищеца и липсва подписан такъв документ, поради което претенциите са неоснователни. Не е оспорено изпълнението на работата, нито е въведено възражение за недобросъвестност на работника.
Въззивният съд е приел, че по делото са налице доказателства за това, че касаторът е управлявал товарен камион, собственост на ответника, като в периода м.09.2015 г. - м.02.2016 г. е извършвал международни превози на товари до Белгия, Холандия и Люксембург, които обстоятелства се установяват от представените множество международни товарителници, пълномощно, извадки от дигитални карти и две удостоверения от 29.09.2015 г. и от 10.01.2016 г. (съдържащи данни за „започване на работа в предприятието на 28.09.2015 г.” и за ползвани от водача на МПС почивки и отпуски) по Регламент /ЕО/ №561/2016г., издадени от представляващият дружеството управител.
Отхвърлени са обаче (и от двете инстанции) исканията на ищеца за назначаване на съдебно-икономическа експертиза със задача да провери извършвани ли са преводи на суми и правени ли са вноски на каса от банковата сметка на дружеството по банковата сметка на З. М., на какво основание са извършвани преводите и осчетоводявани ли са документите за извършените международни превози; какъв е размера на дължимите и неизплатени на ищеца командировъчни разходи; както и за допускане на гласни доказателства за обстоятелствата около сключването на трудовия договор, подписването му от страните и фактическото изпълнение на работата.
При това положение е прието, че между страните не е сключен в изискваната от закона писмена форма трудов договор, от доказателствата не се установяват волеизявления на страните за обвързване с такъв договор и основните му елементи, липсват и данни за подадено от работодателя уведомление до НАП за регистрацията на договора. Посочено е, че изискването за писмена форма на трудовия договор е условие за валидността и доказването му, поради което твърдението на ищеца, че е подписал такъв договор, но екземпляр не му е предоставен от работодателя и при липса на доводи, че документът е изгубен или унищожен, обуславя недопустимост за събирането на други доказателства, в т.ч. и свидетелски показания. Доводите на работника, че за изследвания период той е полагал труд след подписването на такъв документ, но не разполага с копие и не е знаел, че преди фактическото започване на работата работодателят е длъжен да му предостави екземпляр от трудовия договор и от уведомлението по чл.62, ал.3 КТ до НАП, са преценени за неотносими. Съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 63 КТ действително урежда изпълнението на тези задължения от страна на работодателя, както и насрещното изискване за работника - да постъпи на работа в определен срок след получаване на копието от трудовия договор и уведомлението. Неспазването на тези законови изисквания обаче, съставлява нарушение на трудовото законодателство, за което е отговорен както работодателят, така и работникът. Изложени са мотиви, че в такава хипотеза съществуването на трудовото правоотношение би могло да бъде обявено по реда на чл.405а КТ - с постановление, издадено от контролните органи на Инспекцията по труда, в което производство са допустими всички доказателствени средства. Посочено е още, че в случая, ако ищецът е допуснат на работа без трудов договор, той би следвало да сезира Инспекцията по труда за извършеното от ответното дружество нарушение, предвид правомощията на контролния орган да обяви съществуването на трудово правоотношение между страните. Данни работникът да е предприел такива действия по делото липсват. В заключение е направен извод, че при липсата на сключен писмен трудов договор, между страните не е възникнало трудово правоотношение, което обуславя неоснователността на претенцията по чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.357, ал.1 КТ за установяване на съществуването му. Счетено е, че без правно значение са обстоятелствата, касаещи изпълнението на договора – извършените превози, вписаното в удостоверенията от 29.09.2015 г. и от 10.01.2016 г. за „започване на работа в предприятието” и периодите на ползван отпуск и почивка от водача на ТИР, фактическо изпълнение на трудовата функция и др.
Съединеният иск по чл.215 КТ за заплащане на полагащите се на ищеца командировъчни суми във връзка с изпълняваната работа за периодите на командировка е отхвърлен по съображения, че при липсата на валидно възникнало трудово правоотношение, такова заплащане не се дължи.
При дадения отговор на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно – постановено е в нарушение на материалния и процесуалния закон. Тъй като спорът е останал неизяснен от фактическа страна и се налага извършването на допълнителни съдопроизводствени действия за събиране на доказателства, делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При въведеното от ищеца твърдение, че е подписал трудов договор, но работодателят не е изпълнил задължението си да му предостави екземпляр от договора и при липса на възражение на ответника за недобросъвестност на работника (възможността за въвеждане на такова възражение вече е преклудирана), въззивният съд е следвало да събере и обсъди доказателствата съществувал ли е писмен трудов договор, за чиято последваща липса (изгубване или унищожаване) ищецът не носи отговорност. При извод, че документът не се представя по делото не по вина на страната, която се позовава на него, съдът следва да събере доказателствата от значение за установяване съдържанието на договора. Работодателят не може да извлича благоприятни правни последици в процеса на доказване от неизпълнението на административните си задължения по чл.62, ал.3 КТ, както и от неизпълнението на други задължения за съставяне на документи, удостоверяващи фактическото предоставяне на работната сила.
В случая, основателно в касационната жалба се сочи, че съдът е лишил ищецът от възможността да представи относими и допустими доказателства във връзка с действителните отношения между страните. В нарушение на процесуалните правила е отказан разпит на свидетели за обстоятелствата около сключването на договора, респ. подписването на такъв и за изпълняваната от ищеца работа; както и назначаването на съдебно-икономическа експертиза със задача да провери има ли и какви плащания са извършвани от сметката на дружеството по банковата сметка на ищеца, в какъв размер и на какво основание са плащани суми (ведомостта на предприятието е частен писмен документ, чиято доказателствена сила съдът е длъжен да преценява съобразно правилото по чл.180 вр. с чл.178 ГПК). На следващо място, не е съобразено от съда, че подписването на трудов договор се предшества от молба за назначаване на работа и представяне на други документи, необходими за изготвянето му - чл. 62, ал. 7 КТ и Наредба № 4 от 11.05.1993 г. В тях задължително се съдържа волеизявление на работника или служителя за сключване на трудовия договор (предложение за постъпване на работа) в необходимата писмена форма, както и се изпълняват други задължения по подготовката му - представяне на лична карта или документ за самоличност, документ за образование, квалификация и др., документ за медицински преглед и т. н. Тези обстоятелства са останали неизяснени по делото, а същите са релевантни за спора, доколкото в практиката си ВКС е приемал, че изискването за писмена форма по чл.62, ал.1 КТ е удовлетворено както когато е съставен документ, съдържащ двете насрещни волеизявления и е подписан от страните, така и когато е подадена писмена молба за приемане на работа и приемането на предложението от работодателя в писмена форма (заповед, акт или с друго название документ за назначение) достигне у предложителя.
Не на последно място, вярно е, че действителността на правоотношението между страните е обусловена на първо място от наличието на валиден документ – трудов договор в писмена форма. Евентуалната липса на валидна форма на договора обаче, при установено и доказано добросъвестно поведение на работника, не може да изначално да изключи правата му. Поради това, при повторното разглеждане на делото и след събирането на новите доказателства, съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставките за приложението на правилата по чл.74 и чл.75 КТ в отношенията между страните. По недействителността на трудов договор съдът може да се произнесе и без да е предявен нарочен иск за нея по чл. 74 КТ, преюдициално - служебно, по довод или възражение на страните - в процес по искове, чиято основателност обуславя ( вж. - решение № 176/15.03.2010 г. по гр.д. № 3022/2008 г., III г. о., решение № 251/25.05.2011 г. по гр. д. № 255/2009 г., IV г. о. на ВКС и др.).
Незаконосъобразно и необосновано е приетото от въззивния съд за възможността ищецът – касатор да сезира инспекцията по труда по реда на чл.405а от КТ и да поиска установяването на трудовото му правоотношение с ответното дружество. Редът по чл.405а КТ е приложим, ако работникът все още работи – тогава той може да сезира съответната инспекция по труда с искане за издаване на предписание за сключване на трудов договор. Когато спорът е за минало време (както е в случая), възможността по чл.405а КТ е неприложима (вж. - решение № 207/24.07.2012 г. по гр. д. № 914/2011 г., IV г. о., опр. № 41/15.01.2013 г. по ч. гр. д. № 489/2012 г., IV г. о. на ВКС).
Основателни са и оплакванията в касационната жалба, че в противоречие с Решение №7/19.06.2012 г. по конст.дело №2/2012 г. на КС на РБ са изводите на въззивния съд, че неспазването на законовите изисквания по чл.63 КТ в отношенията между страните, съставлява нарушение на трудовото законодателство, за което е отговорен както работодателят, така и работникът. В мотивите по т.2 от цитираното решение на КС на РБ (с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл.414а КТ) се посочва, че и трудът в случаите на предоставяне на работна сила, без да е сключен договор, също е труд, който се защитава от чл. 16 и чл. 48 от Конституцията. Постановката, според която работникът или служителят, който не е сключил трудов договор, действа виновно и неговото поведение е равностойно на поведението на работодателя, влиза в противоречие с чл.16 и чл.48, ал.1 от Конституцията. Работодателят е страната, която е в по-силна икономическа позиция и поради това от него най-вече зависи как ще се развият отношенията по предоставянето на работната сила. Работникът не може да носи отговорност, когато е допуснат да предостави работната си сила, защото предоставянето й предполага допускането му до работното място и той не може да преценява правомерността на действията на работодателя.
Предвид всичко изложено, обжалваното решение следва да се отмени на основание чл.293, ал.3 ГПК и делото да се върне за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд, който съобразно указанията, дадени в мотивите на настоящото решение, да извърши необходимите съдопроизводствени действия. При новото разглеждане на делото, съгласно разпоредбата на чл.294, ал.2 ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по въпроса за разноските, направени от страните в касационното производство.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение


Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ въззивно решение № 5269/20.11.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 764/2018 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.