Р Е Ш Е Н И Е
№ 355/2011 година
София, 09.01.2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на пети декември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при участието на секретар Теодора Иванова
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 430 /2011 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Г. И. Г. от [населено място] обжалва и иска да се отмени Решение от 29.12.2010 година по гр.д. Nо 5697/2010 година на Софийски градски съд по допускане на делбата , в частта за квотите между страните по делото, бивши съпрузи.Поддържа , че решението е неправилно, поради допуснати нарушения по приложение на материалния и процесуален закон при разглеждане на възражението за липса на съсобственост поради вложени изцяло лични средства в придобиването на процесното жилище, основание за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато по процесуално-правните въпроси : 1./ за доказателствата и доказателствените средства за установяване на дарение / дарствен мотив/ по см. на чл. 20 ал.1 СК от 1985 г./ отм./ , в хипотезите когато сумите за закупуване на недвижим имот/ по време на брака на страните по спор за делба на прекратена съпружеска имуществена общност / са внесени по банков път от трето лице; чия е доказателствената тежест в процеса за доказване на фактите и 2./ за приложение презумпцията на чл. 19 ал.3 СК от 1985 г. / отм./ , при недоказаност на твърдения на ищеца за съвместен принос на съпрузите и допустимостта от разширително тълкуване на разпоредбата, в смисъл на преценка на невъведени основания/ твърдения на ищеца/ по исковата молба в контекста на чл. 127 ал.2 ГПК, чл. 143 ал.2 ГПК и преклузията на чл. 143 ал.3 ГПК, като разрешени от въззивния съд в противоречие с Решение Nо 108/1999 година по гр.д. Nо 722/1998 г. на В.-2 отд., Решение Nо 756/ 22.01/1996 г. по гр.д.Nо 809/1996 г на ВС – 1 отд. и др., както и поради необходимостта от произнасяне предвид новите правила на процеса, касаещи доказателствата и доказателствените средства- тяхното искане, ангажиране, разпределение на доказателствената тежест и липсата на практика в тази насока- основания за допустимост с приложното поле на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.
След преценка на релвираните основания за отмяна в правомощията на чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, настоящият състав на ВКС, намира :
С обжалваното решение , Софийският градски съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е отменил решението на първата инстанция по допускане делбата между страните по делото, бивши съпрузи на апартамент в [населено място] , в частта относно определените права от 73 505/449 535 идеални части за жената и 376 030/449 535 идеални части за мъжа при уважено възражения на Г. Г. по чл. 21 ал. 2 СК от 1985 г. / отм./. и е постановил ново решение като делбата на процесното жилище е допусната при равни права на съсобствениците, след като е прието, че презумпцията на чл. 19 ал.3 СК от 1985 г./ отм./ не е оборена , поради което правата по отношение на придобитото вещно право на собственост са равни.
По изведените въпроси, на основание чл. 291 ГПК , настоящият състав на ВКС , приема : основният правопораждащ правото на делба юридически факт е наличието на съсобствеността по отношение на конкретна вещ / движима или недвижима/. За да се признае личен дял , на основание чл. 21 ал.1 или ал.2 СК от 1985 год. / отм./ на някой от бившите съпрузи по отношение на придобита по време на брака на страните недвижима вещ в режим на съпружеска имуществена общност, законът с цитираните разпоредби на СК от 1985 г./ отм./ предполага влагане изцяло или отчасти на лични средства по см. на чл.20 ал.1 СК от 1985 г. / отм./ на някой от съпрузите в придобиването на общата вещ като „влагането” на личните средства следва да е налице към момента на придобиване на правото на собственост според конкретния придобивен способ.
Когато конкретният придобивен способ е покупко-продажба, уредена с нормите на чл. 183 и сл. ЗЗД , то преценката за вещният ефект на облигационната връзка следва правилата на този двустранен договор. Договорът за покупко-продажба е консенсуален договор, поради с обективраните в нотариален акт насрещни волеизвления на страните досежно основните елементи на договора,последният се счита сключен. Правата и задълженията по договора за покупко-продажба възникват за участниците/ контагентите/ по сделката. Доколкото само единият съпруг е страна по сделката, то нейните вещно-правните последици настъпват само и единствено в неговата правна сфера. Съгласно презумпцията на чл. 19 ал.1 СК от 1985 г./ отм./, ако по силата на възмездния договор се придобиват вещи или вещните права по време на брака , в резултат на съвместен принос, който се предполага до доказване на противното, то вещно-правният ефект се разпростира и в патримониума на неучастващия по сделката съпруг по силата на законовата презумпция и приложимия законовия режим на съпружеската имуществена общност при действието на СК от 1985 г. / отм./. Презумпцията на закона по чл. 19 ал.3 СК от 1985 г. / отм./., макар и оборима , променя тежестта на доказване в хипотезите на предявени искове по чл. 21 ал.1 или ал.2 СК от 1985 г. отм./.
Всяко възражение за трансформация по чл. 21 ал.1 и 2 СК от 1985 г. / отм./ по същество не е оспорване на „съвместния принос”, а опровергаване на презумпцията за съвместен принос, поради което и доказателствената тежест не е за този, който поддържа , че следва да се приложи разпоредбата на чл. 19 ал.3 СК от 1985 г./ отм./, а за този, който поддържайки , влагането на лични средства следва да изключи приложението на презумпцията, установявайки пълно и пряко влагането на извънсемейни- лични средства в придобиването на конкретна вещ или вещно право.
Само доказаното, при условията на пълно и пряко доказване , влагане на суми, които имат личен характер могат да обусловят извод , че презумпцията за съвместен принос е оборена и не може да намери приложение в конкретната хипотеза, изключвайки вещно-правния ефект на придобивното основание изцяло или отчасти спрямо неучаствалия по сделката съпруг.
Дарението вещи или пари на единия съпруг от трето лице съставлава лично имущество по см. на 20 ал.1 СК от 1985 г. /отм./. Дарението според чл.225 ЗЗД е двустранна сделка , която предполага даване от едно лице нещо на друго лице, което “приема” даденото в дар. Липсата на възмездност в облигационната връзка и намерението на дарителя да надари облагодетелствуваното лице са неотменна характеристика на този вид договорна връзка и доколкото едно трето на сделката лице твърди обратното, то тежестта на доказване било на факта на възмездност в отношенията на страните по договора за дарение или на липсата на намерение за надаряване , е негова. С оглед на вида на дарението, начина на неговото обективиране/ в писмен документ , нотариален акт и др./ , доказателствените средства за опровергаване , че е реализирано ще следват ограниченията на ал. 133 и сл. ГПК / отм./, но при оспорване липсата на намерение да се дари , в процеса на доказването на тезата могат да се слушат и гласни доказателства за онези факти/ извън правно релевантните касаещи фактическия състав на сделката/, които пряко или косвено установяват възражението.Именно в тази аспект следва да се възприеме за правилно изразеното становище по Решение Nо 108/ 08.04.1999 година по гр.д. Nо 722 / 1998 год. на ВКС-II отд. по приложение на чл. 133 б.”б” ГПК / отм./ и допустимостта на свидетелските показания. Изразеното становище по Решение 756/22.01.1996 г. по гр.д. Nо 809/1995 година на ВС-I г.о., в смисъл , че до доказване на противното се счита , че даденото от родителите на единия съпруг е дарение за него, а не за двамата съпрузи, не може да се приеме безусловно за правилно , тъй като дарението на движима вещ, респ. на парична сума е реален договор , при който волеизявленията по договора : предложение от дарителя и приемане от надарения , е придружено с изпълнение от страна на дарителя да предаде вещта и приемането /получаването/ и от страна на надареното лице, без това изпълнение да е обусловена от уговорена в полза на дарителя насрещна престация. Ако дарената движима вещ- респ.парична сума е дадена от родителите на единия съпруг за нуждите на семейството на сина или дъщеря им и материалното подпомагане на семейството, то изразеното становище по посоченото решение не може да се приеме за правилно, тъй като не може да се приеме , че в тези хипотези съзнанието на дарителя е да прояви щедрост само към собственото си дете. Дарственото намерение , възприемано като намерения да се прояви щедрост , не се презюмира , то се извлича от външни белези, от житейските факти довели до сключването на договора за дарение, до отношенията между дарител и надарен и др., които страните установяват в хода на съдебното производство като твърдения, възражения и факти, в хипотезите на оспорване. Дарственото намерение е намерения за облагодетелствуване на надареното лице, затова от значение е преценката дали конкретното дарение е морално и житейски оправдано, в контекста на събраните по делото доказателства.
С оглед на изложеното и на основание чл. 293 ал.1 и 2 ГПК , настоящият състав на ВКС намира касационната жалба на Г. И. Г. за частично основателна.
Производството е делбено, в първата фаза – по допускане на делбата.
Страните са бивши съпрузи, сключили брак 10.10.1992 година , прекратен поради развод с решение на съда , в сила от 11.02.2008 година , факт , обуславящ приложимостта на разпоредбите на СК от 1985 г. / отм. досежно спорните имуществени отношения между съпрузите/.
По време на брака си , страните –бивши съпрузи са придобили апартамент в [населено място] по силата на Договор за покупко-продажба по ЗМОВС на РБ Nо 163/16.03.1998 година , на стойност 449 535 лв. , платени със собствени средства. Договорът е сключен от Г. Г., който поддържа теза за пълна трансформация на лични средства, тъй като сумите , с който е заплатена цената на процесния недвижим имот е дарена изцяло от неговите родители.
Цената на закупеното жилище е заплатена по сметка на продавача- . с три вноски- първата вноска / при сключен предварителен договор/ от 12. 04. 1994 година за сумата 219500 лв. / неденом./,по вноска бележка с наредител на превода И. И./ баща на Г. Г./. Втората вноска от 83 025 лв. е направена на 14.05,1996 година , с наредители по вносния документ Г. Г. и баща му И. И. , като поставения подпис е само този на Г..Третата вноска от 241 137 лв. е от дата 10.04.1998 година ,с вносител Г. Г..
При тези безспорно установени с писмените документи данни, изводите на съда , че възражението на Г. за трансформация на лични средства в придобиване на процесния апартамент по време на брака на страните, е ОТЧАСТИ необосновано и неправилно, направено в противоречие с доказателствата по делото и закона, с оглед на изразеното по-горе становище на ВКС по приложението му.
Дадената по първата вноска сума от 219 500 лв. е дарение , направено от бащата И. И. на сина му Г. Г.. Плащането от страна на бащата е в изпъление на задължение по облигационен договор към продавача/обещател по предварителния договор/. Това плащане сочи само на отношения баща и син и доколкото по делото/ отговор на исковата молба , въззивна жалба-л. 145 / няма нито оспорване , нито възражение за липсата на дарственото намерение само по отношение на сина , с което е дадена сумата , изводът на въззивния съд , че бащата е само приносител на тази сумата и не е налице дарение на суми, който в последствие при сключването на договора са вложени в придобиването на процесното жилище , е неправилен. Изводът на въззивния съд е направен при една неточна квалификация на фактите и неправилно подвеждане на същите под хипотезиса на правната норма на чл.225 и сл. ЗЗД във вр. с чл.20 ал.1 СК и чл.21 ал.2 СК от 1985 г. / отм./ , поради което следва да се приеме , че обжалваното решение е порочно и следва да се отмени.
Безспорно е налице влагане на посочената сума , като лично имущество от страна на Г. Г. в придобиване на процения апартамент , поради което и на основание чл. 21 ал.2 СК от 1985 г./ отм./ , на бившия съпруг следва да се признае личен дял в рамките на вложените/ трансформирани/ средства от 219 500 / 449 535 идеални части.
По отношение на останалите две вноски, настоящият състав приема за законосъобразен крайния извод , че не са налице предпоставките на закона да бъде призната претендираната трансформация на лични средства. Писмените документи сочат , че сумите са внесени от Г. Г., но с оглед на събраните и анализирани писмени и гласни доказателства , не може да се приеме , че е налице пълно и пряко доказване , че вложените суми по тези два документа са получени от родителите на Г. като дарение. Доказването на суми в посочения размер предполага писмен документ, а такъв по делото няма .Правилно въззивният съд не е кредитирал представения по делото Договор за дарение от дата 10.04.1994 година за сумата от 500 000 лв. , предвид на противоречивите доказателства по делото, изключващите се твърдения на страната –надарено лице за какво и как са изразходвани „дарената” сума от 500 000 лв.
С оглед на изложеното, настоящият състав намира , че правоизключващото съсобствеността по иска за делба възражение на Г. Г. по чл. 21 ал.2 СК от 1985 г. / отм./ е основателно до размер на 219 500/449 535 идеални части, съставляващи личен дял на мъжа. Останалите 230 035/449 535 идеални части от процесния апартамент са придобити от страните в режим на съпружеска имуществена общност , прекратено по силата на постановения по съдебен ред развод на страните- бивши съпрузи и трансформирана от бездялова съсобственост, в обикновена дялова съсобственост ,при равни права на титулярите- чл. 26 и 27 СК от 1985 г./ отм./, т.е. с права от 115 017.5/449 535 идеални части за всеки от тях.
При установената съсобственост на закупения по време на брака на страните апартамент , в който Г. има личен дял, настоящият състав намира , че обжалваното решението на въззивния съд по допускане на делбата на апартамента в [населено място] , между С. С. Г. и Г. И. Г. , следва да бъде изменено само в частта за квотите- а именно зачитайки личния дял на Г. , притежаваната от него квота следва да бъде определена на 334 517.5/449 535 идеални части , а квотата на С. Г. е 115 017.5/449 535 идеални части.
По изложените съображения и на основание чл. 293 ал.1 и 2 ГПК , състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивно Решение от 29.12.2010 година по гр.д. Nо 5697/2010 година на Софийски градски съд в частта относно определените равни права на съделителите- бивши съпрузи и вместо него постановява:
ОПРЕДЕЛЯ правата на съделителите по отношение на допуснатия до съдебна делба на основание чл. 26 и 27 СК от 1985 г./ отм./ между С. С. Г. и Г. И. Г. недвижим имот: апартамент Nо 24 ет.7 бл. 377 в [населено място] , жк. М. 3 ч., състоящ се от две стаи , столова и кухня , със застроена площ от 84,62 кв.м.,заедно с прилежащото избено помещение Nо 24 и 1.132% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място , както следва: за С. С. Г. – 115 017.5/449 535 идеални части и за Г. И. Г.- 334 517.5/449 535 идеални части .
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: |