Р Е Ш Е Н И Е
№ 191
С о ф и я, 30 октомври 2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 25 с е п т е м в р и 2017 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
БЛАГА ИВАНОВА
при секретар Мира Недева
и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
наказателно дело № 695/2017 година.
Касационното производство е образувано по касационни жалби от защитника на подсъдимия Я. В. С. от С. адв.К.М. от САК и лично от подсъдимия С. и касационна жалба от повереника на частния обвинител Ц. П. И. от Ботевград адв.Хр.Я. от САК против въззивната присъда от 03.04.2017 г., постановена по ВНОХД № 87/2017 г. по описа на Софийския окръжен съд с доводи за наличие на всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК с искания от първите за отмяната й и оневиняване на подсъдимия по предявеното му обвинение, алтернативно за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на „първата или въззивната” инстанция, а от последния – след отмяната й делото да се върне на въззивния съд за отежняване положението на подсъдимия с увеличаване на размера на наложеното му наказание.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на подадените от страните жалби.
Частният обвинител Ц. И., лично и чрез поверениците си адв.Хр.Я. и адв.Е.П. от САК моли жалбата на подсъдимия и на защитника му да бъдат оставени без уважение, поддържайки като основателна подадената от тях с отправеното в нея искане.
Подсъдимият С., лично и чрез защитника си адв.К.М. моли за уважаване на подадените от тях касационни жалби с отправените искания, оспорвайки основателността на жалбата на частното обвинение с искане да бъде оставена без уважение.
Върховният касационен съд провери правилността на атакуваната нова въззивна присъда в пределите по чл.347 от НПК, като съобрази следното :
С присъда № 39 от 30.11.2016 г., постановена по НОХД № 706/2015 г. от Ботевградския районен съд подсъдимият Я. В. С. от С. е бил признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение по чл.209, ал.1 от НК.
Присъдата е била протестирана от Районна прокуратура-Ботевград и обжалвана от частния обвинител Ц. И. с доводи за нейната неправилност поради необосноваността на изведените в нарушение на процесуалните правила фактически изводи и незаконосъобразността й в противоречие с разпоредбите на материалния закон с искане за отмяната й и постановяване на нова присъда от въззивната инстанция за осъждането на подсъдимия по предявеното му обвинение, със съответните последици от това.
С поставената на касационна проверка нова присъда от 03.04.2017 г. по ВНОХД № 87/2017 г., подписана с особеното мнение на единия член от състава на съда, Софийският окръжен съд в мнозинството си е отменил изцяло първоинстанционната присъда и е признал подсъдимия С. за виновен в това на неустановена дата през месец март 2008 година в Ботевград, с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил у Ц. П. И. от същия град заблуждение, че му връща оригинал на договор за заем от 08.11.2007 г., служещ като доказателство за платено от Ц. П. И., като длъжник по същия договор парично задължение, като му предоставил цветно копие, изготвено чрез копирна техника и с това му причинил имотна вреда в размер на 12 100 лева, като е предявил иск срещу Ц. П. И. и е представил оригиналния договор по гр.д. № 727/2011 г. по описа на Районен съд-Ботевград, с решение по което последният е осъден да му заплати главница в размер на 9 778,15 лева и лихва за забава върху нея в размер на 3 227 лева, поради което и на основание чл.209, ал.1 от НК, при условията на чл.54 от НК го е осъдил на 3 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в законна сила.
В тежест на подс.С. са присъдени направените по водене на делото разноски в размер общо на 303,80 лева, както и тези, направени от частния обвинител за възнаграждение на повереника му в размер на 1 000 лева.
Касационните жалби от подсъдимия С. и от защитника му адв.М. и допълненията им касаят касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК с доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебната и съдебна фаза на процеса, неправилното приложение на материалния закон, довело до несправедливото му осъждане за несъставомерно деяние с искания за отмяна на въззивния съдебен акт и оневиняване по възведеното му обвинение, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от „първата или въззивната” инстанция.
Касационната жалба на повереника на частния обвинител адв.Я. изразява неудовлетворението на довереника му от наложеното на подсъдимия явно несправедливо наказание с искане за отмяна на новата осъдителна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от окръжния съд за отежняване на положението на последния с увеличаване на размера на дължимото му се за извършеното престъпление наказание.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира жалбите за подадени в законоустановения срок, от страни с право на жалба и срещу подлежащ на основание чл.346, т.2 от НПК на касационна проверка въззивен съдебен акт, поради което са допустими.
Разгледани по същество жалбите на подсъдимия и на защитника му са ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНИ, макар и не само по изложените в тях съображения :
Доколкото жалбите на подсъдимия С. и на защитника му визират правилното извеждане на фактическите обстоятелства, те следва да бъдат разгледани първи.
ВКС в настоящия си състав намира, че в тази им част съображенията на мнозинството от въззивния съдебен състав са съответни на доказателствената съвкупност и на изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК. Друг е въпросът, че те не дават отговор на всички съществени обстоятелства от предмета на доказване по делото.
Изначално обаче следва да се заяви, че поведението на подс.С. и на „длъжника” му св.Цв.И. в проведеното исково гражданско производство има обслужващо значение за изясняване на фактите от предмета на доказване в наказателния процес, на тяхната правна и житейска логика, за постигане на обективната истина за възникналите помежду им отношения. Именно в тази насока въззивният съд е насочил усилията си и е изложил убедителни мотиви, което прави неоснователно оплакването за липса на такива. Още по-малко съдът е следвало да гради изводите си от разпоредби на ГПК и от възможната линия на защита на ответник в исково производство, което прави несъстоятелни пространните доводи в т.2-4 от допълнението на касационната жалба на защитника на подсъдимия, особено доводът за ограничаване на „процесуалните права” на подс.С. заради пренебрегването на забрани в ГПК за ползване на гласни доказателствени средства, но без връзка с възведеното на последния обвинение и правилата на НПК. Възразява се, че то било неясно и непълно формулирано в „негодния” обвинителен акт, а очертаното като противоправно негово поведение било несъставомерно като престъпление по чл.209, ал.1 от НК. На тази основа се оспорва правилността на въззивната присъда поради липсата на обективен, всестранен и пълен анализ на събраните както в наказателния процес, така и в гражданското производство доказателства, довело до неоснователно кредитиране на вътрешно и помежду им противоречивите показания на „неизправния” длъжник св.Цв.И. и на свидетелите Цв.Д., Я.И., Ив.Ш., Д.Й., пространно коментирани от подсъдимия заедно с материалите от предварителната проверка по прокурорската преписка и с тези в хода на двуинстанционното исково производство. Игнорирането на обясненията му и на показанията на св.Д. и св.М. обусловило несправедливото му осъждане „по предположения” от пристрастен съд (с изключение на съдията, останал на особено мнение при постановяване на въззивния съдебен акт) в нарушение и на чл.6 от ЕКПЧОС, за чието отвеждане се настоява след отмяната на атакуваната присъда.
За разлика от първостепенния съд, въззивният съд в мнозинството си се е отнесъл доста по-критично към относимите гласни доказателства, съпоставяйки ги с останалите доказателства и доказателствени средства и тълкувайки ги с преглед на действително развилите се взаимоотношения между подс.С. и длъжника му св.Цв.И., отчитайки посредническата роля на св.Д..
Районният съд е възприел частично показанията на последните двама и тези на подкрепящите ги св.И., св.Ш. и св.Й. за проведената през март 2008 г. в Ботевград пред дома на сем.И. предварително уговорена среща между подсъдимия и св.И. като страни по заемния договор, но като недостатъчни за установяване дали „размяната (!!!) на парични средства” е именно дължимата се по него от св.И. сума и в посочения размер като главница и неустойка за забавата, както и че предаването от подс.С. на св.И. на „някакъв документ” е именно оригиналът на подписания помежду им договор или негово цветно копие. При изграждане на изводите си този съд е подминал изцяло обясненията на подсъдимия, на „кредитираните” показания на св.М. и св.Д., на изводите по частично ценените СТЕ, което „с оглед на постигнатия благоприятен резултат” не било възразено от подсъдимия и защитата му с жалба пред въззивната инстанция.
Окръжният съд с основание не се е съгласил с този подход и с изложените в ревизираната оправдателна присъда съображения. Правилно на първо място е обсъдено вещественото доказателство – предадените на съхранение при нотариус Г. 58 къса от писмен документ, представляващи според СТЕ единно цяло, но цветно копие (идентично) на оригинала на сключения между подс.С. и св.И. договор за заем на парични средства от 08.11.2007 г., за връщането на които, но със забава, през м.март 2008 г. е била уговорена въпросната среща в Ботевград. Няма наведено обстоятелство, включително и от подсъдимия, че към онзи момент между тях двамата е имало друго заемно правоотношение, което да изисква инициатива за уреждането му. Т.е. осъществяването на срещата с „размяната на парични средства” и предаването на „някакъв документ” няма как да се свърже с „някакви” други взаимоотношения, освен с въпросния договор от 08.11.2007 г. Правилно те са поставени от мнозинството в основата на анализа на свидетелските показания (стр.10-13 от мотивите на въззивната присъда), съпоставени с представените в исковото и на досъдебното производства писмени доказателства и със заключенията на експертите по възприетите СТЕ, включително и тези по възраженията на подс.С. и на защитата му. Според експертните заключения, накъсаният документ е идентичен по конфигурация и смислово съдържание на представения в гражданското дело (приложено по делото) оригинал и като нотариално заверено копие на договор за заем и че при изследването му няма следи от перфорация, номериране или поставяне на печат от нотариус или ръкописен надпис на гърба. Напълно несъстоятелно подс.С. претендира да бъдат възприети обясненията му, в които дава собствено тълкувание както на поведението на св.И., така и на съзрени от него противоречия в показанията на свидетелите от т.н. първа група, но които правилно са обсъдени и разрешени от съда (стр.13-16 от цитираните мотиви). Неоснователна е и онази част от особеното мнение на съдията към касираната присъда, на която индиректно се позовават жалбоподателите в касационните си жалби и допълненията им, където е акцентирано на „негодния” обвинителен акт, ограничило правото на защита на подсъдимия да разбере в какво се обвинява, на процесуални опущения на съдията-докладчик и на участвалия в първоинстанционното производство прокурор, приемайки с редица „условности” или напълно отричайки следващите се според мнозинството фактически изводи. Правомощие е на въззивната инстанция да обсъди наново доказателствената съвкупност и да възприеме нови факти съобразно очертания в обвинителния акт предмет на доказване, без да връща делото за ново разглеждане било на първостепенния съд, било на прокурора, като втори съд по фактите, както законосъобразно е сторил окръжният съд.
В настоящия случай основната част от предмета на доказване се отнася до това провела ли се е в действителност въпросната среща през м.март 2008 г. в Ботевград, по какъв повод, кои са присъствали на нея и видели ли са предаване на пари от св.И. на подс.С., на какво основание и в какъв размер, последвало ли е предоставяне от последния на св.И. на оригинала на договора или негово цветно копие, факти, ясно очертани в обвинението и по които подсъдимият се е защитавал.
От друга страна, не е спорно задържането на оригинала на договора от подс.С. и ползването му в хода на гражданското дело, завършило с осъждането на св.И. с влязло в сила решение за неизпълнение на договорното му задължение да върне заетата сума с лихви за забавата, съответно заведеното изпълнително производство и резултатите от него.
Или, с оглед възведеното обвинение същественото е дали цветното копие на оригинала на договора е било изготвено преди инкриминирания период през 2008 г., ползвано ли е от подсъдимия и с каква цел или изготвянето му се е случило след представяне на оригинала по гражданското дело, към което подсъдимият няма отношение. След като престъплението измама е резултатно, дължим е бил и отговор дали е била причинена имотна вреда на св.И., кога и размерът й и дали е вследствие въвеждането му в заблуждение от описаните в обвинението и възприети от съда действия на подс.С..
ВКС намира, че мнозинството от въззивния състав е извършил правилен, обективен, всестранен и пълен анализ на доказателствените материали, при спазване изискванията на разпоредбите на НПК, свързани със събирането и изследването им и е достигнал до убедителни и житейски логични изводи относно приетите за установени фактически обстоятелства, но само за част от предмета на доказване по делото, съответно това е опорочило цялостната им правна оценка и не е даден правилен и законосъобразен отговор относно противоправността на поведението на подсъдимия.
Утвърдено е в правната теория и съдебната практика, че за да е налице измама при възприетата форма на изпълнителното деяние – възбуждане на заблуждение, от обективна страна следва да е установено, че деецът създава невярна, неправилна представа за конкретни факти от действителността у заблуденото лице и по този начин то бива мотивирано да извърши акт на имуществено разпореждане, чрез който се причинява нему или на друго лице имотна вреда. При измамата деецът въздейства пряко и непосредствено върху друго физическо лице, в чиято фактическа власт се намира определено имущество, което представлява имущественият предмет на престъплението. С други думи, въвеждането в заблуждение, включващо формирането на неправилна представа у измаменото лице е пряката и непосредствена причина то да вземе решението за разпореждане с имуществения предмет. Измамливите действия пък следва да бъдат извършени с цел имотна облага за дееца или друго лице, физическо или юридическо, т.е. целта е посочена като доминиращ психологичен елемент извън умисъла. За осъществяването на състава на престъплението по чл.209, ал.1 от НК е достатъчно деянието да е извършено с посочената цел и без получаването на имотната облага, но при причинена вреда, имуществото да е напуснало патримониума на неговия собственик – фактическата власт над него да е преминала в дееца или друго лице.
Когато за създаване на погрешната представа у заблуденото лице се ползва подправен документ – неистински или с невярно или преправено съдържание, но без той да очертава привидно правно основание за извършване на имущественото разпореждане от фактическия държател на имуществото, то тогава ще се осъществят съставите на измамата и на документно престъпление. Когато обаче чрез използване на документ с невярно съдържание, на неистински или на такъв с преправено съдържание деецът получи без правно основание чуждо движимо или недвижимо имущество с намерение да го присвои, то тогава се осъществява състава на документната измама по чл.212, ал.1 от НК. Тя се различава по специалното средство за въвеждане в заблуждение, а именно инкриминираният документ. Неправомерно полученото имущество не е просто цел, а то попада в разпореждане на дееца с ясно обективираното му намерение да го свои, да го третира като свое, без да има такова право.
Напомнянето на горното е необходимо с оглед очертаните в обвинителния акт и възприетите от въззивния съд фактически обстоятелства и за правилното приложение на закона, което той не е сторил в необходимата пълнота. Възприето е, че на въпросната среща, уговорена за връщане на дълга от св.И., „двамата (подс.С. и св.И.-бел.ВКС) постигнали съгласие за сумата, която следва да бъде издължена – главница и лихви за забавата, а именно в общ размер на 12 100 лева”, която била донесена от св.И. и в присъствието на кредитираните свидетели Ш. и Д. „длъжникът по договора предал на подсъдимия – кредитор цялата посочена по-горе сума”. След това „забелязали, че подс.Я. С. върнал документ – договор, на който ясно личали подписите на страните, положени със син химикал и за който всички решили, .. че представлява оригиналът на договора, сключен между страните”, който „пострадалият и св.Д. знаели, че е единствен”. Не се спори относно последващото ползване на оригинала на договора в исковото производство, чието задържане от подсъдимия останало неизвестно за св.И. след въпросната им среща през 2008 г. в Ботевград.
Във връзка с тези обстоятелства въззивният съд не е направил необходимите изводи относно : а) какви измамливи действия е извършил подс.С., с които да е мотивирал св.И. да се разпореди със сумата от 12 100 лева; б) как е била формирана по размер тази сума и какво е било основанието тя да се изплати на подсъдимия – защото е дължима по договора за заем на парични средства от 08.11.2007 г. като главница и неустойка и за размера й имало ли е „преговори” между двамата, при които инкриминираното цветно копие да е ползвано или не; в) какъв документ е писменият договор за заем и какво е значението му при връщането му на длъжника – за заемодателя гарантира ли установяване на вземането му в исков процес, при забрана да се установяват с гласни доказателства вписаните в него воли на страните с интерес над 5 000 лева; г) имало ли е правно основание подс.С. да получи сумата от 12 100 лева и явява ли се тя имотна вреда за св.И. при изплащането й; д) какъв документ е предоставеното на св.И. цветно копие на договора за заем – истински или неистински, след като не носи оригиналните (да са ръчно изписани с химикална паста) подписи на страните при липса на заверка „вярно с оригинала” и с каква цел именно той му е бил „върнат”, т.е. ползван от подс.С., в светлината и на разпоредбата на чл.109 от ЗЗД; е) какво е правното значение на задържането на оригинала на договора, дали е чужд или не изцяло нему принадлежащ документ, от подс.С. към момента на връщане от св.И. на заетите парични средства и с каква цел, изводимо от последващото му ползване в гражданското производство и може ли от проведения исков процес да се правят изводи за осъществяване на измама по смисъла на НК; ж) ако деянието не е съставомерно по възведеното на подсъдимия обвинение, осъществява ли поведението му състав/ите на друго/и престъпление/я във връзка с ползването на цветното копие на договора и скриването на оригинала с определена цел.
Едва когато се отговори на тези въпроси в рамките на ангажираните от прокурора и възприети от съда фактически обстоятелства ще може да се направят и съответните правни изводи за съставомерност или не на осъществените през март 2008 г. действия от подс.С. като престъпление по възведеното му обвинение по чл.209, ал.1 от НК или като документни престъпления, за които същият следва или не да понесе наказателна отговорност, като се съобрази и изтеклият период от време от извършването им. Липсата на съответния анализ и изводи по тези съществени за предмета на доказване и за приложимото право обстоятелства съставлява съществено процесуално нарушение. Отстраняването му следва да стане след отмяната на атакуваната въззивна присъда и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на окръжния съд, тъй като са налице касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК, което препятства произнасяне на касационната инстанция в настоящето производство по останалите наведени й от жалбоподателите, включително и от частното обвинение, доводи за неправилност на поставения на касационна проверка съдебен акт.
Относно искането за отвод на всички съдии от Софийския окръжен съд ВКС намира, че по същото не може да се произнесе към настоящия момент, доколкото то би било актуално след разглеждането му от съдиите, на които делото би било възложено чрез разпределение на случаен принцип според изискванията на ЗСВ и НПК.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.5 вр.ал.3, т.2 и 3 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ присъдата от 03.04.2017 г., постановена по ВНОХД № 87/2017 г. по описа на Софийския окръжен съд и ВРЪЩА ДЕЛОТО на същия съд за новото му разглеждане от друг негов състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |