Р Е Ш Е Н И Е № 20 гр. София, 15.03.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Ил. Рангелова и в присъствието на прокурора П. Маринова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1202 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия А. Н. Я. срещу решение № 279 от 30.06.2016 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, 1-ви състав, постановено по ВНОХД № 229/2016 г., с което е потвърдена присъда № 237 от 30.09.2015 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, 21-ви състав по НОХД № 2248/2015г. С посочената присъда подсъдимият Я. е признат за виновен в това, че на 03.03.2014 г., около 18:45 часа, в [населено място], на локално платно, свързващо пътен възел „4-ти километър” с [улица], при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „...” с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение, регламентирани в чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Б. Л. Б., поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е осъден на една година лишаване от свобода, като на осн. чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието е било отложено за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. Със същата присъда и на осн. чл. 343г НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. С присъдата в тежест на подсъдимия е възложено заплащането на направените по воденето на делото разноски, както и държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист. В касационната жалба са изложени оплаквания с претенция да са относими към основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, като в тази връзка е направен подробен доказателствен анализ и коментар на приетите по делото експертизи и е изведено заключение за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд от доказателствата. Поискана е отмяна на оспореното въззивно решение, като са дадени насоки за указания, с които ВКС да върне делото за ново разглеждане на въззивния съд. Като алтернативен изход е предложено преквалифициране на деянието по чл. 343а НК и съобразно с тази квалификация и установеното съпричиняване на съставомерния резултат от пострадалата е поискано определяне на наказание „пробация” при минимален срок за прилагане на съответните пробационни мерки. В съдебното заседание пред настоящия съд защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, изложените в нея доводи и направените искания. Повереникът на частните обвинители пледира за отхвърляне на жалбата. Представителят на Върховната касационна прокуратура също счита жалбата за неоснователна. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Подсъдимият счита себе си невиновен. Моли да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, прие, че жалбата е неоснователна. По съдържание по-голямата част от възраженията, с които е ангажирано вниманието на касационната инстанция са същите, които са правени и пред въззивния съд, за да се обоснове поддържаната в генерален план теза за необоснованост на обвинението, като при това очевидно е игнорирана разликата в правомощията на двете контролни инстанции. Предвид ограничителните норми на чл. 347 - 349 НПК касационният съд не би могъл да подложи оспореното въззивно решение на проверка с оглед на фактическата негова обоснованост. Извършеното от въззивния съд фактическо установяване може да се проверява по касационен ред само в контекста на спазването на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд и обезпечаване на правата на подсъдимия да узнае причините за своето осъждане. Именно поради това всички възражения в касационната жалба, направени в контекста на доказаността на обвинението и обосноваността на въззивното решение от гледище на съдържащата се в него съдебна оценка на доказателствата и на експертните заключения, за да получат отговор по касационен ред, настоящият състав обсъди единствено от гледище на законосъобразността на цялостния процес по формиране на убеждението на контролирания съд по фактите. Извършената в тази насока касационна проверка не потвърждава претендираните недостатъци в дейността на въззивния съд. В касационната жалба не се сочат допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при формирането на изводите му относно цялостния механизъм на злополуката и причините за възникването й, а е заявено несъгласие с отказа на този съд да възприеме предложената и на неговото внимание собствена на защитника перспектива към част от доказателствата и експертните изводи, третиращи тези въпроси. Действително, процесуалният закон е дал възможност на всяка от страните според своя интерес да вземе становище по подлежащите на доказване факти и да предложи своя интерпретация на доказателствата и на средствата за тяхната проверка. Но това становище не е източник на истина и не може да обвърже съда, който при установяването на фактите е задължен да се води от няколко законоустановени изисквания: да ползва само валидно събрани и проверени доказателства; да интерпретира същите съобразно с действителното тяхно съдържание, като не допуска превратно негово тълкуване; да изследва всички доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, без да допуска игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на доказателства. В случая оценката на доказателствата и резултатите от използваните средства за тяхната проверка, съответно еднозначното решение на въззивния съд относно достатъчната доказаност и достоверна установеност на приетите с присъдата фактически положения са формулирани при строго спазване на тези императиви. Събрани са достъпните и относими към делото доказателства, които са подложени от съдилищата на нужния задълбочен анализ, обсъдени са себезащитните обяснения на подсъдимия и обосновано са отхвърлени след съпоставката им с останалите доказателства и експертните констатации. По достатъчно ясен, достъпен и убедителен начин съставът на САС е дал отговор на изложените пред него съществени възражения срещу фактическата и юридическата правилност на присъдата, като е съумял, покривайки базисните стандарти в това отношение, да защити доказаността на заложените в тази присъда и приети и от самия него за установени фактически положения, извършвайки в тази връзка нужната проверка на доказателствената дейност на първостепенния съд. Обсъдил е възраженията на защитника срещу възможността протокола за оглед на местопроизшествието да бъде ползван като част от доказателствената маса, заради отразеното в него, че местопроизшествието не е било запазено и аргументирано ги е отхвърлил. Подходът му по този въпрос не е формален. Убеждението ме е формирано на базата на коректна интерпретация на наличните по делото информационни източници, които не само не съдържат данни за това обстановката на местопроизшествието да е била променяна от някого или от нещо преди пристигането на огледната група /изключая транспортирането на пострадалата/, а показват, че в определен период зоната на злополуката практически е била „отцепена” от събралите се на мястото граждани, макар и с цел да се предпази тялото на пострадалата от преминаващи коли, а не за да се запази местопроизшествието в непроменен вид. Използвайки практичният език на фактологичната реалност такава, каквато би желал да я види с оглед на защитавания от него интерес, защитникът е вложил свои собствени логически основания, настоявайки, че на мястото на произшествието е имало „реки от вода“, които са променили местоположението на отломките от автомобила след злополуката и преди извършването на огледа. САС не е нарушили принципите на чл. 13 и на чл. 14 НПК, отказвайки да приеме такава хипотеза, доколкото по делото няма данни, останали извън вниманието му за фактори, способствали промяна на местоположението на веществените находки по пътното платно, в т.ч. и за водна маса с височина на водния стълб, способна да доведе до такава промяна. Въззивният съд не е имал основания да интерпретира наличието на отломки от стъкла на две различни места върху платното за движение по начин, различен от предложения от вещите лица по автотехническите експертизи при разпита им в съдебното заседание пред СГС и да приеме различно от предложеното от тях обяснение, свързано единствено с механизма на злополуката, но не и със състоянието на пътя в момента на възникването й или след това, нито с релефа на мястото, както се настоява в жалбата. Съдебните изводи относно хода, с който пострадалата е осъществявала пресичането към момента на удара не са произволни, както се твърди в жалбата, а имат своето основание в експертните изводи, че при всеки друг начин на придвижване, различен от ходене травмите по тялото на Б. биха били други, а ударът не би бил в областта на десния фар, където всъщност е настъпил, а би бил в средната зона на предната част на автомобила. Съдилищата не са имали право да приемат, че тези изводи, направени от дистанцията на науката, са обезличени чрез предложените и на тяхното внимание от защитника съждения в абстрактно-теоретичен план, представляващи по същество недопустими за доказателствения процес предположения от житейски характер за това, което е логично и съответно на човешките инстинкти. Липсва констатираната от защитата противоречивост в изводите на въззивния съд относно предотвратимостта на удара, нито съществува неяснота относно параметрите на зоната, в която подсъдимият е имал видимост към предприелата пресичане на платното за движение пешеходка. Изводът на съдилищата относно обективната негова възможност да възприеме пресичащата пешеходка в зоната, осветена от фаровете на автомобила му и на разстояние, по-голямо от опасната зона за спиране не е в конфликт с констатацията им, че в момента, когато е реагирал на опасността, колата му е отстояла на 14 метра от мястото на удара и злополуката вече е била непредотвратима. Съдебният извод е за закъсняла реакция на подсъдимия по предприемане на предписаното от чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП поведение, а не за обективна негова невъзможност да възприеме пострадалата на платното за движение в момент, когато все още е имал възможност за избягване на произшествието. Като водач на МПС Я. е имал задължение да реагира за избягване на конфликта с пешеходката в момента на възникване на опасността, а не според субективните свои нагласи, свързани с възможно разсейване, отклоняване на вниманието от пътя и пр. или според субективна своя неправилна преценка на пътната обстановка. В момента, когато пострадалата е стъпила на платното за движение, управляваният от него автомобил е отстоял от мястото на удара на 101,3 метра при бърз неин ход, съотв. на 133,80 метра при спокоен неин ход. Това е разстоянието, от което според тройната автотехническа експертиза подсъдимият би имал видимост към пешеходката от момента на стъпването й на платното за движение, ако не бе действието на негативните фактори, като нощната тъмнина и валежа от дъжд. Но в рамките на осветената от фаровете на автомобила му зона от 60 метра напред и 5 - 6 метра вдясно той е имал обективна възможност да възприеме движението на Б. и с оглед параметрите на опасната зона за спиране, изчислена на 39 метра, безпроблемно е могъл да предотврати удара, при своевременна реакция. Противно на възраженията на защитника, видимостта на подсъдимия е определена по експертен път не по академичен път, а след съобразяване на свидетелските показания и данните от НИМХ относно метеорологичната обстановка, съотв. валежа от дъжд, като на тази база параметрите на осветеното пред фронта на автомобила пространство от 70 – 75 метра са намалени от вещите лица с 20% и са определени именно на 60 метра. Съществена част от аргументацията в касационната жалба е с акцент върху приетите по делото автотехнически експертизи и по-конкретно върху факта на тяхната многобройност и на това, че са изготвени от едни и същи вещи лица, като на тази база е формулирано възражение за липса на обективност и точност на експертните заключения. Възражението е неоснователно. По делото са назначени и са приети три комплексни медико-автотехнически експертизи, от които една основна и две допълнителни, както и една тройна автотехническа експертиза. От тях основната КМАТЕ, хронологически първата допълнителна към нея и тройната АТЕ имат частично сходни задачи, като причините за назначаването им са явни - всяка следваща експертиза е назначавана след попълване на делото с нова доказателствена информация, способна да промени фокуса на експертните изводи. При това положение органите на досъдебното производство не само са могли, а са били длъжни да вземат мерки за проверка на тази информация по експертен път. Именно при тези условия, след разпита на свидетелите Й. и М., се е стигнало до новия извод на вещите лица относно мястото на удара. Доколкото данните от показанията на тези лица относно разположението на тялото на пострадалата върху пътното платно след удара, са основани на обективен критерий - спрямо дължината на разделителния остров, до бордюр на който се е установило тялото, съдилищата са преценили, че следва да ползват за решаващите свои изводи именно експертните констатации, ползвали тези показания като изходна база при определянето на мястото на удара, наред с останалите, значими в това отношение обстоятелства. Пред тройната автотехническа експертиза са били поставени и допълнителни задачи, които до момента не са били задавани на експертите, свързани с определяне на отстоянието на лекия автомобил от мястото на удара в момента, когато пешеходката е стъпила на платното за движение, обективната възможност на подсъдимия да я възприеме в този момент, изминатия от пострадалата път от стъпването й върху платното за движение до мястото на удара. Съдилищата са отговорили на поставените и на тяхното внимание възражения срещу възможността за ползване на тези заключения и отговорите им са основани на значими фактори, като категоричност и безпротиворечивост на експертните изводи, научна тяхна обоснованост, убедителност на защитата им в съдебното заседание. Доколкото позицията на съдилищата по този въпрос е формирана при спазване на изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 НПК, тя не подлежи на преоценка от настоящата инстанция и още по-малко с аргументите на защитата, основани на превратен прочит на съдържанието на ползваните информационни източници. Това, че едни и същи вещи лица са участвали при изготвянето на всички автотехнически експертизи също не може да бъде аргумент срещу възможността тези експертизи да бъдат ползвани от съдилищата. Процесуалният закон не поставя подобни забрани. Преценката за способността на една експертиза да подпомогне процеса на формиране на обективни съдебни изводи следва да се извършва на базата това дали изследването е съобразено с поставените задачи; дали отговорите са в рамките на професионалната компетентност на експерта; дали при изследването са ползвани признати от науката методи; дали констатациите са обосновани и дали са категорични или са с вероятностен характер; съществуват ли противоречия между отделните изводи и т.н. В случая мнението на съдилищата по приетите експертизи е формирано при съобразяване на тези критерии. Невъзможно е съдилищата да бъдат упрекнати във формално отношение към ползваните при решаването на делото автотехнически експертизи и по останалите, посочени от адв. Д. съображения. Едно от тях е свързано с факта на извършеното от вещите лица позоваване на показания на подсъдимия, дадени от него като свидетел в началния етап на наказателното производство. Тези показания са ползвани от основната КМАТЕ при определянето на мястото на удара, но не са били единствен или решаващ фактор за формулиране на отговора, а са били само част от един широк комплекс обстоятелства. В този смисъл са и разясненията, дадени от вещите лица в съдебното заседание. Впоследствие отговор на същия въпрос е потърсен по експертен път двукратно и е получен, но при съобразяване на новопостъпилата по делото доказателствена информация чрез свидетелски показания и при елиминиране на показанията на подсъдимия. Възражението, че съдилищата са направили извод за мястото на удара на базата на неверни експертни заключения, които са съобразили единствено стъклените отломки, установени на 2,6 м. от пешеходната пътека, но не и тези, намерени на 18,20 м. от нея, е по същество възражение за необоснованост, с което се иска от настоящата инстанция да формулира различен от приетия с атакувания съдебен акт фактически извод. Подходът на вещите лица при определянето на мястото на удара е получил своето обяснение чрез разясненията, направени от тях в съдебното заседание пред СГС. А конкретния експертен извод е бил анализиран подробно от първостепенния съд във връзка с останалите доказателства, за да бъде възприет като правилен. Въззивният съд от своя страна не е намерил основания за друга трактовка на въпроса. Ако съдилищата са отказали да идентифицират установените при огледа стъклени отломки по платното за движение като такива от стъклени бутилки, евентуално носени от пострадалата, те не търпят укор за това, защото не са длъжни да обсъждат хипотези, за които не са имали данни. Фактът на супения десен фар на автомобила на подсъдимия след злополуката с липсващи фрагменти от него е правел напълно обяснимо намирането на стъклени отломки върху платното за движение при извършения оглед на мястото и е изисквал съобразяването му при решаването на фактическите въпроси, свързани с механизма на злополуката. Изтъкнати са в касационната жалба доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждането и решаването на делото, които са аргументирани с невярното твърдение, че в постановлението за привличане на обвиняем, както и в обвинителния акт не е посочено нарушението правилата за движение по пътищата, намиращо се в причинна връзка със съставомерния резултат. Несъмнено е, че двата акта – постановлението за привличане на обвиняем и обвинителния акт трябва да имат съдържанието, предписано от закона /чл. 219, ал. 3 НПК – относно постановлението за привличане и чл. 246 НПК – за обвинителния акт/, за да изпълнят функцията си по определяне на предмета на доказване по делото, като в това отношение актуалността на ТР № 2/2002г. на ОСНК е извън съмнение, както е посочено и в жалбата. Предвид бланкетния характер на нормата на чл. 343 НК, тя може да бъде приложена само след като бъде свързана с конкретно нарушение на правило за движение по пътищата. В случая това е сторено и при привличането на А. Я. като обвиняем (постановление от 22.04.2015г., л. 24 от досъдебното производство), и при изготвянето на обвинителния акт, в описателната и в заключителната част на който прокурорът изрично е посочил чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП като онова правило за движение, което е било нарушено от подсъдимия, за да се стигне до причиняването на смъртта на Б. Б.. Нарушената норма от ЗДвП е посочена в двата акта и цифрово, и чрез словно възпроизвеждане на текста й. Неоснователно се възразява, че в обвинителния акт не са посочени факторите от пътната обстановка, с които не се е съобразил подсъдимия и това е затруднило защитата му. Правилото на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, което в случая е вменено като нарушено, изисква от водача на МПС да следи във всеки момент пътната обстановка и при предполагаема или очевидна опасност за движението, каквато представлява предприел пресичане на платното за движение пешеходец, да реагира своевременно с намаляване на скоростта или със спиране. Описвайки обстоятелствата, при които е настъпила автозлополуката, прокурорът е формулирал по ясен начин тезата си, че осъществявалата пресичане на платното за движение пешеходка е представлявала очевидно препятствие за безопасността на движението и пребиваването й на пътя е изисквало адекватна и своевременна реакция от подсъдимия за избягване на конфликта с нея. Поради това липсват нарушения при формулирането на обвинението, които да са ограничили възможностите на подсъдимия за пълноценна защита. Без ангажимент към приетите от съдилищата за установени по делото факти е направено с касационната жалба искане за прилагане на привилегирования състав по чл. 343а НК. Този състав е приложим единствено, когато деецът, след произшествието е реализирал фактически действия, ориентирани към спасяване на живота на пострадалия. Касае се за действия по транспортиране до здравно заведение, осигуряване на транспорт за тази цел, сигнализиране на спешна помощ и пр. Такива действия съдилищата не са установили да са били извършени от подсъдимия и тези техни констатации са в съгласие с доказателствата по делото. Конкретен и обстоятелствен отговор на този въпрос се съдържа и във въззивното решение. Материалният закон е приложен от съдилищата правилно, като са изложени в тази връзка убедителни съображения относно обективната и субективната съставомерност на поведението на подсъдимия. Претенцията за явна несправедливост на наказанието е заявена единствено в рамките на искането за прилагане на привилегирования състав по чл. 343а НК. Не са изложени каквито и да е съображения, които да налагат обсъждане на наложените на подсъдимия наказания и тяхната справедливост, съобразно с нормата на чл. 348, ал. 1, т. 5 НПК. Поради изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 279 от 30.06.2016 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, 1-ви състав, постановено по ВНОХД № 229/2016 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.