2 Р Е Ш Е Н И Е № 60190 гр. София, 01 декември 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети октомври, две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мина Топузова ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев Татяна Грозданова при участието на секретаря Мариана Петрова и прокурора П. М., като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №717 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по искане на осъдения А. И. А. (озаглавено молба- жалба) за възобновяване на воденото срещу него наказателно производство по НОХД №7252/2013 г. по описа на СРС. С присъда от 02.12.2015 г., постановена по НОХД №7252/2013 г. по описа на СРС, НО, 23 състав, осъденият А. е признат за виновен в това, че на 28.10.2012 г. в [населено място], от шахта на [улица], пред №76, като съизвършител в съучастие с неустановено по делото лице, чрез използване на техническо средство и моторно превозно средство направил опит да отнеме чужди движими вещи собственост на БТК АД на обща стойност 580 лева от владението на А. Г. К., без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини и кражбата представлява опасен рецидив- престъпление по чл.196, ал.1, т.2, във вр. с чл.195, ал.1, т.4, във вр. с чл.194, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2, във вр. с чл.29, ал.1, б.“а“ и „б“, във вр. с чл.18, ал.1 НК, като на основание чл.54, ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, което следва да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим. С присъдата на основание чл.25 и чл.23 НК е определено по отношение на осъдения А. едно общо най- тежко наказание по това производство и по НОХД №5012/2012 г. по описа на СРС в размер на три години „лишаване от свобода“, което следва да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим С присъдата на основание чл.25, ал.2 и чл.59, ал.1 НК е приспаднато времето, през което осъденият е търпял наказание по предходно осъждане и времето, през което е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“ и е бил задържан по реда на ЗМВР. С присъдата на основание чл.189, ал.3 НПК А. е осъден да заплати разноски по водене на делото в размер на 160 лева и 5 лева- държавна такса за издаване на един изпълнителен лист. В искането се оспорва задочното разглеждане на делото, като се поддържа, че производството се е развило в нарушение на разпоредбите на ЕКЗПЧ, тъй като в случая е било допуснато дублиране на две присъди- тази постановена от български съд и тази, постановена от съд в Федерална Република Германия. Поддържа се, че е недопустимо да бъде изтърпявана повторно присъдата постановена при условията на задочно осъждане, като е следвало по отношение на нея да намери приложение чл.25 НК. В хода на касационното производство осъденият А. поддържа искането, като моли да бъде възобновено наказателното производство. Твърди, че иска да вземе лично участие в разглеждане на делото и е категоричен, че към момента на разглеждането му е живял постоянно в Германия и не е бил уведомен от защитника си за датите на провеждане на съдебните заседания. Защитата предлага да бъде уважено искането, като поддържа, че българското законодателство дава правни гаранции за това, че молбата на задочно осъдения за възобновяване на приключилото наказателно производство се уважава в хипотеза на допусната екстрадиция. Представителят на държавното обвинение предлага искането да не бъде уважавано, като поддържа, че осъденият е участвал лично на фазата на досъдебното производство и в началото на воденото първоинстанционното производство. Твърди, че А. е напуснал страната, като се е отклонил от местоживеенето си без да уведоми съда след като е знаел, че по отношение на него има висящ наказателен процес, което представлява недопустимо процесуално поведение и е било причина делото да бъде приключено в отсъствие на осъдения. Поддържа, че действително в издадената ЕЗА е посочено, че присъдата е постановена задочно, но в нея са посочени законовите гаранции, съдържащи се в разпоредбите на чл.422, ал.1, т.6 и чл.423, ал.5 НПК, но не е поеман ангажимент за безусловно възобновяване на производството. Предлага да бъде преценено, че след като германският съд не е изпълнил издадената заповед при такова условие искането не следва да бъде уважавано. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на влезлия в сила съдебен акт, намери следното: По допустимостта на искането: Настоящото искане е подадено в срока по чл.423, ал.1 НПК и с него се атакува съдебен акт, който не е проверяван по касационен ред. Ето защо същото е допустимо и трябва да бъде разгледано по същество. По основателността на искането: Разгледано по същество искането за възобновяване е неоснователно. Приключилото наказателно производство е започнало при лично участие на осъдения А., като той е участвал в досъдебното производство и в началото на процесуалните действия, осъществени от първоинстанционния съд. Подсъдимият се е явил лично в съдебното заседание, проведено на 10.06.2013 г., като след това той се е отклонил и не е участвал в процеса. Видно от материалите по делото А. е имал установен адрес в страната- [населено място], [улица] от където той е призоваван и който той е напуснал без да уведоми съда за нов адрес. Решаващият съд е положил усилия да открие и призове осъдения А., като многократно го е издирвал на адреса, изменил е мярката му за неотклонение, и е предприел всички действия той да бъде обявен за държавно издирване, както и е установил от изискана справка от граничен контрол, че осъденият е напуснал страната на 12.06.2013 г. и не се е завърнал в нея. Невъзможността А. да бъде открит и призован е било и причината наказателното производство да продължи да се развива и да приключи при условията на чл.269 НПК. Касационният съдебен състав прецени, че не са налице предпоставките на чл.423 НПК за възобновяване на приключилото наказателно производство, тъй като осъденият е бил уведомен за неговото начало, бил е привлечен в качеството си на обвиняем, знаел е естеството на воденото производство и участвал на досъдебната и част от съдебната му фаза. След това той по своя инициатива и в нарушение на определената му мярка за неотклонение е напуснал страната, като не уведомил решаващият съд за новия си адрес. С това свое действие осъденият е поставил съдебният състав в невъзможност да изпълни задължението си да го призове за съдебното заседание, а и сам се е лишил от възможност да вземе участие в него. Касационната инстанция приема, че това поведение на А. е единствено причина за разглеждане на делото в негово отсъствие (което е бил и единствения възможен начин за приключването му) и на това основание не са налице предпоставките за възобновяването му. Съдът не възприема тезата на защитата, че издадената ЕЗА е изпълнена след като са били дадени гаранции за възобновяване на приключилото производство и това е формална предпоставка за уважаване на искането. Напротив, при внимателен преглед на издадената ЕЗА се установява, че в нея е посочено, че присъдата е постановена задочно (но след като по- голямата част от процеса се е развила с участие на осъдения и впоследствие той се е укрил) и са отразени законовите гаранции, предвидени в разпоредбите на чл.422, ал.1, т.6 и чл.423, ал.5 НПК. Заповедта е изпълнена, като никъде не са поставени условия за безусловно възобновяване на приключилото задочно наказателно производство. При липсата на такова изрично условие производството не следва да бъде безусловно възобновено, а искането може да бъде уважено само ако бъдат констатирани предпоставките на чл.423, ал.1 НПК. В този смисъл са и Р №329 по КНД 1111/2012 г. 3 НО и Р №125 по КНД 274/2019 г. 2 НО. Единствено и само с оглед пълнота на изложението следва да бъде посочено и това, че в разпоредбата на чл.423, ал.5 НПК законодателят изрично е отразил, че предоставянето на гаранции за възобновяване на производството по приключило дело могат да бъдат правени в процедура по екстрадиция. По идентичен начин в разпоредбата на чл.421, ал.2 НПК законодателят отново е посочил, че нормата на чл.422, ал.1, т.6 НПК е приложима в производство по екстрадиция и е определил срок за отправяне на искането. Това е основание да се прецени, че безусловно даване на гаранция за възобновяване на производството не може да бъде давана, респективно не може да бъде искана в производство по изпълнение на ЕЗА. В тази връзка следва да се посочи и това, че обстоятелството, че заповедта е издадена за изпълнение на наказание, наложено в рамките на задочно производство може да бъде основание (факултативно по своя характер) тя да не бъде изпълнена, но не и да бъдат поставяни условия на издалата заповедта страна безусловно да възобнови приключилото наказателно производство. Ето защо е напълно безпредметно да се обсъжда въпроса за това дали са налице предпоставките за приложение на чл.423, ал.5 НПК в производство, развило се след изпълнение на ЕЗА. В част от молбата са отразени доводи, с които осъдения моли да се обсъди възможността за приложение на чл.8, ал.2 НК и конкретно да се произнесе по възможността за приложение на чл.25, във вр. с чл.23 НК по отношение на неговите предходни осъждания (в това число и това по престъпление, осъществено в ФР Германия). Настоящият съдебен състав прецени, че не е компетентен да разгледа това искане, тъй като произнасянето по него следва да бъде направено по реда на чл. 306 НПК от съответния първоинстанционен български съд, постановил последната влязла в сила в страната присъда. Ето защо настоящото дело следва да бъде изпратено по компетентност на СРС за произнасяне по направеното искане за приложение на разпоредбата на чл.25, във вр. с чл.23 НК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения А. И. А. за възобновяване на воденото срещу него наказателно производство по НОХД №7252/2013 г. по описа на Софийски районен съд. ИЗПРАЩА ДЕЛОТО по компетентност на Софийски районен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.