6 Р Е Ш Е Н И Е №151 София28.10.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публичното съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: К. Е. Б. Й. при секретаря И. В. изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 39/2011 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. К. Ц. от [населено място] срещу решение № 154 от 04.05.2010 г. по гр.д.№ 177/2010 г. на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение № 292 от 11.12.2009 г. по гр.д.№ 20/2009 г. на Районен съд – Бяла Слатина за признаване за установено, че ответникът дължи на ЗАД [фирма] по заповедното производство по ч.гр.д.№ 562/2008 г. по описа на РС – Бяла Слатина сумата 11 778.12 лв. – главница, дължима на основание чл.402/отм./ ТЗ, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за причинени имуществени щети при ПТП на лек автомобил „Шкода Ф.” с ДК [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба – 05.01.2009 г., мораторна лихва в размер на 1 400 лв. и разноски за заповедното производство. Касаторът е починал след подаване на жалбата, като с определение № 687/14.10.2010 г. въззивният съд е конституирал в качеството им на касатори по делото, на основание чл.227 ГПК, законните му наследници –Е. Г. Ц. от [населено място], В. П. Б. и К. П. С., двете от [населено място]. С определение № 410 от 21.06.2011 г. е допуснато касационно обжалване на решението, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по значимия за изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ във вр. с § 143 ПЗР ЗИДКЗ. В жалбата се поддържат касационни доводи за нарушение на материалния закон, поради несъобразяването на разпоредбата на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ,вр. с § 143 ПЗР на ЗИДКЗ/ ДВ бр.97 от 2007 г./ Иска се отмяна на въззивното решение, с присъждане на разноски. Ответникът по касация – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, счита въззивното решение за правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното: С обжалваното решение Окръжен съд – Враца е приел за доказани предпоставките на чл.402/отм./ ТЗ за встъпване на застрахователя в правата на застрахования срещу причинителя на вредата- ответник по иска. Отчетени са писмените доказателства от приложеното сл.дело, както и приетата автотехническа експертиза за механизма на увреждането, сочещи, че ответникът, като водач на товарен автомобил „К.” е допуснал нарушения на ЗДвП, в резултат на което е възникнало ПТП. Съобразено е извършеното от застрахователното дружество плащане по застраховка „Пълно Каско” за настъпили в резултат на произшествието имуществени вреди на застрахования лек автомобил „Шкода Ф.”, собственост на [фирма]. Решаващият въззивен състав е отхвърлил като неоснователни възраженията на първоначалния ответник за липса на негово виновно поведение за настъпване на ПТП, както и възраженията за изтекла погасителна давност. Въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно. При постановяване на обжалвания съдебен акт е допуснато нарушение на материалния закон, което е довело до неправилност на правните изводи на съда по спорното материално право. Решаващият състав неправилно не е зачел предвиденото в § 143 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр.97 от 2007 г./ обратно действие на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ, според който застрахователят по имуществена застраховка, който е встъпил в правата на застрахования може да предяви вземанията си към причинителя на увреждането само за размера на причинените вреди, надхвърлящи размера на застрахователната сума по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, или за вредите, причинени от водача на МПС, за които застрахователят по застраховка”Гражданска отговорност” на автомобилистите е отказал да заплати обезщетение на основание чл.268 КЗ. С цитираното изменение на Кодекса за застраховането е предвидено приложение на нормата на чл.213, ал.1 КЗ във всички случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане на обезщетението от деликвента към 23.11.2007 г. Становището на решаващия съд за приложимост на чл.402 /отм./ ТЗ, е в противоречие с трайната и задължителна, по смисъла на т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС, практика на ВКС, Търговска колегия, обективирана в множество решения /решение № 212 от 24.03.2010 г. по т.д.№ 447/2009 г., ІІ т.о.; решение № 47 от 11.05.2010 г. по т.д.№ 655/2009 г., І т.о.; решение № 141 от 30.09.2010 г. по т.д.№ 657/2009 г., ІІ т.о.; решение № 165а от 26.10.2010 г. по т.д.№ 690/2010 г., ІІ т.о., решение № 19 от 24.03.2011 г. по т.д.№ 314/2010 г., І т.о. и др./ В посочените съдебни актове е даден изчерпателен отговор на всички въпроси, свързани с приложение на чл.213, ал.1 КЗ, във връзка с § 143 ПЗР на ЗИДКЗ. В цитираните решения е прието е, че нормата на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ следва да се прилага във всички случаи на встъпване в право, независимо дали то произтича от възникнали при действието на Кодекса за застраховането или при действието на отменените разпоредби от Търговския закон правоотношения, с единствено условие – деликвентът да не е заплатил обезщетението към датата на обнародване на Закона за изменение и допълнение на Кодекса за застраховането – 23.11.2007 година. С оглед на посочената задължителна за съдилищата практика на ВКС и предвид наличието на данни за валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност” по отношение на първоначалния касатор, както и липсата на данни за извършено от последния плащане към релевантната дата – 23.11.2007 г., следва да се приеме за основателно възражението, че предвидената от законодателя поредност при реализиране на правата на суброгиралия се застраховател, в случая не е спазена. Съгласно нормата на чл.213, ал.1 КЗ, с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски за определянето му. В цитираното по-горе изр.4 на чл.213, ал.1 КЗ отговорността на деликвента е уредена обаче като субсидиарна и тя може да се ангажира само в случаите, когато е налице отказ от застрахователно плащане на застрахователя по застраховка”Гражданска отговорност” на автомобилистите на някое от основанията по чл.268 КЗ или когато се докаже, че платеното от суброгиралия се застраховател по застраховка”Каско” надвишава размера на уговорената в договора за задължителната застраховка застрахователна сума. В случая, ищецът/сега ответник по касация/ не е поддържал твърдения за наличие на някое от посочените основания за ангажиране субсидарната отговорност на ответника. Като ирелевантни следва да се преценят доводите на [фирма], че с късното представяне на застраховка ”Гражданска отговорност” /едва с отговора на исковата молба - на 24.02.2009 г./ ответникът е станал причина за упражняване на регресното право спрямо него, а не срещу неговия застраховател по задължителната застраховка” Гражданска отговорност” – ЗК [фирма]. Тези възражения не могат да обосноват ангажирането на субсидиарната отговорност на деликвента, респ. на неговите правоприемници, тъй като не попадат към никое от основанията за реализиране правата на суброгиралия се застраховател директно срещу деликвента. От друга страна, с оглед разпределението на доказателствената тежест в процеса, ищецът следва да докаже предпоставките за встъпване в правата на застрахования, включително и основанията за предявяване на вземанията направо срещу деликвента. По безспорен начин е установено по делото, че към момента на настъпване на ПТП, първоначалният ответник, като правоспособен водач на собствения на [фирма] товарен автомобил „К.” 5511, е бил застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” в ЗПД [фирма]/сега ЗК [фирма]/. Писмени доказателства за това се съдържат и в приложеното сл.дело № 350/2003 г. на О. – В. и би могло ищецът да се снабди с тези доказателства/наред с останалите поискани от Районна прокуратура – [населено място] преписи от съдържащи се в сл. дело документи/ още преди предявяването на регресния иск. Във връзка с извода за неоснователност на положителния установителен иск по чл.422 ГПК поради неспазване на установената в КЗ поредност за предявяване на регресните вземания, е и представеното по делото писмо от ЗК [фирма] , с което изрично е удостоверено, че по полица № 03012410010 няма регистрирани щети и не е предявяван регрес от [фирма] по повод ПТП на 07.07.2003 г. Предвид изложеното и на основание чл.293, ал.1, предл.3, във вр. с ал.2, предл.1 ГПК обжалваното решение следва да се отмени изцяло и тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново решение по същество, с което да се отхвърли изцяло исковата претенция на [фирма]. При този изход на делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК, на касаторите следва да се присъдят разноски по делото за всички инстанции в размер на сумата 803.50 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 154 от 04.05.2010 г. по гр.д.№ 177/2010 г. на Окръжен съд – Враца, вместо което постановява: ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от [фирма] иск срещу: Е. Г. Ц. от [населено място], В. П. Б. и К. П. С., двете от [населено място]/правоприемници на П. К. Ц./ за признаване за установено, че ответниците дължат на [фирма] по заповед № 237 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 562/2008 г. по описа на РС – Бяла Слатина сумата 11 778.12 лв. – главница, дължима на основание чл.402/отм./ТЗ, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за причинени имуществени щети при ПТП на лек автомобил „Шкода Ф.” с ДК [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба – 05.01.2009 г., мораторна лихва в размер на 1 400 лв. и разноски за заповедното производство. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Е. Г. Ц., В. П. Б. и К. П. С. сумата 803.50/ осемстотин и три лева и петдесет стотинки/ разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: