Р Е Ш Е Н И Е № 65 гр. София, 25.07.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 6267 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. Л. Н., чрез пълномощника му адв. М. Т., против въззивното решение от 16.10.2015 год. по гр. д. № 240/2015 год. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 26.02.2015 год. по гр. д. № 383/2014 год. на Радомирския районен съд. С него е определена на основание чл. 109а ЗС границата между собствения на касатора неурегулиран поземлен имот в [населено място], махала „П.”, [община], с площ от 660 кв. м., при съседи: от запад имот на Г. М., от изток имот на И. С. и земеделска земя, от север път и имот на наследници на С. И. и от юг-земеделска земя, представляващ по скицата на вещото лице Д.Н. пространството между северозападния ъгъл на сградата, означена с „МЖ” в оцветеното в жълто пространсто по цялата и външна северна стена, последователно по буквите ТЖЕЦЗИЙ и до същия северозападен ъгъл, и поземления имот на ответника Д. Г. Е., с площ от 640 кв. м., при граници-път, И. С., Г. М. и ТКЗС, представляващ на същата скица пространството, заключено между северозападния ъгъл на сградата, означена с „МЖ” в оцветеното в жълто пространство, по цялата й северна стена последователно по буквите ТЖЕДГПНМЛК и до същия северозападен ъгъл, както следва: от северозападния ъгъл на сградата, означена с „МЖ” в оцветеното в жълто пространство на скицата, представляваща неразделна част от решението /л. 87 от първоинстанционното производство/, по цялата й външна северна страна, последователно по буквите ТЖЕД. Със същото решение е отхвърлен предявеният от касатора против ответника иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от по 300 лв. месечно, считано от 1.04.2012 год. до преустановяване на незаконното преминаване през собствения му имот, представляваща обезщетение за причинените му от това имуществени вреди. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите по изложените в касационната жалба съображения. Позовава се на незачитане от съда на представените по делото нотариални актове на страните, установяващи пространствения обхват на имотите им след прехвърлителната сделка. Иска обжалваното решение да бъде отменено и вместо това се определи вярната имотна граница, минаваща по линията на т. т. 3,12,2,1,9/Л/,8 /скица № 1 от заключението на в. л. Р. Г./ и се уважи иска по чл. 45 ЗЗД. Претендира и заплащане на направените по делото разноски. Ответникът Д. Г. Е., чрез адв. М., оспорва касационната жалба с искане въззивното решение да се остави в сила. Претендира заплащане на направените разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото – ищецът, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 89 от 22.02.2016 год. на ВКС. В него е прието, че процесуалноправният въпрос относно задължението на съда да обсъди представените доказателства и изложи съображения по поддържаните доводи е релевантен за изхода на спора, тъй като съдът приел за неотносими към въпроса за спорната граница между имотите представените от касатора констативни нотариални актове за придобиване по давност на 185/845 ид. ч. от имота с оглед действителната му площ, и въз основа на данните по геодезическия план и съвместената схема с КВС в землището на [населено място]. С оглед оспорването им от ответника по исковете с довод, че същите касаят именно спорната част между двата имота, ползвана за достъп до тях и от двете страни, се поставя въпросът за обсъждането им от съда при приложението на разясненията на ТР № 11/13 год. на ОСГК на ВКС относно доказателствената им сила и тежестта на доказване на несъществуването на признатото от нотариуса право от оспорващата страна в контекста на приетото в цитираната съдебна практика относно предмета на иска по чл. 109а ЗС. С оглед на това е прието наличие на противоречие със задължителна съдебна практика, на която касаторът се е позовал и е допуснато касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставения процесуалноправен въпрос в съдебната практика, в т. ч. и представената от касатора, безпротиворечиво се приема, че съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди всички доказателства и доводите на страните, както и че необсъждането на доказателства и доводи представлява процесуално нарушение, което когато е съществено, е основание за отмяна на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /напр. Р № 200 от 21.10.13 год. по гр. д. № 2254/13 год. ІІ г. о, Р № 93 от 6.07.10 год. по гр. д. № 808/09 год. І т. о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, ППВС № 7/65 год., т. 4, както и редица др./. С оглед представянето на констативни нотариални актове /н. а. 149/13 год., н. а. 56/13 год./ за признато придобиване по давност на идеални части от имот в подкрепа на довода на касатора относно действителната площ на притежавания от него, и оспорването на тази констатация в писмения отговор на ответника, приложими са разясненията на ТР № 11/2013 год. на ОСГК на ВКС относно материалната доказателствена сила на актовете и тежестта за доказването му. Настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. споделя изцяло цитираната задължителна съдебна практика, но счита същата за неприложима към спора, поради следното: Касаторът, ищец в производството, е поддържал, че площта на неговия имот включва спорната площ, която и двете страни по делото ползват за достъп до имотите си от обособяването им като два отделни такива след прехвърлителната сделка по нотариален акт № 197/68 год. на реална част с площ 660 кв. м. от дворното място /селище/ от около 1 300 кв. м. С оглед действителната площ от 845 кв. м. на неговия имот, показан на представената съвместена схема с КЗС в землището на селото, същият е представил и нотариални актове за легитимацията му за разликата в площта над тази на продаденото през 1968 год. място, посочена в идеални части от цялата площ на имота. Именно с оглед предмета на нотариалните актове от 2013 год. /констативни и за продажба/-право на собственост върху идеални части от имота, спорът между страните дали тази разлика е спорното място, ползвано общо за осъществяване на достъпа до двата имота, както е поддържал ответникът, или реалната част, оцветена в червен цвят на скицата на л. 87 от първоинстанционното производство, както е твърдял ищецът, касатор, е лишен от предмет, тъй като не се установява да е констатирано придобиване на реална част от имот, с площ 185 кв. м. и с описване на съответните граници. Както се приема в константната съдебна практика, в т. ч. и задължителна /пр. Р 672 от 7.03.11 год. по гр. д. № 1584/09 год. І г.о., Р 253 от 18.05.10 год. по гр. д. № 1114/09 год. ІІ г. о./ индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателства за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство. И още - площта на имота не е присъщ негов белег, тъй като зависи от начина на измерване или може да се променя при различни обстоятелства. Границите на един имот е белег, свързан с пространствените предели на правото на собственост върху определена част от земната повърхност, достигащи до там, откъдето започват имотите на съседите му и тяхното право на собственост. С оглед на тези съображения, представените по делото нотариални актове № № 39/13 год, 149/13 год. и 56/13 год. не обосновават поддържаната от касатора теза за относимостта им към предмета на спора за местоположението на границата между неговия имот и този на ответника. Затова и оспорването им или липсата на такова, както неоснователно се поддържа от касатора в настоящето производство, както и тежестта за доказване на оспорващата страна на констатацията за принадлежност на правото на собственост в констативните нотариални актове, е без значение за спора, поради което и крайният извод на въззивния съд в обжалваното решение за неотносимостта им е правилен. За да потвърди първоинстанционното решение, с което на основание чл. 109а ЗС е определена границата между собствените на страните два съседни неурегулирани имота в [населено място], махала „П.”, въззивният съд обсъдил събраните доказателства и приел за установено от писмените такива, че обособяването на двата имота е осъществено чрез разделянето на две части на дворното място /селище/ от около 1 300 кв. м., при съседи: път, И. С., Г. М. и ТКЗС, собственост на ответника и праводателите му след прехвърлителната сделка по нот. акт № 197/68 год. на реална част от него с площ 660 кв. м., при съседи: И. С., Г. М., ТКЗС и продавачите, заедно с намиращата се в тази част къща, на Л. и П. С., с учредено в тяхна полза право на преминаване през имота на прехвърлителите. Последващите разпоредителни сделки с нот. акт № 22/92 год. и 136/2011 год. легитимират като собственик настоящият касатор. Съдът взел предвид събраните свидетелски показания, установяващи обстоятелството, че двата имота са оградени и тези огради не са местени във времето след разпоредителната сделка през 1968 год., като между тях съществува пространство, използвано и от двете страни за достъп до всеки от имотите, вкл. и до построените в западната част два гаража. Позовал се е на приложените към приетото във въззивното производство заключение на в. л. Р. Г. скици, специално на тази с № 2, относно местоположението на това пространство за достъп, намиращо се северно от поставената от праводателите на касатора ограда и южно от тази на ответника. За да даде отговор на спорния въпрос тази площ към кой от имотите принадлежи с оглед възникналия между тях спор за местоположението на границата между тях, съдът приел, че старият имот на С. И., И. и Д. Е. преди продажбата на част от него не е граничел с улицата, намираща се на север, а достъпът до същия се е осъществявал чрез път, обслужващ и сега двата имота. Този път, означен на скицата в първоинстанционното производство с кафяв цвят, не е бил част от стария имот, а е бил негова граница, така както е описана в нот. акт № 257/68 год. /а и в нот. акт № 22/92 год./, което кореспондира с част от свидетелските показания, обсъдени от съда. Поради това и съдът е обосновал извода си, че уговорката в нот. акт № 197/68 год. за право на преминаване през имота на прехвърлителката не касае този път, а част от имота, който е останал в собственост на прехвърлителите по него, и то именно спорната част между двете огради, използван за достъп от страните до имотите им до 2008 год., когато е възникнал спор. Този извод е обоснован с показанията на свидетелите, като описаната граница на продадения имот – И. С., не обосновава тезата на ищеца, тъй като в този случай уговорката за право на преминаване остава безпредметна, а тя не е спорна между страните. Същата граница – И. С., е съществувала като такава и за имота на С. И., И. Е. и Д. Е., както е посочено в нотариалния им акт № 257/68 год., поради което и фигурирането като граница и на продадения през 1968 год. само по себе си не е основание да се приеме тезата на касатора, че последният включва и спорната площ, ползвана за достъп от страните до двата обособени имота в продължение на години. В подкрепа на този извод е установеното от свидетелите обстоятелство, че материализираните граници на двата имота не са променяни през годините, включително и тази по т. Т, Ж и Е на скицата на л. 87 от първоинстанционното производство, поставена от родителите на касатора, построили /през 1980 год. по признание на касатора/ и намиращата се в червено оцветената част от имота на същата скица постройка, означена като „МС”, както и установеното от същите обстоятелство, че и двете страни са поставили огради на градините си, между които е и спорната площ за достъпа им до имотите, вкл. построените в западната част на границата два гаража, а и до намираща се в тази част порта на имота на ответника /св. М. М./. Освен това не е доказано по делото твърдяното от ищеца обстоятелство, че посочената граница на бившия имот на С. И. „път” е друг, различен от този, посочен в кафяв цвят на скицата на л. 87 от първоинстанционното производство, като видно от скиците към заключението на в. л. Р. Г. над имота на ответника на север съществува друг имот, преди посочения „асфалтов път”. Необяснимо в тази връзка е посочването на границата „път” в нотариалните актове, легитимиращи касатора, тъй като тезата му изключва такава граница на неговия имот. Горните обстоятелства, както и установеното от свидетелите ползване на имотите, с поставянето на огради и осъществявания до 2008 год. достъп на страните до тях обосновават извода за местоположението на границата между тях така, както е определена от въззивният съд, като учреденото през 1968 год. право на преминаване касае именно тази спорна площ от имота на ответника, а не оцветената в кафяво част на цитираната скица. Не се установи с представените по делото доказателства това право да се е трансформирало в претендираното от касатора право на собственост. С оглед на тези съображения правилно предявените искове са отхвърлени и въззивното решение следва да се остави в сила. Касаторът следва да понесе направените от ответника разноски за настоящето производство в размер на 800 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие. По тези съображения и на основание чл. 293, ал.1 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 363 от 16.10.2015 год. по гр. д. № 240/2015 год. на Пернишкия окръжен съд. ОСЪЖДА В. Л. Н. от [населено място], м. „П.”, [жилищен адрес] да заплати на Д. Г. Е. от [населено място], м. „П.”, [община] направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 800 лв. /осемстотин лева/. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: