Р Е Ш Е Н И Е № 73 гр. София, 23.05.2014 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА СНЕЖАНКА НИКОЛОВА при участието на секретаря А. Давидова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 173 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адв. М. В., против въззивното решение от 6.03.2013 год. по гр. д. № 16744/2011 год. на Софийски градски съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение от 19.05.2011 год. по гр. д. № 30091/2010 год. на Софийския районен съд, като недопустимо. Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение с искане за отмяната му. Претендира направените по делото разноски. Ответницата по касационната жалба И. Г. не е взела становище по жалбата. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, намира следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 53 от 7.02.2014 год. на ВКС. В него е прието, че поставените процесуалноправни въпроси относно правната квалификация на иска и правомощията на въззивния съд при приета неправилна квалификация от първоинстанционния съд са обусловили извода на въззивния съд за недопустимост на първоинстанционното решение, като постановено по непредявен ревандикационен иск, вместо по предявения такъв с правно основание чл. 233 ЗЗД. Прието е от касационния съд, че тези релевантни за изхода на делото въпроси предпоставят отговор на въпроса кога правната квалификация на иска е свързана с допустимостта и кога с неправилността на обжалваното решение, и с оглед представената задължителна съдебна практика, приемаща, че при непроменени фактически твърдения и петитум въззивният съд следва да разреши спора по същество в съответствие с действителното правно основание, а не да обезсилва обжалваното решение поради неправилна правна квалификация, е допуснато касационното обжалване в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените процесуалноправни въпроси, обусловили допускане на касационното обжалване на въззивното решение, са предмет на обсъждане в представените от касатора решения на ВКС – Р 75 по т. д. № 923/2009 год. ІІ т. о., Р 45 по т. д. № 516/2009 год. ІІ т. о., Р 124 по гр. д. № 882/2010 год. ІV г. о., Р 375 по гр. д. № 931/2009 год. ІV г. о. Същите са постановени по реда на чл. 290 ГПК по уеднаквяване на съдебната практика и представляват задължителна съдебна практика с оглед приетото в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. В тях се приема, че определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум. Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес спорът следва да се разреши съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, като се обсъдят релевантните за спора факти, доказателствата, доводите на страните и се приложи съответния материален закон. С оглед същността на въззивното производство като продължение на първоинстанционното аналогични са и задълженията на въззивния съд относно правилното квалифициране на спорното право. При непроменените фактически твърдения на ищеца и петитума на иска ако въззивният съд възприеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, той следва да разреши спора по същество и в съответствие с действителното правно основание, а не да обезсилва първоинстанционното решение с връщане на делото за разглеждане въз основа на приетата правна квалификация. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато е нарушен принципа на диспозитивното начало в гражданския иск, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената защита, а когато липсва такова нарушение дадената от съда правна квалификация във всички случаи обуславя правилността на решението и когато въззивният съд е приел за неправилна дадената от първоинстанционния съд такава той следва да реши спора при дадената от него правилна такава. Касае се за неправилно приложение на материалния закон, съставляващо основание за отмяна на първоинстанционното решение и решаване на спора от въззивния съд по същество с произнасяне по основателността на иска. С оглед на горните съображения въззивното решение е неправилно и следва да се отмени, тъй като приемайки различна правна квалификация на предявения иск от дадената от първоинстанционния съд, въззивният съд е следвало да обсъди събраните доказателства във връзка с доводите на страните, като направи собствени фактически и правни изводи по спора. Като вместо това е обезсилил първоинстанционното решение и върнал делото за ново разглеждане, същият е допуснал съществено процесуално нарушение на правилата на чл. 270, ал. 3, изр. 3 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляващо касационно основание за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, във вр. с чл. 293, ал. 2 ГПК. На основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав, при което се даде правна квалификация на спорното право въз основа на заявените от ищцата факти и обстоятелства относно твърдяното от нея право на собственост по наследство заедно с втория ответник и искането й да й се предаде собствената й ½ ид. ч. от този имот от двамата ответници, между които е сключен договор за наем. Така от обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум предявеният иск следва да се квалифицира като такъв по чл. 108 ЗС, както правилно е приел първоинстанционният съд. Твърденията в исковата молба за прекратен наемен договор, сключен от наследодателя на ищцата с ответното дружество, и последващ договор с другия съсобственик, всъщност са относими към пасивната легитимация по иска, като евентуално възражение срещу поддържаното от дружеството правно основание да е в имота на основание наемния договор, но не и основание за иск по чл. 233 ЗЗД. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за настоящето производство, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивното решение № 1700 от 6.03.2013 год. по гр. д. № 16744/2011 год. на Софийски градски съд и ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: