Р Е Ш Е Н И Е № 493 Гр.София, 16.01.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети декември, 2014 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1549/14 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 282/02.10.13 г.,постановена от ГС-София /СГС/, НО,12 състав по Н.Д.5942/12 г., подсъдимият М. Д. Д. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.199,ал.1,т.3,пр.2 вр. чл.198, ал.1,пр.1 вр.чл.129,ал.2,пр.1,алт.1,пр.3,алт.2 НК и вр.чл.55,ал.1,т.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години, търпимо при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл.68,ал.1 НК е приведено в изпълнение наказание по присъда, постановена по Н.О.Х.Д.2992/09 г.по описа на РС-София,НО, 21 състав, влязла в сила на 06.07.10 г., по която на подсъдимия е наложено лишаване от свобода за срок от три години, което наказание СГС е постановил да се търпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. Д. е осъден да заплати на пострадалия Л. П. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., дължимо ведно със законната лихва, считано от датата на деянието-24.06.11 г.-като искът е отхвърлен в останалата част до пълния претендиран размер от 30 000 лв. С решение № 171/15.05.14 г., постановено от АС-София /САС/, НО, 1 състав по В.Н.Д.1198/13 г., така постановената присъда е изменена, като общото деяние е преквалифицирано в такова по чл.131,т.7 вр.чл.129,ал.2 вр.чл.28 НК и вр.чл.54 НК е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години; и по чл.197,ал.1 вр.чл.194,ал.1 /очевидно следователно е т.1 на чл.197/ НК и вр.чл.54 НК е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години. На основание чл.23,ал.1 НК е определено по-тежкото измежду двете наказания, а именно-три години лишаване от свобода. Д. е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.199,ал.1,т.3 вр. чл.129, ал.2 НК и присъдата е потвърдена в останалата част. В срок е постъпила жалба от Д. чрез неговия защитник, в която се релевират всички касационни основания по чл.348,ал.1, НПК и се иска отмяна на решението и оправдаване; отмяна на двата постановени съдебни акта и връщане на делото на досъдебното производство за отстраняване на допуснати процесуални нарушения; изменение на въззивното решение с постановяване на осъдителна присъда единствено по чл.129 НК и определяне на наказание пробация. Постъпила е касационна жалба и от частния обвинител и граждански ищец Л. П., в която се твърди, че постановеното решение е неправилно, явно несправедливо и несъответстващо на установената по делото фактическа обстановка. Иска се отмяна на същото и постановяване от страна на ВКС на ново решение, с което подсъдимият да бъде осъден по повдигнатото му с обвинителния акт обвинение, да бъде наложено наказание над средния размер, предвиден за престъплението по чл.199,ал.1 НК и да бъде уважен изцяло предявеният граждански иск. Настоява се да бъдат присъдени и направените разноски. В съдебно заседание подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с изложените в нея доводи и молят да бъдат отменени съдебните актове, постановени от долустоящите инстанции, и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на СГС. Настояват жалбата на П. да бъде оставена без уважение. Частният обвинител и граждански ищец Л. П. сам и чрез своя повереник, поддържа жалбата си, заявявайки, че тази на Д. е неоснователна. Представителят на ВКП моли решението на САС да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и доводите по тях, както и становищата на страните в съдебно заседание, а и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Най-напред трябва да се подложат на разискване няколко изключително съществени проблема, повдигани при общ прочит на касационните жалби, в контекста на правомощията на върховната съдебна инстанция по наказателни дела, заложени в процесуалния закон. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец почти изцяло се говори за приетите от САС факти по престъпната дейност, като се атакува суверенната съдебна оценка на доказателствените материали, без да се сочат конкретни процедурни пороци при нейното формиране. Прави се собствена дължима според тази страна интерпретация на доказателствените източници, с препис на въззивната жалба при неотчитане на обстоятелството, че второстепенният съд има различни правомощия от касационната инстанция. В значително по-малка степен такова отношение е експликирано в жалбата на подсъдимия, чиито обяснения в най-общ план се твърди, че не били адекватно ценени, доколкото съвпадали с други гласни доказателствени средства. По този начин под формата на противоречие с правилата на формалната логика и нарушение на правото на защита на дееца се извежда наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК. Освен това доказателствени материали са обсъдени чрез собствен прочит в полза на дееца и при оплакване за нарушение на материалното право, тъй като били отхвърлени негови обяснения във връзка с поведението на частния обвинител, момента на нанасяне на причинените вреди при нарушаване на телесната цялост на П. и дължимите в тази връзка изводи за наличие на неизбежна отбрана. Веднага трябва да се заяви, че и първата, и втората инстанция са изготвили мотивировъчна част по прегледа на доказателствената съвкупност, установили са групите гласни доказателствени средства, подкрепящи изцяло или отчасти тезата на подсъдимия или пострадалия /проверени и чрез други доказателствени способи, не единствено чрез разпит/. Освен това подробно е разяснено доверяването в по-голяма степен на казаното от потърпевшия /по поведението на Д./, отколкото на депозираното от дееца. При липсата на допуснати съществени процесуални нарушения при събиране, проверка и анализ на доказателствата, самото несъгласие със съдържанието на процедурно законосъобразно изведената фактология по престъпната дейност, представлява оплакване за необоснованост. Същата не е касационно основание, тъй като е относима към съдилища по фактите, а върховната съдебна инстанция по наказателни дела е съд по правото /поне при първо и второ разглеждане на делото пред себе си, като настоящото такова е първо/. Следователно без каквото и да е внимание ще бъдат оставени възраженията, касаещи суверенното право на САС, чийто съдебен акт е предмет на разглеждане пред ВКС, да прави собствена доказателствена преценка при спазване на процесуалните правила за това. По-нататък, първото искане по жалбата на подсъдимия е той да бъде оправдан. Видно обаче от приетите от въззивната инстанция факти, не става дума за тяхна правна интерпретация, която да бъде поставена на основа на решаване на въпроса на плоскостта на правото, а те се явяват престъпни такива. За да бъде изведена непрестъпна фактология, трябва да се направи различен анализ на доказателствената наличност, което е процесуална дейност, дължима от съд по същество, а не от ВКС. Единствено ако възприетата от долустоящия съд фактическа обстановка не сочи на съставомерни белези, което е преценка по приложението на материалното право, е възможно да се приложи разпоредбата на чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК и деецът да бъде директно оправдан от ВКС. Както ще стане ясно по-късно, подобни предпоставки по този казус няма. Второто искане по жалбата на Д. е да се отмени решението /очевидно и присъдата/ и делото да бъде върнато на досъдебното производство за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. Видно от нормата на чл.354,ал.3 НПК, понастоящем касационната инстанция може да върне делото за ново разглеждане само на първата или втората инстанция, не и на досъдебното производство. Отделен е въпросът, че е възможно тя да отсъди,че на ДП са допуснати флагрантни процесуални нарушения, които съществено са ограничили правото на защита на подсъдимия и чрез неотстраняването им се е стигнало до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. В тези случаи обаче ВКС отново разглежда неблагополучията на съдебната дейност и следва да върне делото на първата или втората инстанция, които от своя страна имат правомощия да го изпратят на прокурора при преценка за допускане на процесуални нарушения от категорията на съществените, ограничили правото на подсъдимия на адекватно участие в процеса. В този смисъл може да бъде разглеждано отстояваното вече в открито съдебно заседание искане от защитника на подсъдимия за отмяна на решението на САС и присъдата на СГС и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец се иска отмяна на решението на въззивния съд и постановяване на нов съдебен акт, според който Д. да бъде осъден за извършен от него квалифициран грабеж и да бъде увеличено наложеното му наказание /при отправено такова искане по въззивна жалба пред САС/. Казано иначе, иска се ВКС да приложи по-тежко наказуем състав на престъпление от приетия от САС, като определи по-високо дори от наложеното наказание от СГС. При прост прочит на правомощията на касационната инстанция според разпоредбите на чл.354,ал.3,т.4 /тя може да измени въззивния акт, като приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, което не изисква увеличаване на наказанието, ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция/ и чл.354,ал.3,т.1 НПК /когато с оглед увеличаване на наказанието отменя съдебния акт и връща делото на първата или втората инстанция/, както и при очевидно неприсъствие на предпоставките на чл.354,ал.5, изр.2 НПК /когато при трето гледане пред себе си ВКС решава делото, като има и правомощия на въззивна инстанция/, поддържаното и в съдебно заседание искане по правило не може да бъде уважено. ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ: 1/ ПО КАСАЦИОННОТО ОСНОВАНИЕ ПО чл.348,ал.1,т.2 НПК. Спори се, че е неясен предметът на престъпно посегателство- два ланеца, за които може да се каже дали са златни само при прецизен оглед и оценка. А те са оценени по писмени данни, макар че са били налице. Защо разследващият орган не е указал на пострадалия да представи твърдените за отнети златни синджири, е въпрос, на който не може да се отговори, още повече след няколко години. Вярно е, че известно време след отнемането им те са били върнати на Л. от сина на дееца, но няма данни по-късно да са били изискани за нуждите на наказателното производство. Първоначално разследването е било водено за извършено престъпление по чл.129 НК и едва след като е било преценено, че има данни за осъществено деяние по чл.199,ал.1 НК, се е пристъпило към тяхна оценка, която е по казаното от самия пострадал. Съдилищата са се доверили на съобщеното от него както за спецификата на ланците, така и за това,че са повече от един. В тази насока има налични и гласни доказателствени средства /свидетелят Г./, различни от обясненията на подсъдимия и показанията на неговия син и съдът не е допуснал процесуално нарушение, облягайки изводите си за стойността на инкриминираната вещ на тях и на депозираната в хода на делото съдебно-оценителна експертиза. Първоинстанционният съдебен състав е признал, че към 19.10.12 г., когато Д. е привлечен като обвиняем за престъплението,за което срещу него е внесен обвинителен акт и за извършването на което е осъден от СГС, и разпитан, сроковете за разследване са били изтекли. Преценил е, че тъй като постановлението за привличане на едно лице като обвиняем не е действие по разследване, то е правно валидно, но събраните доказателства извън срока при проведени действия по разследване- каквито се набавят чрез разпит на обвиняем, са изключени от годната за ценене доказателствена маса. Разпитът е проведен в нарушение на нормата на чл.234,ал.7 НПК от една страна, а от друга-в централната фаза на наказателния процес, каквато е съдебната такава /чл.7,ал.1 НПК/ самият подсъдим е давал обяснения, без да се стига до прилагане на техниката на чл.279 НПК. По-нататък, защитата е недоволна от изключителната забава на представителя на прокуратурата да изготви обвинителен акт в рамките на правомощията си по чл.242 НПК, за която се твърди, че е седем месеца от получаване материалите по делото. Само това било достатъчно да се прецени, че се е налагало делото да се върне на разследващ орган. СГС е изложил аргументация по отношение на неприемане на разбирането на представителя на обвинението за приложното поле на чл.242,ал.3 НПК, но не е наблягал на закъсняло внасяне на обвинителния акт. От теоретична гледна точка е ясно, че това би било преценявано на плоскостта на дисциплинарно нарушение, извършено от господаря на досъдебната фаза, а не се отчита като съществено нарушение на процесуалните правила, рефлектиращо върху правото на привлеченото към наказателна отговорност лице за участие в процеса. В подкрепа на казаното в принципен план е нужно да се напомни, че забава на преценката за съдбата на едно досъдебно производство при привлечено към наказателна отговорност лице, е възможно да се реши и с процедурата по чл.368 НПК /въпреки че в конкретния случай приложението е невъзможно поради процесуалната липса на тази процедура за времето от 2010 г.до 2013 г./. Трябва да се заяви, че становището на защитата, както е отразено в касационната жалба и в устните прения пред въззивния съд, изглежда относимо към внесения обвинителен акт, което е меродавното действие. По него прегледът на процесуалната действителност установява, че на 27.07.12 г.прокурор от СГП е постановил, че се касае за грабеж и в тази връзка е дал указания на водещия разследването; на 04.09.12 г.разследващият орган е направил искане за продължаване на срока /л.158 от т.1 на ДП/; на 19.10.12 г.са извършени цитираните вече действия от държавния обвинител и на 10.12.12 г.делото е постъпило в СГС с изготвен обвинителен акт. Липсва забава от девет месеца. По-вероятно е обаче защитата да има предвид предложеното от водещия разследването мнение за престъпление по чл.199 НК /което е от компетентност на СГС, а не както дотогава-на СРС/ с дата 10.01.12 г. /л.44 от т.1 от ДП/, след което е изготвено постановлението на представителя на прокуратурата от 27.07.12 г. /л.45 от т.1 на ДП/. Липсва каквато и да е яснота кога материалите са изпратени на СГП след 10.01.12 г.,както и кога те са разпределени за произнасяне от съответния прокурор. Така че, освен отново да се повтори позицията за носене на дисциплинарна отговорност, но с уточнение- от съответното лице от 06 РУП на МВР-София и/или СГП- която несъмнено изисква надлежно доказване на дисциплинарно нарушение, повече разисквания по сочения от защитата седеммесечен срок не са нужни. На последно, но не по важност, място, се твърди,че е допуснато флагрантно нарушение на правото на защита на подсъдимия, тъй като при обсъждания разпит пред разследващ орган не е присъствал защитник,като за достатъчно се приема, че той се е подписал под постановлението за привличане. На л.72 и сл.от т.2 на ДП е приложен протокол, съгласно който след приключилото в 9.49 ч.предявяване на постановлението за привличане в качеството на обвиняем на Д. в присъствието на упълномощения от него адвокат М. Г., в 9.55 ч.е пристъпено към разпит. Макар и да не е отбелязано по нарочен начин присъствието на защитника, на този протокол фигурира негов подпис /л.75/. Такъв присъства и в протокола за предявяване на разследването отново с дата 19.10.12 г., където е отразено, че Д. се е запознал с материалите по делото в присъствието на адвокат Г.. Всичко това навежда на извод, че макар и да е налице техническа неточност с невписването на присъствие на защитника по време на разпита на Д., той следва да е присъствал, заради което е положил и подпис. Протоколът за разпит е писмено доказателствено средство, което удостоверява проведеното действие- разпит по посочения в него начин. Съвсем отделен е въпросът, че неговото съдържание се изключва на друго основание, както бе оповестено по-горе. Поредицата от изложените обстоятелства, свързани с досъдебното производство, навежда на извод за неприсъствие на толкова непреодолимо процесуално нарушение, че да е необходимо негово обезателно отстраняване, тъй като в противен случай подсъдимият буквално би бил лишен от задължителна процесуална фаза, по какъвто начин фрапантно би било посегнато върху правото му на защита. Спорът за доказателствата, които деецът би могъл да представи на ДП, е решен на съдебната фаза, в рамките на която са били уважавани доказателствени претенции. Вярно е казаното в жалбата на подсъдимия, че въззивната инстанция не е отговорила на развитите по-горе доводи /по отношение на седеммесечния срок по мнение на ВКС е налице неразбиране на възражението/, като общо е заявила, че споделя казаното от първостепенния съд. На практика обаче СГС е взел сериозно отношение по тези въпроси, а защитата е повторила същите възражения пред апелативния съд. Ето защо поведението на последния, макар и да следва да бъде порицано по принцип поради неналичие на задълбочени размисли, не води до подвеждане под същинско нарушение на разпоредбата на чл.339,ал.2 НПК. По-нататък, настоява се на липса на мотиви в съдебния акт на въззивната инстанция, предвид обстоятелството, че не е отговорено на отправен довод за присъствие на предпоставките на чл.18,ал.3 НК. По този начин се очертава процесуално нарушение от категорията на абсолютните-такова по чл.348, ал.3, пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Липсват повече разяснения, но очевидно става дума за доброволен отказ, отнасян към приетото от втората инстанция престъпление по чл.194,ал.1 НК, извършено от подсъдимия. ВКС не може да сподели това съображение на защитата , тъй като по аргументацията на САС е ясно,че приема престъплението кражба за довършено. При това положение е безпредметно да се обсъжда нормата на чл.18,ал.3 НК, релевантна за опита като стадий на умишлената престъпна дейност. На следващо място се оборва съдебната преценка на втората инстанция по недопускане на заличения от СГС свидетел В. и недопускане на нова /повторна/ съдебно-психолого-психиатрична експертиза за подсъдимия, с оплакване, че съдът огласил словно пестелив отказ. В тази връзка трябва да се отбележи, че в жалбата до САС не са отправени претенции за събиране на нови доказателства. След двукратно отлагане на въззивното производство, в съдебно заседание на 17.04.14 г. вече са направени сочените искания. В единия случай става дума за свидетел, поискан да бъде разпитан от страна на държавното обвинение и заличен от СГС, без да се иска съгласие на страните. Във втория се оспорва като неубедителна назначената и изслушана пред съда СППЕ, но няма изведени съображения защо възниква основателно съмнение за нейната правилност- чл.153 НПК. По принцип трябва да се отговори, че не всяко неудовлетворено искане на страна по делото рефлектира върху нейното право на участие в процеса, а що се касае конкретно до подсъдимия- осуетява правилното провеждане на неговата защитна позиция. Това се отнася единствено до дирене на доказателства, пряко относими към предмета на доказване по чл.102 НПК, чиито предели още не са изчерпани. Ето защо, а и предвид преценката на събраната в хода на производството доказателствена маса, САС законосъобразно е отказал да допусне като свидетел В.- за когото липсват данни да е очевидец на случилото се и за заличаването на който СГС е можел да процедира без съгласие на страните; както и повторна съдебно-психолого-психиатрична експертиза, тъй като изготвената и изслушана такава дава отговор на релевантните за приетата фактология въпроси. Както вече бе заявено, съставното престъпление грабеж, в извършването на което подсъдимият е обвинен и осъден от СГС, е преквалифицирано от въззивната инстанция в престъпление по чл.131,ал1,т.7 вр.чл.129 НК, което е по-леко наказуемо. В касационната жалба на дееца се твърди, че е нарушено правото на защита, тъй като Д. никога не е имал възможност да се защитава срещу такова обвинение в никоя фаза на процеса. Съгласно разпоредбата на чл.337,ал.1, т.1,пр.посл.НПК апелативната инстанция може да измени присъдата на първостепенния съд,като приложи закон за по-леко наказуемо престъпление. Теорията и практиката са доразработили това правомощие, като във връзка с разпоредбата на чл.287,ал.1 НПК се изисква да не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Последното би присъствало, ако на подсъдимия се вменяват съществено различна от инкриминираната по ОА фактология по престъпната дейност и изводима в тази връзка правна квалификация. В конкретния казус първоначално в хода на досъдебното производство Д. е бил обвинен за извършено престъпление по чл.129 НК. Приложеното по делото свидетелство за съдимост установява повторността по смисъла на чл.28 НК и това винаги е било разчетимо като присъстващо обстоятелство. Преквалификацията от чл.199,ал.1,т.3 вр.чл.198,ал.1 вр.чл.129 НК в чл.131,ал.1,т.7 вр.чл.129 НК и чл.197,ал.1,т.1 вр.чл.194,ал.1 НК се дължи на неприемане на наличие на функционална връзка между реализираната принуда чрез насилие посредством причиняване на средна телесна повреда и отнемане на инкриминираната вещ. Всички останали обстоятелства, оценими на плоскостта на по-леко наказуемото деяние по чл.131,ал.1 вр.чл.129 НК, са присъствали преди, присъстват и сега. Така че правото на защита на Д. не е нарушено. В този ред на мисли не следва да се разсъждава на плоскостта на приложение на нормата само на основния текст за причиняване на средна телесна повреда. Вярно е изтъкнатото възражение, че в решението на въззивната инстанция пострадалият е изписван като П. П. П. и Л. Л. П.. Буквената и фонетична прилика е несъмнена, също както е несъмнено,че всяко изписване касае един и същи човек- конституирания като частен обвинител и граждански ищец Л. Л. П.. Той е единственото лице, което в хода на цялото производство е било считано за пострадал и когото подсъдимият прекрасно познава /престъпната му деятелност е свързана все с него/. Така че извън принципния укор, който трябва да се отправи към въззивната инстанция, да държи сметка за точното изписване на имената на лицата, не може да се приеме, че подсъдимият е дотолкова затруднен да разбере за кой точно мъж става дума, че дълбоко да е накърнено правото му на защита, което изисква отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. 2/ПО КАСАЦИОННОТО ОСНОВАНИЕ ПО чл.348,ал.1,т.1 НПК. Генерално в касационната жалба се оспорва както квалификацията на престъплението като такова по чл.199,ал.1,т.3 НК, така и преквалификацията от втората инстанция по чл.197,т.1 вр.чл.194,ал.1 НК и по чл.131,ал.1,т.7 вр.чл.129 НК. Настоящият съд се солидаризира с изразените съображения от САС по отношение на липсата на функционална връзка между отнемането на процесните златни накити и принудата под формата на причинената средна телесна повреда, тъй като конкретиката на престъпната деятелност не навежда на извод за реализиране на насилието като средство, метод, начин за придобиване на златните ланци на П.. Напротив, по вярно възприетата от второстепенния съд фактология безспорно е установено, че подсъдимият е пристъпил към придобиване на вещите, след като вече е предприел насилническо поведение спрямо пострадалия, коренящо се в дълготрайните негативни техни взаимоотношения и причиняването на телесна повреда не е било демонстрирано с оглед придобиване на вещта /синджирите/. Оттук насетне обсъждането на двете деяния е общо по касационната жалба, но за безпределна яснота ВКС дължи отделно обмисляне за всяко престъпление. А/ По престъплението по чл.197,т.1 вр.чл.194,ал.1 НК. За да е налице престъплението кражба, е необходимо деецът да е прекъснал чуждата фактическа власт /на владелеца/ върху определена движима вещ и да е установил собствена фактическа власт върху нея, която потвърждава намерението му за своене- дава възможност той да се разпореди с вещта по какъвто счете за нужно начин. В светлината на казаното по фактите е прието,че след като първоначално Д. е набил пострадалия и докато онзи се е намирал на земята, му е изтръгнал ланците, които са висели на врата му и заедно с тях се е прибрал отвъд оградата на собствения си дом. По-късно накитите са върнати от сина на подсъдимия, но след като П. и свидетелят Г. са скачали около оградата на къщата на дееца, предявявали са изисквания за връщане на вещите /включително и хвърляйки камъни към вътрешността на двора/. Връщайки синджирите, синът на Д. е заявил, че ланците са били поставени в някаква шахта, но и че Д. желаел да му попречи да ги даде на П.. По този начин е реализирано не само отнемането от чуждата фактическа власт на обсъжданата вещ, но и установяването на собствена фактическа власт върху нея с демонстриране на възможност за разпореждане. Действително, от показанията прозира гневът на подсъдимия, свързан с личните взаимоотношения с потърпевшия, но въпреки това отношението към инкриминирания предмет на престъпно посегателство обективира своителното му намерение. Мотивацията за същото е без значение, след като са установени обективните параметри на кражбата, както и субективната представа на дееца за нейното осъществяване. Обстоятелството,че синът на подсъдимия се е намесил в благоприятна за баща си посока, връщайки синджирите, не променя принципната правна квалификация на кражбата, а само прилагането на привилегирования състав на чл.197 НК. Няма доказателствена база, въз основа на която да се приеме различен правен преглед, водещ до извод за несъставомерни обстоятелства, в каквато връзка Д. незаконосъобразно да е осъден по този законов текст. Затова не може да се сподели доводът по касационната жалба за необходимост от оправдаване на дееца на такова основание. ВКС не се солидаризира и със следващия аргумент- необсъждане от страна на САС на предпоставките на чл.18,ал.3,б.Б НК, с твърдение,че подсъдимият по собствена подбуда е предотвратил настъпването на противоправните последици. Основания за подобно обсъждане би била налице в случай, че става дума за довършен опит, не и след довършване на престъплението. При кражбата е възможен единствено недовършен опит, защото промяната на фактическата власт върху вещта настъпва с реализиране на самото отнемане. И тъй като деецът, в съобразие с приетата фактология по престъпната дейност, не се е отказал да довърши изпълнението на престъплението, за да е налице недовършен опит, а е установил собствена фактическа власт върху вещите с възможност да се разпорежда с тях, деянието е довършено. Така е приел и САС и в този смисъл не е имало необходимост да размишлява върху възможността за доброволен отказ при довършен опит по собствена подбуда, какъвто по правило е невъзможен. Б/ По престъплението по чл.131,ал.1,т.7 вр.чл.129 НК. Прецизният доказателствен анализ на съдилищата по фактите е установил, че първоначално подсъдимият, без да бъде предизвикан от пострадалия /законосъобразно не са приети за налични нанесени тежки обиди от страна на последния/, е нанесъл побой над потърпевшия, биейки го по лицето с държания в ръка плик с неустановен предмет в него и с юмруци, както и удряйки го в стомаха с коляно при искане да се върнат отнетите вече синджири. Това е първата част на конфликта. Оттук насетне наистина е прието,че пострадалият е хвърлял камъни в двора на дееца, желаейки връщане на ланците. След това, поради поведението на П. подсъдимият излязъл пред дома си и отново през сина си го ударил с юмруци в главата и брадата. Излагането на фактите, както правилно са приети от САС, говори еднопосочно за невъзможност спрямо Д. да бъде приета за налична разпоредбата на чл.12,ал.1 НК, а в тази връзка е ненужно и обсъждането на чл.12, ал.4 НК. Казаното е така, тъй като той е човекът, който първоначално е атакувал П. и развилата се по-нататъшна ситуация с нанасяне на процесните средни телесни увреди на частния обвинител е резултат именно от неговото противоправно поведение. При това положение не може да се счита, че случката, при която са причинени съставомерните последици, започва от момента, когато пострадалият мята камъни по двора на подсъдимия, искайки си отнетите вече бижута, разгневява силно Д. и предизвиква причиняването на вредоносния рузултат. Не П. е първоначалният нападател, за да се обмисля институтът на неизбежната отбрана. Подобни са съображенията и на въззивната инстанция в третирания аспект, изложени на л.9 от атакуваното съдебно решение. 3/ ПО КАСАЦИОННОТО ОСНОВАНИЕ ПО чл.348,ал.1,т.3 НПК. В тази връзка се излагат съображения за потенциална квалификация /при неприемане на съображенията за неизбежна отбрана/ на деянието по чл.129 НК и се претендира налагане на наказанието при условията на чл.55 НК, както поначало е определено то от първата инстанция. Отделно,макар и в жалбата да не е записано нарочно, са иска негово налагане при изключване на наказателната отговорност за обсъжданата кражба. И двете условия са неизпълними, предвид изложеното по-горе. Същевременно обаче изтъкнатите възражения могат да бъдат приети като такива за явна несправедливост на наложеното наказание и искане за неговото намаляване, доколкото претенцията за приложение на чл.55 НК, макар и относима към нарушение на материалния закон, е свързана с принципно редуциране на определеното наказание. В този аспект жалбата е основателна. Въззивната инстанция не е отчела в достатъчна степен очертаните от СГС смекчаващи обстоятелства, приети за многобройни такива-добрите характеристични данни за Д., перфектното процесуално поведение, лични конфликтни отношения, към които и двете страни имат принос. При отчитане на последното, законосъобразно е преценено, че в конкретния случай деецът се е явил по-податлив към прескачане на нормите на обществено приемливото поведение, макар и да не е неприемливо държаща се личност към други членове на обществото. Всички тези съставомерни фактори се вземат предвид и от настоящата инстанция, що се касае до престъплението по чл.131, ал.1,т.7 НК. Ето защо тя следва да коригира решението на въззивния съд, определяйки дължимото на Д. наказание по този текст при условията на чл.55, ал.1,т.1 НК /доколкото е предвиден минимум на лишаването от свобода, прогласен в санкционната част на нормата/. То трябва да бъде отмерено на една година и шест месеца лишаване от свобода, който срок е необходим и достатъчен за това деецът да преосмисли своето противоправно поведение и да бъде превъзпитан в насока на стриктно спазване на чуждия телесен интегритет. Що се касае до престъплението по чл.197,т.1 НК, трябва да се обърне внимание на обстоятелството,че владението на подсъдимия на отнетите вещи, е продължило твърде кратко време и че в крайна сметка в основата на тяхното отнемане отново стоят влошените взаимоотношения с потърпевшия. Затова, макар и при условията на чл.54 НК, отмереното от САС наказание от две години лишаване от свобода следва да бъде намалено на шест месеца, предвид наличие на касационните предпоставки на чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК. Казаното изисква изменение на атакуваното решение не само в обсъжданата част, но и по отношение на приложението на чл.23, ал.1 НК с определяне на по-тежкото от двете наложени наказания-лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца. В останалата част решението на САС следва да бъде оставено в сила. ПО ЖАЛБАТА НА ЧАСТНИЯ ОБВИНИТЕЛ И ГРАЖДАНСКИ ИЩЕЦ: Като се изключи общото изложение за качеството на касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец, отразено в първата част на настоящото решение, отговорите по възведените възражения на подсъдимия в изключителна степен се отнасят и за допустимите за обсъждане доводи по сезиращия настоящата инстанция документ от страна на частния обвинител и граждански ищец. В съобразие с това няма основания за преквалифициране на деянията, възприети като отделни от САС, в единно съставно престъпление грабеж, както и няма никакви основания за увеличаване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Липсват доказателства за направени от Л. П. разноски пред тази инстанция, поради което искането за присъждане на такива не може да бъде уважено. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.1 вр.ал.1,т.3 вр.чл.348,ал.1 и ал.5,т.1 вр.ал.1,т.1 и 3 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 171/15.05.14 г.,постановено от АС-София по В.Н.Д. 1198/13 г.,както следва: На основание чл.55,ал.1,т.1 НК ОПРЕДЕЛЯ на М. Д. Д. наказание лишаване от свобода за срок от ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА за извършено от него престъпление по чл.131,ал.1,т.7 вр.чл.129 НК. НАМАЛЯВА наложеното на М. Д. Д. наказание лишаване от свобода за срок от две години за извършено от него престъпление по чл.197,т.1 вр.чл.194,ал.1 НК на ШЕСТ МЕСЕЦА. На основание чл.23,ал.1 НК определя за общо изтърпяване по-тежкото от двете наказания, а именно- лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/