6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 32 гр. София, 26.01.2022г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №711 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от А. В. С., В. М. С. и М. В. С., чрез адв. Н.А. срещу решение №12212 от 30.10.2020г. по в.гр.д. №1836/2020г. на Апелативен съд- София в частта, с която след частична отмяна на решение №7252 от 28.10.2019г., поправено с решение от 10.03.2020г. и определение от 10.03.2020г., постановени по гр.д. №2426/2018г. по описа на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу ЗД „Бул Инс“ АД искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумите, както следва: иска на В. С. за сумата над 46 666.67 лева до 60 000 лева, а исковете на А. и М. С. - за сумите над 33 333.33 лева до 60 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Л. П. П.- С., настъпила при ПТП на 04.12.2015г., като е разпределена и отговорността за направените разноски по делото. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно- постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите считат, че въззивният съд се е произнесъл по оплаквания, с които не е сезиран, като е нарушил ограничението на чл.269, изр.2 ГПК и принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Излагат доводи, че съдът е ограничен от посоченото в жалбата и доколкото въззивникът не е направил конкретни оплаквания относно приложението на чл.52 ЗЗД, въззивният съд в нарушение на закона е извършил нова преценка на справедливия размер на дължимите от застрахователя обезщетения за неимуществени вреди. Навеждат и аргументи за необоснованост на преценката на съда относно определения размер на застрахователните обезщетения и определянето им без съобразяване с критериите по чл.52 ЗЗД. Молят да се отмени въззивното решение и да се постанови ново, с което да се определи по-висок размер на обезщетенията за неимуществени вреди. Претендират разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторите твърдят, че съдът се е произнесъл по три процесуалноправни въпроси, които се свеждат до „съотношението между диспозитивно и служебно начало, границите между тях при провеждане на въззивната проверка за неправилност на първоистанционното решение“ и по материалноправния въпрос за приложимите критерии при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. Поддържат, че тези въпроси са обусловили изхода на спора, като са разрешени в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК по процесуалните въпроси и в т.11 ППВС №4/1968г. по материалноправния въпрос, както и с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД не представя отговор на касационната жалба в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд приема, че предмет на делото са преки искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, при което следва да се установи, че застрахованото по застраховка „Гражданска отговорност“ лице е причинило виновно и противоправно вреди на ищците, причинната връзка между поведението на застрахования и вредите, както и размера на обезщетението, което би компенсирало претърпените вреди. Решаващият съдебен състав намира, че с влязлото в сила първоинстанционно решение /в частта, с която е присъдено на ищците обезщетение за неимуществени вреди- по 30 000 лева на всеки и обезщетение за имуществени вреди в целия претендиран размер/ се установяват със сила на пресъдено нещо предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника като застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, т.е. че ищците- съпруг и деца на починалата Л. П. – С. имат право на обезщетение за вредите, претърпени от нейната смърт, настъпила вследствие на ПТП на 04.12.2015г., причинено от водач, застрахован по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” , сключен с ответника. Въззивната инстанция определя като спорни въпросите за размера на дължимото се от ответника на ищците обезщетение за неимуществени вреди, определен по реда на чл.52 ЗЗД, както и за обема на установеното съпричиняване. След анализ на събраните доказателства, най-вече свидетелските показания, съдът намира, че справедливото паричното обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди възлиза на сума от 100 000 лева за В. С. /съпруг на починалата/ и по 80 000 лева - за А. и М. С. /деца на починалата/. Излага мотиви, че смъртта на Л. С. е неочаквана; макар и в напреднала възраст /73 години/, няма данни да е имала здравословни проблеми; първият ищец е прекарал съзнателния си живот с нея, изградили са здраво семейство, имали са общ бит и ежедневие; починалата е била основата на семейството, грижила се е за съпруга си, поддържала е контакт с двете си пораснали деца /на 38 и на 40 години към момента на смъртта й/, помагала им е при възможност. Съобразява, че семейството е било сплотено, имало е разбирателство, В. е бил покрусен от смъртта на съпругата си, А. и М. са понесли тежко смъртта на майка си. Въззивният състав обосновава разликата в размера на определените обезщетения на ищците, като сочи, че първият ищец е живеел със съпругата си в общо домакинство и имали са общо ежедневие, споделяли са живота си от години и са разчитали един на друг. Децата на починалата, за които няма спор, че са обичали майка си и са били привързани към нея, имат изградени свои семейства и свой живот извън България, като това положение е съществувало от години. Съдът съобразява, че те не са имали ежедневна и ежечасна връзка с майка си, каквато е имал нейният съпруг, поради което липсата й няма да е толкова осезателна за тях, колкото за първия ищец. Определяйки размера на дължимото се обезщетение, съдебният състав взема предвид периода на настъпване на вредата, като съобразява и стандарта на живот в страната към този момент и конкретните икономически условия. Въззивният съдебен състав намира за неоснователно оплакването на въззивника /ответник по исковете/ относно определения от първоинстанционния съд размер на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Излага доводи, че в частта, с която е определено обезщетението за имуществени вреди, при съобразяване на съпричиняване от 1/3, решението на първоинстанционния съд е влязло в сила. С оглед изложеното приема, че със сила на пресъдено нещо е установено, че ответникът отговаря по отношение на ищците за вредите, които те търпят от смъртта на тяхната съпруга и майка, настъпила от процесния деликт, при наличие на 1/3 съпричиняване. Навежда аргументи, че възражението на ответника за недължимост на част от претендираното обезщетение поради принос на пострадалото лице, представлява правоизключващо възражение, относимо към размера на дължимото застрахователно обезщетение. Формираната сила на пресъдено нещо по част от търсеното обезщетение за вреди от деликт преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Позовавайки се на практиката на ВКС, въззивният състав приема, че вече формираните от съда изводи относно наличието и обема на съпричиняване на вредите от деликта следва да бъдат съобразени от следващи съдебни състави, които разглеждат последиците, настъпили от същия деликт между същите страни, с оглед предвидимостта на правосъдието. Предвид изложеното съдът намира, че определените обезщетения за неимуществени вреди следва да бъдат намалени с 1/3 поради съпричиняване. При съобразяване с безспорния факт на осъществените от застрахователя плащания на обезщетения от по 20 000 лева на всеки от ищците, решаващият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която са присъдени на първия ищец- обезщетение над дължимите 46 666.67 лева, а на останалите двама ищци- над 33 333.33 лева. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По отношение на процесуалноправните въпроси- относно „съотношението между диспозитивно и служебно начало, границите между тях при провеждане на въззивната проверка за неправилност на първоистанционното решение“, т.е. относно приложението на чл.269 ГПК, не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са обусловили и не са значими за изхода на спора. Така както са формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, въпросите са свързани с оплакванията на касаторите, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като се е произнесъл, определяйки справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл.52 ЗЗД, без да са наведени конкретни оплаквания във въззивната жалба. Следва да се отбележи, че въпросите не са коректно поставени предвид процесуалните действия на страните по делото, тъй като с въззивната жалба е оспорено първоинстанционното решение в частта, с която е присъдено на всеки от ищците застрахователно обезщетение за неимуществени вреди над 30 000 лева, т.е. пред въззивния съд е висящ и спорен въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди над тези суми. Следва да се има предвид, че както оспорването като незаконосъобразни на определените от първоинстанционния съд над посочените в исковата молба обезщетения, така и доводите за занижен размер на приетото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице са относими към размера на приетите за справедливи обезщетения и на уважените претенции. Няма спор в теорията и съдебната практика, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД, т.е. изцяло в правомощията на съда е да определи по критериите на чл.52 ЗЗД каква сума обезщетява в най-пълна степен претърпените от ищците неимуществени вреди. Когато с въззивната жалба е оспорен размерът на определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди, независимо дали са изложени конкретни оплаквания, изцяло в правомощията на въззивния съд е преценката на всички факти и обстоятелства по делото, относими към определянето на справедлив размер на дължимото обезщетение съгласно чл.52 ЗЗД. Въззивната инстанция не може да приеме различна фактическа обстановка от възприетата с първоинстанционното решение, ако страните не са навели конкретни доводи в жалбата и отговора на въззивната жалба. При наведени възражения за неправилно определен размер на обезщетението, съдът дължи преценка, с оглед установените факти и обстоятелства, релевантни към продължителността, обема и интензитета на болките и страданията /неимуществените вреди/, какъв е справедливият размер на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД. В този смисъл не се установява липса на оплакване във въззивната жалба относно размера на определените от първоинстанционния съд обезщетения за неимуществени вреди, каквото твърдение е инкорпорирано в поставените процесуалноправни въпроси. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставения материалноправен въпрос. Макар и значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поставеният въпрос, свързан с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД, не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният от касатора въпрос не е решен в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, както и с посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение по чл.290 ГПК. Въззивният съд е съобразил критериите по чл.52 ЗЗД, като е изложил подробни мотиви и е посочил конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, вкл. възрастта на починалата и на нейните наследници; претърпените страдания, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД - ППВС №4/1968г. За да отмени частично първоинстанционното решение, като намали определеното от СГС обезщетение за неимуществени вреди, въззивната инстанция излага подробни мотиви, като анализира конкретните релевантни факти и обстоятелства, излага мотиви за отношенията, съществували между починалата и нейните съпруг и деца, респ. за емоционалните и психични последици от внезапната загуба за всеки от ищците. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №12212 от 30.10.2020г. по в.гр.д. №1836/2020г. на Апелативен съд- София в обжалваната част. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.