О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 669

гр. София, 04.11.2020 г..

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 29 септември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:ЗОЯ АТАНАСОВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1456 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Т. С. Д., чрез адв.А. Д. срещу решение № V-72/10.01.2020 г. по в.гр.дело № 734/2019 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отменено решение № 659/22.03.2019 г. по гр.дело № 6070/2018 г. на Бургаския районен съд и вместо това са отхвърлени предявените искове от Т. С. Д. срещу К. Т. Ж. за приемане за установено между страните, че К. Т. Ж. дължи на Т. С. Д. сумата от 8000 лв., представляваща двоен размер на капарото от 4000 лв., заплатено от Д. на Ж. по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 29.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 22.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 3730/2018 г. на Бургаския районен съд.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и предявеният установителен иск с правно основание чл.422 ГПК се уважи.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: може ли всяко трето лице, което има правен интерес да оспори констативен нотариален акт във всяко исково съдебно производство, в което този акт му се противопоставя или оспорване може да се направи само и единствено в рамките на дело за собственост? Може ли това оспорване да бъде направено чрез възражение, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 2. Следва ли въззивният съд в качеството си на инстанция по същество на спора да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички възражения и доводи на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК.
Ответницата по касационната жалба не е изразила становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл.422 ГПК, вр.чл.93, ал.2 ЗЗД и чл.422 ГПК, вр.чл.86,ал.1 ЗЗД.
От фактическа страна е прието, че между страните е бил сключен валиден предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, описан подробно в исковата молба, както и за условията, при които договорът е бил сключен. Прието е също, че съгласно чл.1.1.1 от предварителния договор страните са се задължили да сключат окончателен договор за покупко-продажба, с който продавачът – ответницата К. Т. Ж. да продаде на купувача – Т. С. Д. жилищна сграда- югозападен близнак, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ 59,50 кв.м., ведно с 192/292 кв.м. ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата, за сумата от 30000 евро. Купувачът се задължил да заплати цената както следва: при подписването на предварителния договор е заплатено капаро в размер на 4000 лв., а останалите 28000 евро е следвало да бъдат заплатени от купувача в деня на подписването на нотариалния акт.
Приел е, че в чл.2.1 страните са уговорили срок за сключване на окончателния договор до 31.08.2017г., както и това, че промяна на срока може да осъществи само с взаимно писмено споразумение между тях.
В раздел III, чл.3.1-3.4 от договора са изброени други задължения на продавача:
1. Съгласно чл.3.1 - да представи на компетентния нотариус всички документи в оригинал, установяващи правото му на собственост, изпълняващи особените изисквания на закона, при изповядване на сделката по нотариален ред.
2. Според чл.3.2 - продавачката е декларирала, че не е прехвърляла имота или част от него на други лица, не е упълномощила други лица за продажба, не е сключвала предварителни договори за имота, върху имота няма наложена възбрана, няма вписан наемен договор, не е ипотекиран, не е обременен с вещни тежести, не подлежи на реституция и няма висящ съдебен спор за него.
3. Съгласно чл.3.3- продавачката се е задължила да не извършва никое от посочените в т.3.2 действия до сключване на окончателния договор за покупко-продажба по нотариален ред.
4. Според чл.3.4 - да погаси всички текущи плащания за имота: данъци и такси за текущата и предходни години, ел.енергия, вода, парно, и др. дължими към момента на продажбата и да предостави на купувачите оригиналите на съответните квитанции за извършените плащания.
Прието е, че съгласно чл.3.5. страните са постигнали съгласие при неизпълнение на задълженията от страна на продавача същият да заплати на купувача капарото в двоен размер, като се е задължил да заплати и всички причинени вреди и пропуснати ползи, които са в пряка и непосредствена последица от неизпълнението на този договор. Право на задържане на капарото в случай на неизпълнение на договора от купувача е предвидено в чл.4.2.
Съдът е приел за безспорно по делото, че в уговорения в договора срок-31.08.2017г. не е сключен окончателен договор, както и че липсва писмено споразумение по чл.2.1. за продължаване срока на договора.
Посочил е, че спорният въпрос е дали е налице виновно неизпълнение на задълженията на продавача-ответник по иска, обуславящо правото на ищцата - купувач по чл.3.5 от договора да иска връщане на платеното капаро в двоен размер.
Възприети са показанията на свидетелката Д. К., която била пълномощник на ответницата във връзка със сключването на окончателния договор, като пълномощното било оттеглено от ответницата през м. януари 2018г. Според показанията на свидетелката, тя и ищцата Т. Д. посетили нотариус Сазанова през лятото на 2017г., за да разберат какви документи ще са необходими за сделката. Нотариусът заявил, че на този етап сделка не може да има, защото бившият съпруг на К. Ж. в бъдещ момент можел да има претенции към имота, поради което документите следвало да се поправят. Другата причина била, че имало разминаване в площта на имота, посочена в нотариалния акт и тази по скицата. Ищцата изискала да бъдат представени допълнителни документи- за актуални координати на имота, каквото искане било входирано от пълномощника през 2017г., както и молба –декларация във връзка с издаването на КНА по обстоятелствена проверка за ј ид.ч. на имота. Посочено е, че обстоятелството, че молбата-декларация е била входирана в [община] през м.октомври 2017г. е установено от отразяванията на гърба, извършени от служители на Областна администрация Бургас- 5.10.2017г., [община] /Служба „Общинска собственост“- 02.10.2017г., отдел ПМДТ- 02.10.2017г./. Приел е, че липсват конкретни данни за това кога са направени постъпки за снабдяване с координати, че според признанията на ответницата в отговора на исковата молба това е станало след изтичането на срока за сключване на окончателния договор. Посочено е, че според приложеното удостоверение, издадено от [община] ответницата се снабдила с него на 18.02.2018г.
Съдът е приел, че на 19.01.2018г. ищцата изпратила по телепоща покана /със заверка на съдържанието/ до пълномощника на ответницата Д. К. да предаде покана до К. Ж. за явяване пред нотариус за сключването на окончателния договор във връзка с предварителния договор от 29.07.2016г. Втората покана е изпратена на същата дата /със заверка на съдържанието/, като неин адресат е ответницата К. Ж.. С поканата ответницата е поканена да се яви в офиса на нотариус О. Ж. на 01.02.2018г. за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, като носи всички необходими документи за сключване на окончателния договор за покупко-продажба на имота.
Посочено е, че според приложения констативен протокол, съставен от помощник при нотариус О. Ж. на 01.02.2018г., поканата е била връчена на св.К. на 23.01.2018г. и до 11ч. на 01.02.2018г. в кантората на нотариуса не се е явила продавачката по предварителния договор, нито неин пълномощник, макар да се е явила купувачката и да е заявила готовността си да закупи имота и да плати остатъка от уговорената цена.
Прието е за установено, че поканата е била предадена от пълномощника К. на ответницата от приложеното електронно писмо с дата 26.01.2018г., изпратено от К. Ж. до Т. Д.. Прието е също за установено, че пълномощника К. е имала право да получава кореспонденция, касаеща сключването на окончателния договор от т.3 на приложеното по делото пълномощно.
С оглед на установената фактическа обстановка е изведен извод, че неизпълнението на задължението за сключване на окончателния договор не се дължи на виновно поведение на продавача, поради което в полза на купувача не е възникнало правото по чл.93, ал.2, изр.2 от ЗЗД да иска връщане на капарото в двоен размер.
Прието е, че ответницата, представлявана от своя пълномощник се е явила пред нотариус с наличните при нея документи, включително установяващи правото ѝ на собственост преди изтичането на срока за сключването на окончателния договор, че причината да не бъде сключен окончателния договор било изразеното от нотариуса съмнение за евентуални бъдещи претенции на бившия съпруг на ответницата върху част от имота, което било възприето от ищцата.
Според въззивния съд собствеността на продавача върху имота се установява от приложения по делото нотариален акт №., т.., рег.№., дело №. от ...г. на нотариус О. Ж.. Прието е, че същият е констативен, издаден по реда на чл.587 ГПК. Съдът е приел, че е обвързан от посочения в нотариалния акт извод на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост на К. Ж.. Изводът е обоснован и с ТР № 11/12г. на ОСГК на ВКС, в мотивите на което е посочено, че издаването на констативен нотариален акт за собственост е предшестван от проверка дали молителят е собственик на имота, каквато нотариусът задължително прави и при съставянето на нотариален акт за сделка - чл. 586, ал.1 ГПК, че тази проверка се извършва въз основа на представени документи /чл. 587, ал.1 ГПК/ или чрез т.нар. обстоятелствена проверка, включваща разпит на трима свидетели /чл. 587, ал.2 ГПК/. След преценка на тези доказателства нотариусът прави своя извод относно принадлежността на правото на собственост като издава мотивирано постановление, а въз основа на него, ако признава собствеността, издава нотариален акт. Поради това, като резултат на специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост, констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК /както и нотариалният акт за сделка/ притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота.В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Посочено е, че правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение.
Съдът е формирал извод, че в производството по делото, доколкото предмета на последното не касае иск за собственост между страните, не може да бъде разрешаван въпроса дали действително ответницата е била изключителен собственик на имота към края на срока, до който е следвало да бъде сключен окончателния договор - 31.08.2017г.
Изведен е извод, че ответницата е изпълнила задълженията си, описани в раздел III от предварителния договор. Приел е, че съгласно чл.3.1 от договора ответницата е разполагала с и е представила пред нотариус документите, легитимиращи я като собственик на имота по предварителния договор /нотариалният акт е описан изрично в предварителния договор, като е посочена номерацията му според вписването в СВп при БРС- акт №., т.., н.д.№...г./, че декларацията ѝ по чл.3.2 отговаря на действителното положение, че няма твърдения и доказателства да не е изпълнила задълженията си по чл.3.3 и чл.3.4 от договора.
Прието е, че извършените от ответницата допълнителни действия по снабдяване с изисканите от ищцата документи за обезпечаване на последната с доказателства срещу евентуални бъдещи претенции на бившия съпруг на ответницата също сочат, че не продавачът, а купувачът се е отказал от договора. Посочил е, че поканата до продавача за сключването на окончателния договор и неявяването на продавача пред нотариус са извършени след изтичането на срока по чл.2.1 от предварителния договор /но непосредствено преди снабдяването на ответницата с исканите от ищцата документи/, поради което според съда са ирелевантни за отговорността на продавача по чл.3.5 от предварителния договор. Преценен е за основателен доводът на въззивната страна, че липсва писмена уговорка между страните за продължаване на срока за сключване на окончателния договор след 31.08.2017г., а ищцата едностранно е определила такъв.
С оглед на тези съображения е формиран извод, че искът за установяване вземане на ищцата против ответницата по чл.3.5 от предварителния договор от 29.07.2016г. в размер на 8000 лв., представляващо двоен размер на капарото, както и акцесорната претенция за законна лихва върху сумата са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
По правните въпроси:
Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос в първата му част: може ли всяко трето лице, което има правен интерес да оспори констативен нотариален акт във всяко исково съдебно производство, в което този акт му се противопоставя или оспорването може да се направи само в рамките на дело за собственост. Правният въпрос е разрешен в противоречие с т.решение № 11/21.03.2013 г. по т.дело № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. С цитираното решение е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Това становище на ОСГК на ВКС е мотивирано, като е прието, че констативния нотариален акт се издава в специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост и притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл.587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта, като това оспорване не се развива по правилата на чл.193 ГПК.
В останалата част от първия въпрос – може ли това оспорване да бъде направено чрез възражение съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като съдът не е формирал решаващи правни изводи в решението по този въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Тази практика на ВКС е възприета в цитираните от жалбоподателката решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Въззивният съд е разрешил правният въпрос в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС. С въззивното решение съдът е изложил свои фактически и правни изводи по предмета на спора, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и доводите на всяка от страните, относими към правния спор, което е намерило израз в мотивите на решението.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката Т. Д. за очевидна неправилност на въззивното решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Допуска касационно обжалване на решение № V – 72/10.01.2020 г. по в.гр.дело № 734/2019 г. на Бургаския окръжен съд по касационна жалба вх. № 2719/07.02.2020 г., подадена от ищцата Т. С. Д., [населено място], [улица], чрез адв. А. Д., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2, чрез адв.А. Д..
Указва на жалбоподателката в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС сумата 160 лв. държавна такса и да представи платежен документ. При неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, което да се впише в съобщението.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: