14
Р Е Ш Е Н И Е
№ 135
гр.София, 21 юли 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на втори юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
СЕВДАЛИН МАВРОВ
при участието на секретаря Невена Пелова и на прокурора от ВКП Атанас Гебрев, разгледа докладваното от съдията Вероника Имова, наказателно дело № 365/2016 год. на ВКС, ІІІ н.о., въз основа на данните по делото и на закона, прие следното:
Делото е образувано съгласно чл. 346, т.1 от НПК, по касационни жалби от упълномощения защитник на подсъдимия Ч. Н. А. – адвокат И. Т. от АК гр.Варна и от подсъдимия Ч. Н. А., представляван от адвокат Г. А. от АК гр.Варна, срещу въззивно решение № 30 от 11.02.2016 год., постановено по внохд № 422/2015 год. на ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД.
В жалбата от защитата адв.Т., са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.т.1,2 и 3 от НПК със следните данни в тяхна подкрепа:
В подкрепа на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения се изтъква, че обвинителният акт не е изготвен в съответствие с чл. 246, ал.2 от НПК, поради което подсъдимият и защитата му са затруднени да узнаят какво е обвинението за извършеното престъпление и участие на подсъдимия в него; не е очертан точният предмет на доказване липсва описание на фактическите данни за деянията и участието на подсъдимия в извършването им; обвинението се отнася за период от време 01.06.2001 год. - 31.12.2002 год. и 16.07.2001 год.-14.01.2003 год., в който подсъдимият не е бил представляващ и управляващ ТД ”М. 1 ” - [населено място], тъй като на основание договор за прехвърляне на дружествените дялове от 22.10.2202 год. и с решение на ОС Варна от 15.11.2002 год. за собственик и управител на дружеството е вписано лицето Г. К. Б., а подсъдимият е бил с пълномощия и делегирани права на управление, за което му качество няма повдигнато обвинение; съдът не е извършил съвкупна преценка на доказателствата ; не е изложил съображения защо приема едни доказателства за достоверни пред други; неоснователно са игнорирани доказателствата за действително извършената търговска дейност между ТД на подсъдимия и [фирма], както и относно сделките с [фирма]-гр.С.; пренебрегнати са показанията на свидетелите Н. и Н., от които се установява наличието на съответен лиценз за извършване дейността от посочените дружества, т.е.те са реално съществуващи ; липсват мотиви в гражданско-осъдителната част на въззивното решение.
Относно твърдението за нарушение на материалния закон се изтъква неправилност на изводите за съставомерност на инкриминираните деяния, както и неправилност на изводите за липса на изтекла погасителна давност за вземането от непозволено увреждане на държавата чрез министъра на финансите. Подсъдимият не следва да отговаря за инкриминираните деяния, тъй като няма качеството на субект на данъчни задължения в процесната фирма, тъй като е продал търговското предприятие [фирма] с договор за прехвърляне на дружествени дялове от 22.10.2002 год. и с решение на ВОС от 15.11.02 год. като собственик и управител на дружеството е вписано друго лице - Г. К. Б.. Подсъдимият като физическо лице не е пасивно легитимиран по иска на държавата за вреди от непозволено увреждане поради щета от укрити данъчни задължения, а отговорност евентуално следва да се търси от търговското дружество, на което той не е собственик. Неправилно не е приложен институтът на погасителната давност, тъй като от издаването на ревизионния акт през 2005 година по отношение на търговското предприятие [фирма] задълженото лице е било известно, но оттогава, до предявяването на иска са изминали повече от пет години и гражданският иск на МФ се явява неоснователен.
Алтернативно, оспорва се и справедливостта на наложеното наказание с недоволство от неговия размер поради несъобразяване на съда с всички смекчаващи отговорността обстоятелства.
Иска се оправдаване на подсъдимия и отхвърляне на гражданския иск, съответно - отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от ВАС, съответно - намаляване размера на наказанието със запазване приложението на чл. 66 от НК.
В касационната жалба от подсъдимия Ч. А., изготвена чрез адвокат А., се оспорва правилното приложение на закона, изтъкнати са и оплаквания за съществени процесуални нарушения -основания по чл.348, ал.1,т.1 и т.2 от НПК. Аргументите са следните: няма аргументи кои точно от инкриминираните в обвинителния акт документи са с невярно съдържание, послужили за избягване установяването и плащането на данъчни задължения; решението почива изцяло на предположения; пренебрегнати са показанията на свидетелите, установяващи извършените доставки и авторството на издадените за тях фактури; в мотивите липсват фактически и правни изводи кое от двете изпълнителни деяния / водене на счетоводна отчетност с невярно съдържание или ползването на счетоводни документи с невярно съдържание, посочени в състава на чл. 256 от НПК / в ред.,ДВ, бр.62/97г., отм./, е осъществено от подсъдимия и въз основа на кои доказателства; претендира се, че издадените фактури са диспозитивни документи и не могат да бъдат с невярно съдържание; не е доказана неистинността на фактурите; пренебрегнати са свидетелските показания, че фирмите доставчици са реално съществуващи, както и доставките, установимо от фактурите и от вписването на доставките в дневниците за продажби на фирмите – доставчици.
Доводите в подкрепа на оплакването за нарушение на закона са, че съставът на престъплението по чл. 257, ал.1 /отм./ поглъща съставите на престъпленията по чл. 255,ал.1/отм./ и по чл. 256, ал.1/отм./ от НК и ако се приеме, че е доказано обвинението, то подсъдимият трябва да отговаря за едно престъпление, а не за реална съвкупност .
Оспорва се правилността на решението в гражданско-осъдителната част: искът е недопустим, защото има издаден ДРА, който е изпълнително основание за реализиране на вземането на държавата; не е спазен редът за предявяване и размяна на книжа предвиден в ГПК, който се прилага субсидиарно, когато НПК не е предвидил съответни правила за разглеждането му; не е спазена писмената форма за изменение на иска; не е спазено правилото за отговор на исковата молба в 30 дневен срок, съгл. чл.131 от ГПК,т.е. ответникът е лишен от право на отговор; разглеждането на иска затруднява наказателния процес и същият не е следвало да бъде приеман;спорна е активната легитимация на гр.ищец,т.е. НАП е отделно ЮЛ от министъра на финансите; решението е неправилно защото е изтекла погасителната давност за търсене на вземането- деецът е открит през 2005 год. в данъчно- ревизионното производство; привличането на А. като обвиняем няма значение за началния момент от който започва да тече давностният срок по чл.114, ал.3 от ЗЗД; липсва елемент от фактическия състав на непозволено увреждане – щетата не е налице, защото престъплението е формално, а не резултатно. Иска се оправдаване по обвинението и отхвърляне на гражданския иск като неоснователен.
Срещу тази касационна жалба е постъпило писмено възражение от процесуалния представител на гр.ищец – ст.ю.к.И. А. от ТД на НАП [населено място], в което се изтъква че решението в гражданската част е правилно с искане да бъде оставено в сила. Подсъдимият и защитата му не са били лишени от възможност да се запознаят със съдържанието на иска и да подадат писмен отговор;неоснователно се твърди, че искът е недопустим, тъй като влезлият в сила ревизионен акт по ДОПК е постановен в административно производство, образувано срещу ЮЛ, което не обвързва съда с изводите за причинените щети от публичните данъчни задължения от действията на виновното физическо лице, субект на данъчно престъпление; вземането не е погасено по давност, защото давността при непозволено увреждане започва да тече от откриване на дееца, а не от момента на извършване на деянието; откриването на дееца, когато деянието е и престъпление, съвпада с момента на привличане на лицето като обвиняем; искът е основателен тъй като са доказани инкриминираните вреди както и виновното им причиняване от дееца.
От подс.А., чрез защитата адвокат А. е постъпил съответен писмен отговор на възражението на представителя на гражданския ищец, с който отново защитата навежда доводи за недопустимост и неоснователност на гражданския иск; изтъква че пострадалият не е страна в наказателния процес, че наказателният процес не е процес по вземането от непозволено увреждане и с предявяването на гр. иск в наказателния процес не се спира давностният срок; твърди, че срокът е изтекъл от разкриването на деянието с ДРА №248/06.06.03 год., който съвпада в случая с откриването на дееца и следователно , към момента на предявяването на иска на 04.07.2014 год. в съдебната фаза, този срок е изтекъл.
В откритото съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим Ч. Н. А. не се явява, редовно призован. Вместо него се явяват упълномощените от него защитници адв.И. Т. и адв. Г. А. от АК гр.Варна.
В пледоариите си защитата развива доводите, посочени в жалбите. Адв.А. акцентира върху несъставомерност на деянията по повдигнатите срещу подсъдимия обвинения и за недопустимост, алтернативно - за неоснователност на гражданския иск. Моли да оправдаване на подсъдимия по обвиненията и за отхвърляне на претенцията в гр. иск.
Адвокат Т. поддържа жалбата си и конкретно оплакването за явна несправедливост на наказанието и неоснователност на гр.иск. Предлага алтернативно – отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от ВАС.
Представителите на гражданския ищец – ст.ю.к.Е.А. и , редовно призовани , не се явяват в откритото съдебно заседание. Представят писмени бележки, че поддържат писменото становище срещу жалбата на подсъдимия и молят да се остави в сила решението на ВАС относно защитавания от тях правен интерес.
Прокурорът от ВКП дава заключение за неоснователност на жалбите, тъй като не са допуснати посочените в тях касационни основания.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ИЗВЪРШИ ПРОВЕРКА В ПРЕДЕЛИТЕ ПО чл. 347, ал.1 от НПК КАТО СЪОБРАЗИ ДОВОДИТЕ В ЖАЛБИТЕ И СТАНОВИЩАТА НА СТРАНИТЕ И ПРОВЕРИ ДАННИТЕ ПО ДЕЛОТО, НАМЕРИ СЛЕДНОТО:
С присъда № 88 по НОХД № 704/2014г. На Варненския окръжен съд, постановена на 05.10.2015г. подсъдимият Ч. Н. А. е признат за виновен за това, че в периода 01.06.2001г.– 31.12.2002г. в [населено място], при продължавано престъпление, като управляващ и представляващ [фирма] - [населено място], с цел да осуети установяването на данъчни задължения в особено големи размери — ДДС в размер на 253 801.93лв. , е водил счетоводна отчетност и ползвал счетоводни документи с невярно съдържание, поради което и на основание чл.257, ал.1/отм./ вр. чл.256/отм./ вр. чл.26 ал.1 от НК, вр. с чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година; признат е за виновен и за това, че в периода 16.07.2001г.-14.01.2003г. в [населено място], при продължавано престъпление, като управляващ и представляващ [фирма] - [населено място], потвърдил неистина в СД по ЗДДС, подадени в ТДД на НАП /населено място/, поради което и на основание чл.257, ал. 1/отм./ вр. чл.255, ал. 1/отм./ вр.чл.26 ал.1 от НК, вр. с чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година. На основание чл.23 ал.1 от НК на подсъдимия Ч. А. е определено да изтърпи едно общо наказание в размер на ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода, изпълнението на което, съгласно чл.66 ал.1 от НК, е отложено с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ.
Със същата присъда е отхвърлен предявеният от Министъра на финансите, като представляващ държавата, граждански иск за сумата от 253 802,22, като неоснователен, поради изтекла погасителна давност. Възложени са разноските в тежест на подсъдимия.
По въззивни жалби от подсъдимия и гражданския ищец, чрез процесуалния му представител, е образувано внохд№422/2015 год. на Апелативен съд гр.Варна. С решение №30.11.02.2016 год. присъдата е изменена като е уважен изцяло гражданския иск в размер на 253 801,93 лева, ведно със законната лихва считано от датата на деянието 14.01.2003 год. до окончателното изплащане на главницата, а в останалата част присъдата е потвърдена.
Касационните жалби са неоснователни.
И в двете жалби еднопосочно са изтъкнати идентични основания и данни в тяхна подкрепа, поради което съставът на ВКС отговаря едновременно на доводите в тях.
В преобладаващата им част доводите в касационните жалби на подсъдимия и на защитата за нарушения на процесуалния и материален закон са били предмет на обсъждане във въззивното решение и при спазване правилото по чл. 339, ал.2 от НПК аргументирано са отхвърлени като неоснователни. Съставът на ВКС подкрепя аргументите на въззивната инстанция. Те са съобразени с данните по делото, със закона и със задължителната съдебна практика на ВКС по ТД № 1/2009 год. и ТД № 4/2015 год. на ОСНК на ВКС.
Не са допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане и решаване на делото в предходните съдебни инстанции.
Неоснователно е твърдението, че съдът не е извършил съвкупна преценка на доказателствата и не е изложил съображения защо приема едни доказателства за достоверни пред други. Мотивите на проверяваното решение са пълни и изчерпателни. Съдът е изпълнил задължението си по чл. 339, ал.2 от НПК да отговори на всички доводи на въззивните жалбоподатели. Няма нарушения и на правилата за изграждане формалната правилност на вътрешното убеждение на съда, тъй като всички доказателства и доказателствени средства са подложени на всестранен и задълбочен анализ, както изискват чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал.3 и ал. 5 от НПК.
Не се споделя оплакването, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 ал.2 от НПК. В тази насока са правилни съображенията на въззивната инстанция и съставът на ВКС изцяло ги споделя. Обвинителният акт, на основание на който е образувано съдебното производство по нохд№704/2014 год. на Окръжен съд гр.Варна в цялост очертава конкретния предмет на доказване в съдебната фаза с описание на фактическите обстоятелства на престъпленията по повдигнатото срещу подс.А. обвинение, както и данни за авторството на деянията. Прочитът на обвинителния акт не навежда на извода, че обстоятелствата в обвинителния акт преповтарят единствено констатациите от ДРА, с който е приключило ревизионното производство срещу подсъдимия, а се основава на целия обем от доказателства и доказателствени средства. Обстоятелствената част и диспозитивът са съобразени с правилата на чл. 246 ал. 2 и 3 от НПК и със задължителните за правоприлагането указания в ТР №2/2002 год. на ОСНК на ВКС, поради което не са били ограничени правата на подсъдимия А. да узнае характера и причините на обвинението и да осъществени пълноценно защитата си.
Некоректно се твърди в жалбите, че обвинението се отнасяло за период от време 01.06.2001 год. - 31.12.2002 год. и 16.07.2001 год.-14.01.2003 год., в който подсъдимият „не е бил представляващ и управляващ„ ТД [фирма] - [населено място]. В мотивите си въззивният съд аргументирано е отговорил защо е отхвърлил като неоснователно това възражение на защитата. Въз основа анализа на събраните писмени доказателства е установено, че въпреки договора от 22.10.2002 год. за прехвърляне от подс.А. на собствеността и управлението на дружествените дялове на дружеството и решението на Окръжния съд Варна от 15.11.2002 год., съгласно което за нов собственик и управител на дружеството е вписано лицето Г. К. Б., непосредствено месец по-късно – на 18.12.2002 год., подсъдимият е бил упълномощен от новия собственик и управител на дружеството да управлява и представлява дружеството с правата на търговски пълномощник. Именно и в това му качество, а не като собственик и управител на ТД [фирма] - [населено място], на подс.А. е повдигнато обвинение и за част от деянията за времето след 15.11.2002 год. Видно е от словестното формулиране на обвинението в обвинителния акт и от възприетите изводи за качеството на субекта на инкриминираните деяния в диспозитивите на присъдата и решението, че подсъдимият е действал като управител, а впоследствие и по пълномощие от новия собственик на дружеството. Споделени от състава на ВКС, поради правилността им, са аргументите в мотивите на решението на стр. 7, абз.7 и на стр. 8, тъй за безспорното доказване на авторството от подсъдимия на всички справки –декларации/СД/ по ЗДДС, подадени в поделенията на ТДД на НАП [населено място] за периода 01.06.2001 год. - 14.01.2003 год. От заключенията на съдебно-графологичните експертизи е установено че подсъдимият лично е положил подписите си в инкриминираните СД и е извършвал вписванията в дневника за покупки / първоначално в качеството му на управител, а впоследствие в качеството му на търговски пълномощник на дружеството/. С подписите си той се е легитимирал като автор на инкриминираните документи и поради авторството си е отговорен за верността на отразяване обстоятелствата в тях.
Основен акцент защитата отдава на доводите за игнориране от решаващите съдилища на доказателствата, установяващи данни за фактически осъществена търговска дейност между ТД [фирма] - [населено място] и търговските дружества, посочени като съконтрахенти- доставчици на черни и цветни метали в процесните фактури, независимо че част от тях нямали лиценз, не разполагали със собствен транспорт и работници или не са запазили в счетоводствата си фактури за доставки на ТД [фирма] - [населено място].
Установените по делото фактически обстоятелства от анализа на събраните и проверени гласни доказателствени средства и писмени доказателства изцяло опровергават доводите на защитата за реално извършени покупки на скраб за инкриминирания период , фактурирани за дружеството на подсъдимия от фирмите – съконтрахенти [фирма] - [населено място] със собственик свид.С. Г., [фирма] - [населено място] собственост на свид. Г. Н. и Д. Н., /фирма/ - [населено място] , ЕТ И. – С. И." - [населено място], [фирма] , [фирма] - [населено място], [фирма] - [населено място] и [фирма] - [населено място]. От анализа, извършен от съдилищата по фактите, въз основа заключенията на съдебно счетоводната експертиза /ССЕ/ и допълнителната ССЕ / спр. т.1,л.104-113/, както и от данните от ДРА и показанията на разпитаните свидетели Г., И., К. е изяснено, че [фирма] не е имал доставки с фирмите, посочени в инкриминираните фактури. Съставът на ВКС напълно споделя направения в унисон с формалната житейска и правна логика анализ в мотивите на въззивната инстанция / спр. мотивите на стр.9-12/ на съдържанието на процесните фактури за доставка на скрап, с данните от насрещните проверки в дейността на посочените във фактурите доставчици. От този анализ е удстановено, че [фирма] - [населено място] със собственик свид.С. Г. не е извършвал никаква дейност с [фирма] ; от фирмата / / - [населено място] не са били съставяни от фактури за доставки на [фирма]; [фирма] не е притежавал лиценз за търговия с метали в периода 01.09.01-01.01.2002 год.; [фирма] - [населено място] не е притежавала лиценз за търговия с черни и цветни метали, а свид. Г. И. е пояснил , че търговецът се е занимавал със строителство ; във фирма [фирма] - [населено място] в периода 2000 -2001 год. , според свид.К. не е имало материални активи и той не е подавал данъчни декларации, не е декларирал доходи от трудови правоотношения, т.е. не е доставял скраб на фирмата на подсъдимия; [фирма] - [населено място] е формално е придобил лиценз за търговия с отпадъци от черни и цветни метали с площадка в [населено място], [улица], но е установено по делото, че реална дейност по доставки не е извършвал, а е отдал под наем площадката, предназначена за металните отпадъци; [фирма] - [населено място] е търгувал с черни и цветни метали, придобил лиценз през 2003 година , но във фирмата няма никакви документи за доставки, а в издадените фактури от [фирма] към [фирма] не са посочени количества на продадени отпадъци. Тези фактически данни са съпоставени и със заключенията от първоначалната и допълнителна ССЕ-зи, че основната част от стоките – скраб от черни и цветни метали на [фирма] са били предмет на износ, който е документиран с митнически декларации, но от посочените в инкриминираните фактури фирми е обективно невъзможно да бъде идентифицирано дали отразеното в тях закупено количество скраб е идентично с част от изнесеното количество скраб, защото в счетоводството на фирмата на подсъдимия не е водена „Сметка № 4532”, позволяваща при счетоводното обслужване да бъдат проследени разплащанията на фирмата на подсъдимия / като собственик , съответно – като пълномощник/ с посочените във фактурите фирми. Само при воденето на тази сметка категорично е могло да се знае не само факта на регистрация на доставчика по ЗДДС, но и реално фактурираните доставки, от посочените във фактурите фирми - доставчици.
При отсъствието на такива данни и наред с установеното за липсата на търговия със скраб от посочените във фактурите фирми, е аргументиран според правилата на чл. 13 и чл. 14 от НПК изводът на съдилищата, че сумите, които са били фактурирани за дружеството заедно с ДДС, не са платени от него, защото доставки на практика не са извършвани от посочените във фактурите фирми. Този извод е подкрепен и с установеното от фактическа страна за липсата на насрещни първични счетоводни документи за същите доставки при данъчните ревизии на процесните фирми. От събраните писмени доказателства и гласни доказателствени средства липсват обективни данни в подкрепа на тезата на защитата на подсъдимия фирмите да са осъществили реални сделки с [фирма], макар и без да ги документират.
Не са пренебрегнати показанията на свидетелите Н. и Н., от които се установява наличието на съответен лиценз за извършване дейността с търговия със скраб от дружеството на което са собственици. Показанията им основателно са преценени от съдебните състави за несъдържащи релевантни за обстоятелствата от предмета на доказване фактически данни в отговор на основния въпрос за реалността на сделките с фирмите, посочени в инкриминираните фактури , включително и по отношение на фактурата, издадена от фирмата [фирма] [населено място], тъй като при насрещната счетоводна проверка не са намерени счетоводни документи, потвърждаващи доставка от [фирма] [населено място] за дружеството на подсъдимия. Неоснователни са и възраженията относно правилното приложение на материалния закон. При установеното по делото, че подсъдимият е декларирал лично и е водил счетоводна отчетност и е ползвал счетоводни документи с невярно съдържание с данни за несъществуващи сделки в инкриминираните СД за посочения данъчен период от 01.06.2001 год. - до 14.01.2003, са доказани елементите от обективната и субективна страна от състава на престъплението по повдигнатото му обвинение по чл. 257, ал.1 от НК, в ред.,ДВ, бр.62/97г., сега - отм., вр. с чл. 256 от НК, в ред.,ДВ, бр.62/97г., сега -отм.
Неоснователно се изтъква от защитата, че не са разграничени формите на изпълнителното деяние при извеждане признаците от състава на това престъпление. Обратното е вярно – от мотивите на решението става ясно, че съдът е извел и двете форми на изпълнителното деяние - на водене на счетоводна отчетност с невярно съдържание и на ползване на счетоводни документи с невярно съдържание. Чрез обективните данни за конкретния механизъм на извършване деянието е доказана и специалната цел от субективната страна на състава - избягване плащането на дължимите суми данък върху реализираните приходи от търговската дейност на фирмата като в случая осуетяването на плащането на данъчните задължения основателно е квалифицирано в особено големи размери предвид величината на реализираната щета за фиска, която, според заключението на ССЕ е установена на 253 801,93 лв.
От приетите за установени фактически данни са изяснени и признаците на състава по второто обвинение за престъпление по чл.257, ал.1 от НК, в ред.,ДВ, бр.62/97г., сега - отм, вр. с чл.255, ал.1от НК, в ред.,ДВ, бр.62/97г., сега – отм., тъй като подсъдимият в качеството му на управляващ и представляващ впоследствие процесната фирма, е потвърдил неистина в подадените СД по ЗДДС пред ТД на НАП В. за инкриминирания период. Традиционното средство за установяването на авторството на изявлението в тези документи е саморъчно положеният подпис на лицето, което авторство по делото е безспорно установено, че принадлежи на подсъдимия А.. Като са се позовали на изводите в изготвената графологична експертиза, съдебните инстанции са изяснили, че подсъдимият е подписвал справките декларации по ЗДДС и дневника за покупки, подадени пред ТД на НАП - В., в които е отразил неверни счетоводни данни за извършени доставки от инкриминираните дружества /спр. стр.8-стр.13 от мотивите/.
Не се споделя тезата на подсъдимия и защитата в подадените касационни жалби, че деянията по чл.255 /отм./от НК и чл.256 /отм./ от НК не можели да формират съвкупност, тъй като първият състав поглъщал втория. Основателно въззивният съд не е възприел за вярно това виждане на защитата, тъй като макар и двата състава да имат общ родов обект на защита – данъчните правоотношения, то всеки от съставите има конкретно насочени непосредствени обекти на защита на обществените отношения. Непосредствен обект на защита при първия престъпен състав са обществените отношения, свързани с данъчните задължения на физическите лица, които са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно реализираните от тях доходи, а вторият състав – воденето и ползването на вярна счетоводна отчетност, която да препятства целенето на осуетяване установяването на данъчните задължения. Ето защо, проявните форми по реализиране изпълнителните деяния на тези два престъпни състава са различни. Фактът, че могат да се осъществят и при използване на едни и същи първични счетоводни документи с невярно съдържание / както е в случая по делото/, тази особеност не е предпоставка за поглъщането им на принципа специален и общ състав.
Също несъстоятелно е и твърдението на жалбоподателите, че съставът на престъплението по чл. 257, ал.1 от НК / в ред.,ДВ, бр.62/97г., сега - отм.отм./ поглъщал съставите на престъпленията по чл. 255, ал.1/отм./ и по чл. 256, ал.1/отм./ от НК и двата текста - в ред.,ДВ, бр.62/97г., сега – отм., и при доказаност на обвинението, подсъдимият следва да отговаря за едно престъпление . Съставът на чл. 257 , ал.1 от НК / отм./ предвижда в три отделни, алтернативно развити хипотези, по - тежко квалифицирани случаи, относими поотделно за всеки един от основните състави по чл. 255,ал.1/отм./ и по чл. 256, ал.1/отм./ от НК, което е правно технически способ за формулиране на по-тежко наказуеми престъпни състави, поради което законът не сочи на поглъщане на тези два основни състава, а точно обратното. Те имат своето напълно самостоятелно приложение когато някой от тях или двата състава поотделно,отговарят на някой/ и/ от признаците на квалифицирания състав.
Законосъобразно е приложен институтът на продължаваното престъпление вр. с чл. 26, ал. 1 от НК за престъпленията и по двете обвинения, поради наличието на всички обективни и субективни признаци на еднородната реална съвкупност на повече от две деяния от един и същ вид престъпление по всяко от обвиненията. Съгласно установената по делото фактология, подсъдимият за периода 01.06.2001г.-30.06.2001г. е осъществил 13 отделни еднородни деяния съответстващи на признаците на състава по чл. 257от НК, в ред.,ДВ, бр.62/97г., отм., сега - отм., във вр. с чл. 256 от НК , в ред., ДВ, бр.62/97г., сега - отм. и в периода от 16.07.2001 г. до 14.01.2003 год. е извършил 9 еднородни деяния по чл. 255 от НК ,в ред. , ДВ, бр.62/97г., сега – отм.
Неоснователността на аргументите на защитата, че инкриминираните фактури са диспозитивни документи и не могат да бъдат с невярно съдържание, т.е.- не следва да бъдат предмет на престъплението по чл. 257, ал.1/отм./ вр. чл. 256/отм./ от НК, е подробно аргументирана в мотивите и на двете предходни инстанции и съставът на ВКС може само да сподели тези съображения на съдилищата по фактите като правно издържани. Фактурата по своя характер е частен свидетелстващ документ, който материализира удостоверителното изявление на издателя на документа относно съществуването на определени факти и събития, случили се извън самото им документиране - в случая относно доставяне и получаване на стоки. Следователно фактурите като удостоверителни документи могат да бъдат с вярно или с невярно съдържание, истински, или неистински документи.
Твърденията на защитата, че след продажбата на [фирма] подсъдимият е изгубил качеството си на субект на инкриминираните деяния, както и че данъчно задължено лице е ЮЛ [фирма], а не подсъдимият, са неоснователни и са отхвърлени аргументирано във въззивното решение. Вярно е друго, че кръгът на данъчно задължените лица е по-широк от кръга на лицата , които могат да бъдат субекти на данъчни престъпления. Данъчно задължени лица са и ЮЛ и неперсонифицираните местни или чуждестранни дружества, но националното ни наказателно право не познава корпоративната наказателна отговорност. Наказателната отговорност обаче е лична и може да бъде носена само от физически лица при останалите предпоставки по чл. 31 от НК.
Верни са и съображенията на въззивната инстанция срещу несъстоятелността на доводите на защитата на подсъдимия, че той не можел да бъде страна в материалното наказателно правоотношение, обхващащо действията му като пълномощник на [фирма], тъй като не бил данъчно задължено лице. Наказателна отговорност за данъчно престъпление може да носи и всяко друго наказателно отговорно лице, извън данъчно задълженото лице, след като фактите по делото доказват, че фактическото водене на търговската дейност, данъчното й отразяване и отчитане се извършва по силата на търговско или общо пълномощие от това лице. В този смисъл е задължителната съдебна практика, развита в ТД № 4/2015 год. на ОСНК на ВКС, предхождана от обилна съдебна практика в същия смисъл по решените от отделните състави на ВКС наказателни дела. Според решението по цитираното тълкувателно дело, лицата , които могат да бъдат субекти на данъчното престъпление се определят от специфичния характер на обективните признаци, предвидени в състава на престъплението. Несъмнено, дейността и функциите, предписани на данъчно задължените лица във връзка с декларирането и воденето на счетоводство, които предшестват или съпътстват основното задължение за плащане на дължимия данък, ги определят като субекти на данъчните престъпления, но не само те могат да бъдат такива, но и лицата които осъществяват действията, регулирани от данъчното законодателство в качеството им на пълномощник, търговски представител, счетоводител или друго лице, или лице, което дори извършва фактическото изпълнение на задълженията на търговеца, възложени му от съответния данъчен закон. ВКС приема, че разрешаването на този въпрос зависи от фактическите обстоятелства по делото.
Неоснователно се твърди в жалбите за явна несправедливост на наложеното наказание. И двете предходни инстанции са изложили убедителни мотиви при приложението на нормите индивидуализиращи наказанието на подсъдимия. Правилно е приложен чл.55, ал.1 от НК като размерът на предвиденото наказание е отмерен спрямо по–благоприятният закон – по отношение на санкцията в отменения текст на чл.257 от НК /чл. 2 ал. 2 от НК/ с по – ниска долна граница на наказанието лишаване от свобода . Правилно е прието, че наложеното наказание „лишаване от свобода” не следва да се изтърпява ефективно от подсъдимия в контекста на постигане целите на специалната превенция, предвидена в разпоредбата на чл.36 от НК, предвид невисоката степен на обществена опасност на подсъдимия.
Не липсват мотиви в гражданско-осъдителната част на въззивното решение, в която съдът подробно е отговорил на доводите на защитата, защо счита искът за допустим и основателен.
Не се споделят за основателни и съображенията на жалбоподателите срещу гражданско-осъдителната част на решението. На всички тях въззивната инстанция е дала правилен и аргументиран отговор в мотивите на атакуваното решение. Престъпното поведение осъществява и деликт, поради което подсъдимият като наказателно отговорно физическо лице е пасивно легитимиран по иска на държавата за вреди от непозволено увреждане, когато вредите са причинени на държавата от престъпно укрити данъчни задължения. Ето защо, търговското дружество като юридическо лице, на което подсъдимият е бил собственик, а впоследствие - само представител на основание пълномощно, не може да се легитимира като ответник в наказателния процес по иска за непозволено увреждане.
Правилно не е приложен институтът на погасителната давност. Издаването на ревизионния акт през 2005 година по отношение на търговското предприятие [фирма] не е юридическият факт от който започва да тече давността за реализирането на деликтната отговорност на физическото лице, укрило данъчни задължения в особено големи размери. Деликвентът е физическото лице, което е станало известно на властите с повдигане на обвинението за данъчните престъпления, поради което правилно е разчетена нормата на чл.114, ал. 3 от ЗЗД, че давността е започнала да тече с настъпването на този юридически факт. От тогава, до предявяването на иска в съдебната фаза на наказателния процес основателно е прието от състава на ВАС, че не са изминали пет години и следователно давността за претендиране на вземането от непозволено увреждане за имуществени вреди от деянието не е изтекла. Гражданският иск на МФ правилно е приет за допустим, тъй като е предявен по реда на НПК като са спазени всички процесуални разпоредби в НПК, уреждащи този ред. Посочената уредба за администриране на гражданския иск по реда на гражданския процес би могла да намери субсидиарно приложение само, ако правилата по администрирането му не са уредени в НПК. Регламентът обаче на чл. 84 -чл.88 от НПК сочи точно обратното, че е налице позитивноправна уредба, изчерпваща този въпрос в специалния закон.
Съгласно задължителната тълкувателна интерпретация на закона, развита в решението по ТД №4/ 2015 год. на ОСНК на ВКС, издаденият ДРА, който е изпълнително основание за реализиране на вземането на държавата на сумата по укрития данък, не е пречка за предявяване на граждански иск на деликтно основание в наказателния процес по делата за данъчни престъпления за същата сума.
Не липсва елемент от фактическия състав на непозволено увреждане, какъвто е вредата, щетата. Престъпният състав по чл. 257, ал.1,вр. с чл. 255, ал.1 от НК е резултатно престъпление, а не на формално извършване. По делото е безспорно установено, че щетата е настъпила в резултат от престъпното деяние на подсъдимия по чл. 257, ал.1,вр. с чл. 255, ал.1 от НК . Деянието е извършено умишлено; отчитайки фактури в СД по нереални сделки, подсъдимият е намалил общата сума на начисленото от него ДДС; формирал е разлика от ДДС за получаване. При тези данни неоснователно се оспорва изводът за виновно причинена щета на гражданския ищец , тъй като подсъдимият като автор на справките декларации е съзнавал потвърждаването от него на неистина за фиктивни доставки на скраб за инкриминираните периоди. Именно по този начин е избегнато плащане на данъчно задължение в особено големи размери от 253 801,93 лв. към републиканския бюджет в който размер е и реализираната щета.
Въз основа на тези мотиви, съставът на ВКС намери, че не са налице касационните основания за отмяна или изменяване на атакуваното въззивно решение и съгласно правомощието по чл.354, ал.1 ,т.1 от НПК същото следва да бъде оставено в сила, поради което
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 30 от 11.02.2016 год., постановено по внохд № 422/2015 год. на ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|