Р Е Ш Е Н И Е № 520 гр. София, 31 януари 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Явор Гебов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1648/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативната прокуратура – гр. Пловдив, по жалби на частните обвинители Й. Д. К. и Н. Г. К., лично и чрез повереника им адвокат Г. Б. от Адвокатска колегия – [населено място] и по жалба на подсъдимия С. Т. С., чрез защитника му адв. Б. В. от Адвокатска колегия – [населено място], срещу решение № 123 от 16 юли 2012 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 237/2012 година, с което е потвърдена присъда № 126 от 23 април 2012 година на Старозагорския окръжен съд, постановена по нохд № 177/2012 година по описа на този съд. В касационния протест е релевирано отменителното основание по чл. 348, ал. 1 т. 3 от НПК с искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед увеличаване на срока на наложените на подсъдимия С. наказания лишаване от свобода и лишаване от правоуправление на МПС. В жалбите на частните обвинители Й. и Н. К. и на техния повереник адв. Б. (идентични по своето съдържание) също е заявена явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание и искане за отмяна на решението на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане. Касационната жалба на подсъдимия С. С. съдържа недоволството му от тежестта на ангажираната му наказателна отговорност, като претендира смекчаването й с прилагане на института на условното осъждане. В съдебно заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа подадения касационен протест. Намира наложеното на подсъдимия С. наказание за справедливо и не съзира основания за неговото коригиране. Преценява жалбите на частните обвинители за неоснователни. Частният обвинител Й. К. участва лично и с повереника си адв. Б., който представлява и частния обвинител Николай К., който не се явява, редовно призован. Повереникът поддържа касационните жалби и искането за налагане на по-тежко наказание на подсъдимия, което предпоставя връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. Жалбоподателят-подсъдим С. С. участва лично и със защитника си адв. В., който поддържа касационната жалба и намира жалбите на частните обвинители за неоснователни. Пледира за приложение на разпоредбата на чл. 66 от НК и представя писмени бележки с доводи в подкрепа на това искане. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия С. Т. С. за това, че на 29. 07. 2011 година, в [населено място], Старозагорска област, при управление на л. а. „......”, ...., в нарушение на правилата за движение - чл. 20, ал. 1 и ал. 2 и чл. 21, ал. 2 от ЗДП, по непредпазливост е причинил смъртта на Д. Н. К., от същото село, поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. чл. 342, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, е осъден на една година и осем месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ” режим в затворническо общежитие от открит тип, както и на четири години и осем месеца лишаване от право да управлява МПС. Извършено е надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото, присъдени са направените разноски в полза на държавата и на частните обвинители, като са възложени в тежест на подсъдимия С.. Касационният протест и трите жалби съдържат единствено недоволството на страните в процеса от конкретната тежест на ангажираната наказателна отговорност на подсъдимия С., със съответни на различните им позиции доводи и съображения. В протеста (който не се поддържа пред касационната инстанция) и в двете жалби на частните обвинители са изложени почти идентични възражения относно определяне на наказанието при превес на смекчаващи отговорността обстоятелства, каквито, макар и налични, не са преобладаващи. Акцентира се на обема и тежестта на допуснатите нарушения на правилата за движение, на изключително краткият стаж на подсъдимия като водач на МПС, на проявената самонадеяност, дори арогатност на пътя с оглед размера на скоростта на управление на автомобила, надвишаваща в пъти разрешената скорост, на липсата на каквато и да било реакция от негова страна и опит за намаляване на скоростта или спиране за предотвратяване на ПТП, на причиняване на телесни увреждания, макар и несъставомерни, но многобройни, на свид. Т. П.. На тези съображения се основава искането за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание, което предпоставя отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В касационната жалба на подсъдимия С. са наведени доводи и съображения за ниската степен на обществена опасност на подсъдимия, който е на съвсем млада възраст и с добри характеристични данни, за направените от него самопризнания и искрено съжаление за пътния инцидент, за липсата на предходни осъждания, за възможност за въздействие върху подсъдимия и другите членове на обществото и при прилагане на института на условното осъждане, което е отказано под влияние на обществените настроения и негативни нагласи към инцидентите на пътя, още повече със смъртен резултат. По протеста и жалбите на частните обвинители: Направените в протеста и жалбите възражения са били предмет и на въззивната проверка при релевираната и пред тази инстанция явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Въззивният съд е изложил съображения за това (на л. 6-7 от решението), които настоящата инстанция не намира основание да не сподели. Правилно въззивният съд не се е съгласил с изводите на първата инстанция относно оценката в конкретния случай на броя, вида и тежестта на инкриминираните нарушения на правилата за движение като отегчаващи отговорността обстоятелства. ВКС поначало споделя това становище, макар и при по-различни за конкретния казус съображения. Известно е, че нормативно разрешената скорост (чл. 21 от ЗДП) е различна от скоростта, която водачът на моторното превозно средство трябва да избере с оглед изискванията за безопасност и за да не допусне пътно-транспортно произшествие (чл. 20, ал. 2 от ЗДП). В конкретния случай, поддържаната от подсъдимия С. скорост от 106 км./ч. не е била съобразена с релефа и състоянието на пътя, описващ десен завой, с конкретните условия на видимост в рамките на осветената от фаровете на автомобила зона, поради което не е бил в състояние да премине завоя в дясното платно за движение, както и да намали скоростта и при необходимост да спре в зоната на видимост, при наличие на препятствие и опасност за движението. Подсъдимият е имал възможност да направи това дори и при движение със скорост от 78 км./ч., която тройната АТЕ по делото (експерти Б., В. и П.) определя като гранична за безопасно преминаване на автомобила в неговата лента за движение. В случая, скоростта на движение на подсъдимия от 106 км./ч. освен несъобразена, безспорно е и превишена, при това значително над обозначената съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗДП скорост от 40 км./ч. за движение в населеното място. Нормите на чл. 20, ал. 2 и на чл. 21 от ЗДП не се поглъщат, а се конкурират, но във всички случаи и при двете разпоредби се касае за еднородно нарушение на правилата за движение относно режима на скоростта. А и превишената скорост винаги е несъобразена, доколкото максимално допустимата скорост на движение (разрешената) е житейски и научно обоснована за даден момент и конкретна инфраструктура, докато не бъде законодателно променена. Останалите посочени в протеста и жалбите обстоятелства – липсата на реакция от страна на подсъдимия (не са установени спирачни следи, а следа от странично плъзгане), като последица и от краткия му стаж като водач на МПС (три месеца), са част от механизма на ПТП и не биха могли да бъдат ценени като отегчаващи отговорността обстоятелства и да обосноват по-тежка санкция за извършителя. Що се отнася до доводите в жалбите на частните обвинители, свързани със „зачестилите транспортни произшествия с човешки жертви в населени места ... и необходимостта от по-строга наказателна политика...”, ВКС намира за удачно да отбележи ноторно известното, че различните деяния от този вид се характеризират с различна степен на обществена опасност и затова няма как да бъдат санкционирани по идентичен начин. Конкретно допуснатото от подсъдимия нарушение на режима на скоростта несъмнено е грубо, но това в достатъчна степен е съобразено при индивидуализиране на наказанието му в размер, малко под средния, предвиден в закона (съответно редуциран при условията на чл. 58а от НК). Въззивният съд правилно е отчел като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство причинените несъставомерни телесни увреждания на свид. П., които са констатирани и съобразени от съда при индивидуализацията на наложеното наказание. При тези съображения, ВКС не намира основания за увеличаване на размера на това наказание, каквито искания се съдържат в протеста на прокурора и жалбите на частните обвинители. По жалбата на подсъдимия С. С.: Единственото възражение в жалбата е свързано с отказа на предходните съдебни инстанции да приложат института на условното осъждане по отношение на наложеното му наказание от една година и осем месеца лишаване от свобода. Акцентът в доводите е поставен върху заявената възможност поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и изпълнението на целите на наказанието да бъдат постигнати и без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание и при отлагане на неговото изпълнение за продължителен изпитателен срок. Изразено е също и становище на защитата за повлияване на решението на предходните съдебни инстанции от обществени настроения и нагласи относно пътно-транспортните произшествия и санкционирането на причинителите им. За да откаже да приложи условното осъждане по отношение на подсъдимия С., първоинстанционният съд е изложил подробни съображения в мотивите на присъдата относно фактите по делото и закона, които въззивната инстанция, макар и твърде лаконично, е споделила изцяло (л. 7 от решението). ВКС поначало споделя изложените от съдилищата съображения, при необходимост от следните уточнения: Известно е, че определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и определянето на начина на неговото изтърпяване (вкл. прилагането на института на условното осъждане), са различни дейности на съда, подчинени съответно на правилата и преценката на предпоставките по чл. 54 - 55 от НК и на тези по чл. 66 от НК, както и че решаващ фактор при определяне на наказанието по нашето наказателно право е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта (чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК). Затова и наказанието има преди всичко общопревантивен ефект. В случаите на прилагане на условното осъждане обаче, законът поставя акцента върху индивидуалната превенция – „...поправяне на осъдения...”, което съвсем не означава, че не се отчита въздействието и върху останалите граждани. Основното при преценката на съда обаче остава възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. В случая, съдилищата основателно са отказали да приложат условното осъждане по отношение на подсъдимия С.. Некоректно е твърдението в жалбата, че при това е даден превес на генералната превенция и е допуснато повлияване от обществени настроения. Доводите на защитата, че личността на подсъдимия не се нуждае от по-интензивен начин на реализиране на наказателната принуда, с основание за отхвърлени като неоснователни. Подсъдимият е предприел нощно пътуване, с изключително висока скорост, в населено място, очевидно без да има качествата да посрещне рискове от такова поведение и това е довело до ненавременната смърт на 17-годишната пострадала, сериозно застрашаване на живота на 16-годишния свидетел Т. П., които дори не са били участници в движението, а са се намирали извън платното за движение, на пейка на тротоара, пред жилищна сграда. Наред с това е поставил в опасност и живота на пътуващите в автомобила свидетели П. и Д.. При тези съображения, ВКС споделя изводите на предходните съдебни инстанции относно необходимостта подсъдимият С. да изтърпи ефективно наложеното му наказание от една година и осем месеца лишаване от свобода, с оглед постигане на съответните положителни промени в съзнанието му и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 123 от 16 юли 2012 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 237/2012 година, с което е потвърдена присъда № 126 от 23 април 2012 година на Старозагорския окръжен съд, постановена по нохд № 177/2012 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.