12 Р Е Ш Е Н И Е № 120 София, 28 април 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на пети март две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 187/2014 година Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. А. Х. срещу решение № 389/28.11.2013 г. по ВНОХД № 551/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена първоинстанционната присъда № 31/01.11.2012 г., постановена по НОХД № 858/2005 г. от Окръжен съд - Кюстендил. Касационната жалба се позовава на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. В писмените бележки, представени пред касационната инстанция, се повтарят аргументите, съдържащи се в касационната жалба, като се счита в заключение, че апелативният съд се е произнесъл при неизяснена фактическа обстановка, поради което и решението е неправилно и незаконосъобразно. Отправеното искане е за отмяна на въззивното решение с произтичащите от това последици. Подсъдимият Г. А. Х. се явява лично, редовно призован. Жалбата се поддържа от защитник по съображенията, изложени в същата. Подсъдимият Х. отправя алтернативни искания – за отмяна на решението или намаляване на наказанието. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С атакуваното решение на въззивния съд е потвърдена присъдата на Окръжен съд - Кюстендил, с която подсъдимият Г. А. Х. е бил признат за виновен в това, че на 09.04.2005 г. умишлено е умъртвил сестра си Р. А. Х., поради което и на основание чл. 115 от НК е осъден на десет години лишаване от свобода. Преди всичко следва да се отбележи, че касационното основание, наведено с жалбата, е нарушение на материалния закон, изразило се в това, че „ въпреки липсата на доказателства, които да сочат убедително виновността на подсъдимия, той е признат за виновен по подигнатото обвинение по чл. 115 от НК”. Освен това в жалбата присъства пространна част, изразяваща собственото на защитата разбиране за фактологията на събитията. Извън казаното, макар да липсва изрично позоваване на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, жалбоподателят все пак разисква и доказателствената дейност на предходните инстанции. В този смисъл настоящият състав приема, че е налице и оплакване за нарушение на процесуалните правила при проверката и анализа на доказателствените материали, доколкото се съдържат и твърдения за неправилно кредитиране, съответно отхвърляне, на част от гласните доказателствени източници, както и индиректно оспорване на изводите по биомеханичните експертизи. Възраженията са неоснователни. В жалбата се настоява, че съдът неоснователно се е доверил на показанията на свидетелите И. и В., които преднамерено се стремят да уличат подсъдимия и така да прикрият „нещо грозно от техните взаимоотношения с Х.”. Поддържа се още, че експертното заключение на техническата експертиза изключва възможността тези двама свидетели да са възприели събитията, случили се във входа и клетката на стълбището на сградата, в която са се разиграли част от действията, непосредствено преди смъртта на пострадалата. Въззивният съд, а преди това и първата инстанция, не са допуснали отклонения от принципа за изграждане на релевантната фактическа обстановка по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Развитието на процеса в съдебната му фаза (съдебното следствие в първата инстанция е провеждано наново, след като първоначалният съдебен състав не е могъл да финализира разглеждането на делото), е поставило пред новият съдебен състав необходимостта да използва процесуалният ред, предвиден в чл. 281 от НПК в различните му хипотези. Така са преодолени непълнотите и противоречията в гласните доказателствени източници (наличието им е обяснимо с оглед изминалия период от време), заемащи значителна част от обема на доказателствената съвкупност по делото. Гласните доказателствени средства са станали предмет на внимателна проверка. Първата инстанция е обосновала надлежно кои от тях възприема и кои от тях отхвърля. Възприетите показания на цитираните свидетели са ценени през филтъра на останалите доказателства по делото, а липсата на спомен, съответно противоречие, е преодоляна чрез посочения по-горе ред. Апелативният съд е утвърдил процесуалната дейност на първата инстанция, аргументирайки се, че не се откриват пороци в нея – избирателност и/или превратност при оценката на доказателствата. Неоснователно се поддържа, че показанията на двамата свидетели се опровергават от заключението на назначената от съда техническа експертиза. Такава е била назначавана при първоначалното разглеждане на делото, след извършен от съдебния състав оглед, а новият съдебен състав при подновяване на съдебното следствие е допуснал идентична експертиза, възлагайки задача на вещото лице, след като извърши измервания и изчисления да даде своето заключение относно разстоянието между позицията, в която са били установени двамата свидетели и жилищната сграда, в която се помещава апартамента. Опитът да се противопоставят експертните изводи на коментираните показания е неуспешен, защото всъщност те (изводите) са потвърдили заявеното от свидетелите – от какво разстояние са наблюдавали случващото се, както и възможността на всеки от тях, съобразно положението им в лекия автомобил, да го възприемат. Заключението на вещото лице няма как да се използва, за да се опровергаят данните за слуховите им възприятия (за продължаващия скандал) по ясни причини. По – важното е, че в тази насока са събрани и други гласни доказателствени средства, които обяснимо в жалбата се пренебрегват. Фактически данни за поведението на пострадалата Х. – придвижването й с асансьор към първи етаж, както и за действията на подсъдимия по осуетяване на излизането й, се съдържат в обясненията на последния. Данни за това се откриват и в показанията на свидетелката А. – за възникнал скандал на площадката пред апартамента, за писъците на Х., изразяваща несъгласието си да влезне в жилището, за насилственото и придвижване от подсъдимия навътре и заключването на входната врата, както и за продължението на инцидента след това. По идентични съображения следва да се отхвърлят и възраженията на защитата за недостоверност на съобщеното от тези двама свидетели относно събитията, случили се пред питейното заведени в [населено място] в същата нощ – виж обясненията на подсъдимия за упражненото насилие върху пострадалата, макар и стеснено до един шамар, показанията на свидетелите П. и М.. Източник на данни за агресивното поведение на подсъдимия към пострадалата във времеви периоди, предхождащи инцидента, се съдържат не само в показанията на В., срещу кредитирането на които основно се възразява, но и в показанията на съседите – А., У., С.. Съдът коректно е обсъдил показанията на В., въвела в процеса не друго, а споделеното й от пострадалата преди време – за насилието, упражнявано от подсъдимия спрямо последната и вида на това насилие. Иначе казано, предходните инстанции, анализирайки показанията на И. и В., съпоставяйки ги и с останалите гласни доказателствени източници, убедително са заключили, че съобщената от тези свидетели информация е достоверна. Спецификата на казуса е изисквала назначаването на няколкото биомеханични експертизи. Съдът не може да бъде упрекнат, че превратно е интерпретирал експертните изводи, опредметени в същите. Напротив, предходните инстанции внимателно са оперирали с информацията, съдържаща се в тях, отчитайки възможността, чрез използваните от вещите лица способи да се постигне претендираната сега с жалбата „абсолютна категоричност” на експертните мнения. В жалбата некоректно се сочи, че втората по ред експертиза „..дава мотивирано заключение, че вероятността за самостоятелно падане на пострадалата е много по-голяма от вероятността за участие на външни сили..”. Достатъчно е да се препрати към заключението на цитираната експертиза, за да се види, че твърденията са неоснователни. Вещите лица по тази експертиза са заключили следното : „Крайното положение на тялото на Р. Х. с еднаква вероятност съответства както на падане в резултат на нейни самостоятелни действия, така и падане в резултат на участие на външна сила (лице или лица). Следователно не може да се изключи вероятността за прилагане на същата”. В разясненията си, направени в съдебното заседание, вещите лица са пояснили, че тази външна сила може да е леко побутване, или по –интензивно, две борещи се (противоположни) сили. Ето защо твърденията за по-висока степен на категоричност на извода за „падане в резултат на самостоятелни действия” е невярно. Първоинстанционният съд е назначил трета по-ред биомеханична експертиза, наречена „арбитражна”, на която освен задачите, които са били предмет на предходните две (в досъдебното и съдебното производство) е поставена и допълнителна, включително и уточнена от защитата на подсъдимия, а именно – да се установи крайното положение на тялото на пострадалата при падане поради подхлъзване, спъване, свободен полет от прозореца при отскок или засилване. Тези варианти са разгледани от последната експертиза, а изводите, направени в тази връзка, са разяснявани в съдебното заседание при активното участие на защитата, като същата не се е противопоставила на приемането й - виж с.з. от 18.09.2012 г., л. 625 от първоинстанционното дело. Вещите лица са уточнили и още какъв би бил резултата при „блъскане на тялото” и при „хвърляне на тялото”, съответно при кой от тези начини е по-вероятно тялото на пострадалата да се установи там, където е намерено. Тук е място да се посочи, че само по себе си заключението на експертизата не въвежда доказателства в процеса, а дава експертни изводи от известни факти за неизвестни. Поради това заключението не следва да се оценява изолирано, а във връзка с всички събрани по делото доказателствени материали, за да се прецени дали намира подкрепа в тях. Едва след това съдът може да даде отговор дали фактите са настъпили по начина, по който експертите сочат. Предходните инстанции не са пренебрегнали този подход в процесуалната си дейност по доказване. Анализирани са всички експертни заключения и е прието, че ще дадат доверие на последната биомеханична експертиза и това е обосновано не само от съдържанието на самото заключение, но и с другите доказателства. В тази връзка са коментирани : показанията на цитираните вече свидетели (съобщеното от В. и И., относно отварянето на прозореца, чутия вик на Х. „пусни ме”, непосредствено последван от писък и шум от падащ предмет, от А. относно казаното от Х. – „че не е искал да стане така, а само да я спре, да не отива с тези); данните от протокола за оглед; иззетата дактилоскопна следа върху външната страна на отворения прозорец, нейното експертно идентифициране – дясна длан на пострадалата, характеристиката на следата, определена като „динамична”, а не „статична”, нейната дължина, посоката на движение при оставянето й, както и давност на оставяне. Не случайно сега с касационната жалба се търси компрометиране на изводите на експертите като се навеждат доводи, че при разработване на единия от вариантите вещите лица са изходили от липсата на дактилоскопни следи върху перваза на прозореца, каквито следи според защитата не са търсени, след откриването на следата по стъклото на същия. Протоколът за оглед и приложения към него фотоалбум, онагледяващ не само установеното при извършването му, но и действията, свързани с откриването на вещи и следи, интересуващи процеса, опровергават така поддържаното възражение. Повече от ясно личи, а и изрично е отразено, че са обработени всички детайли на прозореца (виж, приложения фотоалбум – ф. 15, 16, ведно с обясненията към тях). Съдът не може да бъде упрекнат, че е игнорирал свидетелските показания, съдържащи данни за психичното състояние на пострадалата, съответно, че е обсъждал съдебнопсихиатрична експертиза по писмени данни. Първо, от жалбата не става ясно за кои свидетелски показания става дума, но по – важното е, че предходните инстанции са обсъдили всички налични такива и коректно в мотивите на съдебните актове са отразили, изводимите от тях факти. Второ, съдът няма как да бъде упрекнат, че е изслушал съдебнопсихиатрична експертиза, изготвена по писмени данни, тъй като друго експертно изследване не би могло да има след смъртта на Х.. Невярно е и твърдението, че само въз основа на показанията на В. и И., експертът е обосновал извода си, че при пострадалата не е било налице психично заболяване и че в периода около инцидента е била в адекватно и апсихотично психично състояние. В експертизата са очертани източниците, които са използвани при изготвянето на заключението, включително и наличната медицинска документация, съдържаща данни за проведено лечение през 1999 г., и те изключват основателността на твърдението на защитата. Обясненията на подсъдимия, съдържащи различна версия на случилото, са коментирани обстойно в съдебните актове. Изложени са пространни съображения за отхвърлянето им, базирани както на вече посочения детайлен доказателствен анализ, така и въз основа на тяхната нелогичност и неубедителност. Изводите на предходните инстанции за хронологията на събитията, приключили смъртоносно за пострадалата Х., не са произволни, така както се твърди в жалбата. Отправеният упрек, че съдът, макар и да е отбелязал косвения характер на доказателствата, е поставил същите в основата на изводите си за авторството на деянието, не държи сметка, че използването им в процеса на доказване не е процесуално недопустимо. Безспорно предходните инстанции са боравили и с косвени доказателствени факти, но са проявили нужната задълбоченост при изграждане на фактическите си констатации и върху тях. Правилно предходните инстанции са приели, че разгледали в тяхната съвкупност те изграждат едно непротиворечиво цяло и водят до единствено възможния извод относно главния факт на доказване. Всъщност, използвайки именно правилния процесуален подход при интерпретацията на косвените данни, предходните инстанции са установили детайлите от хронологията на случилото се, което е дало и основание за направения извод, че деянието е извършено при евентуален умисъл, а не пряк, както се е поддържало от държавното обвинение. Собствената на жалбоподателя интерпретация на част от мотивите на въззивното решение (л. 17, мотиви, съответно л. 43 от делото), очевидно не е съобразена с тяхното съдържание. В споменатата част от мотивите на решението въззивният съд е обосновал кои доказателствени факти са изводими от показанията на свидетелката А., а фактическата обстановка, отразяваща елементите на причинителската дейност в тяхната последователност, е описана на л. 5,6 и сл. от мотивите, съответно л. 31, 32 и сл. от делото, и съвсем не очертава видения от защитата пропуск – необсъждане на „краткото затишие” Обобщено, предходните инстанции не са допуснали нарушения на процесуалните правила при проверката и обсъждането на доказателствата и доказателствените средства. Вътрешното убеждение на съда е изградено при обективно, всестранно и пълно изследване на всички релевантни обстоятелства по делото. Ето защо настоящият състав намира, че не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Неоснователно е и твърдението за нарушение на материалния закон, което жалбоподателят обосновава единствено с отхвърлените вече доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила. Установените факти и обстоятелства кореспондират на приетата от съда правна квалификация. В жалбата само е загатнато, че решението на апелативния съд е несправедливо, но съчетано с отправеното алтернативно искане от подсъдимия Х. за „намаляване на присъдата”, касационната инстанция намира, че следва да обсъди и основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Въззивният съд е приел, че при определяне размера на наложеното наказание окръжният съд е взел предвид всички релевантни обстоятелства. Не е счел за необходимо изрично да коригира недопустимото от презумцията за невиновност виждане на първата инстанция, обвързващо индивидуализацията на наказанието с непроявената от подсъдимия „критичност към стореното” (виж, мотиви, л. 674 от делото). Не е нужно да се повтаря утвърденото разбиране на съдебната практика в тази връзка (виж, Р № 157/92 г. по н.д. № 71/92 г., І н. о. и др.), но доколкото и това е противопоставено от първата инстанция на приетите обстоятелства, характеризиращи благоприятно подсъдимия, касационната инстанция го отбелязва. Възивният съд е отчел също поредицата от смекчаващи отговорността обстоятелства - чистото съдебно минало, добрите характеристични данни, изминалия дълъг период от време от извършване на деянието до реализиране на наказателната отговорност за него. За отегчаващи отговорността обстоятелства, освен дефинираното от първата инстанция такова – предхождащо поведение на подсъдимия към сестра си, изразило се в психическо и физическо насилие, въззивният съд е добавил и близката им родствена връзка, изискваща отношения на уважение и привързаност. С оглед на тези обстоятелства е потвърдил наложеното на подсъдимия Х. наказание в размер на десет години лишаване от свобода, определено при условията на чл. 54 от НК. Върховният касационен съд намира, че наказанието, макар определено в законоустановения минимум за престъплението по чл. 115 от НК, е явно несправедливо, защото решаващото смекчаващо отговорността обстоятелство (разглеждане на делото при нарушение на принципа за „разумен срок”) не е получило адекватна оценка. Постоянна е практиката на Върховния касационен съд, съобразена с решенията на Европейския съд по правата на човека, че при допуснато нарушение на сочения принцип, съдът е длъжен да осигури компенсаторно средство на нарушеното право на обвиненото лице да получи произнасяне по наказателното обвинение срещу него в разумен и съответен на обвинението срок. В конкретния случай обвинителният акт е внесен в окръжния съд на 26.09.2005 г., а разглеждането му е насрочено за 09.12.2005 г. Последвало е многократно отлагане на съдебното разглеждане на делото, като не малка част от причините за това стоят в отсъствието на член от съдебния състав (съдия/съдебен заседател). Този съдебен състав е преустановил разглеждането на делото поради настъпили обективни причини (виж, л.л. 223- 226 от НОХД № 858/2005 г.). С оглед осигуряване принципа на „неизменност на състава”, разписан в чл. 258, ал.1 от НПК, разглеждането на делото е започнало отново в друг съдебен състав (разпореждане за насрочване по чл. 252, ал.1 от НПК от 08.01.2010 г. – л. 227). Делото не се отличава със значителна фактическа и правна сложност, а основните причини за забавянето му не могат да се търсят в процесуалното поведение на подсъдимия. Не може да не се спомене, че от данните по делото се установяват и случаи на неявяване на защитата на подсъдимия, също основание за отлагане на съдебното заседание, но те са пренебрежително малко в сравнение с посочените по-горе причини и другите, констатирани по делото – неявяване на свидетели и вещи лица. При тези данни следва да се приеме, че продължителността на наказателното производство покрива стандарта за изключително смекчаващо обстоятелство и в конкретния случай най- лекото наказание от десет години лишаване от свобода, предвидено за престъплението по чл. 115 от НК, вече се явява несъразмерно тежко в контекста на факторите, имащи значение при индивидуализацията на наказателната санкция. По тези съображения наложеното наказание следва да се намали при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК до размера на седем години лишаване от свобода. По този начин ще се осигури компенсаторно средство на нарушеното право на подсъдимия без да се осуети реализирането на целите по чл. 36 от НК. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 389/28.11.2013 г., постановено по ВНОХД № 551/2013 г. от Софийски апелативен съд, като НАМАЛЯВА на основание чл. 55, ал.1, т. 1 от НК наложеното на подсъдимия Г. А. Х. наказание лишаване от свобода на седем години. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.