Р Е Ш Е Н И Е № 110 гр.София, 25.10.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА при участието на секретаря Ина Андонова изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4232/2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Ж. Ж. от [населено място] срещу въззивно решение № 91 от 13.07.2018г., постановено по в.гр.д.№ 226/2018г. на Варненския апелативен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Ответникът по жалбата - държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и третото лице-помагач П. П. С. изразяват становище за нейната неоснователност. Решението е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за проверка на неговата допустимост. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното: С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 254 от 15.02.2018г. по гр.д.№ 1535/2017г. на Варненския окръжен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователни предявените от касатора против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, искове с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на апартамент № 3 /мезонет/ с идентификатор **** по КК на [населено място], на трети и четвърти етаж, с площ от 228 кв.м., находящ се в построената в ПИ с идентификатор **** жилищна сграда, с адрес [населено място], [улица] по силата на учредено и изпълнено от праводателя му право на строеж, евентуално по давност. С определение № 553 от 19.09.2018г. въззивният съд е присъдил в полза на ответника по делото 300 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че със заповед № 130 от 12.01.1988г. е извършено отчуждаване на 68% ид.част от сградата на [улица] от правото на строеж по реда на чл.98 ЗТСУ/отм./ за надстрояване на два етажа и мансарда върху съществуващите жилищни сгради, построени върху държавно дворно място /68 %/, представляващо имот пл.№ 11 в кв.14 по плана на 8-ми подрайон на [населено място], което е следвало да се извърши от посочените в заповедта лица. С последващи заповеди на ИК на ОНС –В. е отстъпено право на надстрояване на жилища върху същата сграда на лицата Т. Т. и на В. Ш., а с решение на Съвета по ТСУ от 01.02.1989г. е извършено разпределение на обектите в бъдещата надстройка. С нот акт № 119 от 05.04.1994г. Т. Т. и А. Т. са продали на Ж. К. Ж. собствения си недвижим имот – апартамент № 3-ляв, находящ се на третия жилищен етаж на сградата, с площ от 94,65 кв.м. и таванско помещение № 2 с площ от 20,90 кв.м. С нот. акт № 45/1999г. купувачът е признат за собственик на апартамент № 3 /мезонет/, находящ се на ет.3 и ет.4, с обща площ от 228 кв.м., а с нот.акт 56/2000 г. същият е продал имота на ищеца в първоинстанционното производство. Със заповед № Р-76/12.11.2004г. на началника на РДНСК-В. е отменен акт за узаконяване № 27/11.11.1997г. на гл.архитект на район “Одесос” при [община] за строеж “Надстройка на жилищна сграда с офис” в УПИ ****, кв.14, която е влязла в сила след постановяване на Р № 3387 от 29.03.2006г. по адм.д. № 10740/2005г. на ВАС. С влязло в сила решение № 1367 от 07.07.2015г. по гр.д.№ 2365/2012г. на ВОС е допусната делбата на процесния мезонет между П. С. с квота 50,96 % ид.части и държавата с квота 49,04 % ид.части. Същият не е идентичен с обектите, за които е учредено право на надстрояване, тъй като цялата сграда е надстроена с един етаж повече от проекта /ап.№ 3, за който е учредено правото на надстрояване, е първото ниво на мезонета/. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след като строежът е извършен в нарушение на строителните разрешения и при съществено отклонение от учреденото право на строеж, лицето, което го е извършило не може да черпи изгодни за себе си последици от предприетите недобросъвестни действия. Посочено е, че в противоречие с решение № 413 от 25.07.2012г. по гр.д.№ 1076/10г. на ВКС, постановено по предмета на спорното материално право, на идентично правно основание и между същите страни, първоинстанционният съд е пререшил спор, вече разрешен със сила на пресъдено нещо, както и че обстоятелството дали построеното извън учреденото право на строеж би могло да бъде самостоятелен обект на правото на собственост е правно ирелевантно. Въпреки това, предявеният иск е приет за допустим поради задължителния характер на определение № 491 от 15.07.2015г. по ч.гр.д. № 1535/15г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 20 от 17.02.2017г. по гр.д.№ 586/2016г. на Варненския апелативен съд. По тези съображения главният иск е приет за неоснователен, а неоснователността на евентуалния иск е мотивирана с разпоредбата на чл.86 ЗС и § 1 ЗИД на ЗС. Решението е процесуално недопустимо. В случая с влязло в сила решение № 1367 от 07.07.2015г. по гр.д.№ 2365/2012г. на ВОС е допусната делбата на процесния мезонет между П. С. с квота 50,96 % ид.части и държавата с квота 49,04 % ид.части. Това решение е постановено след отменителното решение № 413 от 25.07.2012г. по гр.д.№ 1076/10г. на ВКС, I г.о., с участието на касатора, който е бил подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, като в частта му, с която същият е бил изключен от делбата решението е потвърдено /обстоятелството, че в диспозитива на решението погрешно е посочено, че първоинстанционното решение се потвърждава в необжалваната му част е без значение/. В тази хипотеза силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение е погасило правото на иск на касатора относно имота, предмет на делбата, и се явява процесуална пречка за повторен процес между същите страни относно същия спор за принадлежността на правото на собственост върху процесния апартамент. Силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по допускане на делбата, с което съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки съсобственик, има преклудиращо действие спрямо всеки факт, настъпил до приключване на съдебното дирене, въз основа на който ответникът би могъл да предяви възражение срещу иска, поради което в това производство той е бил длъжен да изчерпи всичките си възражения. Ето защо, не би могло в настоящото производство да се разглеждат претенциите на касатора, че е изключителен собственик на имота въз основа на учредено право на надстрояване и правна сделка, евентуално по давностно владение, осъществявано преди приключване на делото за делба /този иск би бил допустим само ако искът за делба бе отхвърлен/.За тази процесуална пречка съдът е длъжен да следи служебно при всяко положение на делото /чл.299 ГПК/, поради което въззивният съд неправилно е приел искът за допустим предвид задължителния за него характер на определение № 491 от 15.07.2015г. по ч.гр.д. № 1535/15г. на ВКС, ІV г.о., с което е отменено определение за прекратяване на настоящото дело поради недопустимост на иска. Във връзка с това определение следва да се отбележи, че то е постановено преди влизане в сила на решението по допускане на делбата, което не е взето предвид, и е без значение за направения извод за недопустимост на предявения положителен установителен иск за собственост понастоящем. Този въпрос не е бил предмет на разглеждане и в постановеното след влизане в сила на решението по допускане на делбата решение № 20 от 17.02.2017г. по гр.д.№ 586/2016г. на Варненския апелативен съд, с което е обезсилено първоинстанционно решение по настоящото дело за уважаване на отрицателен установителен иск за собственост като постановено по непредявен иск и делото е върнато за разглеждане на предявения от касатора положителен установителен иск за собственост на процесния имот, поради което то няма обвързваща сила по отношение на него, а дори и този въпрос да бе разгледан с това решение, то не би обвързало настоящата инстанция. С оглед изложеното и на основание чл. 293, ал. 4, вр. с чл.270, ал.3, предл.1 ГПК въззивното и първоинстанционното решение, както и определението на въззивния съд по чл.248 ГПК следва да бъдат обезсилени, а производството по делото следва да се прекрати. При този изход на спора и на основание чл.78, ал.4 и ал.8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата строените от него разноски пред всички инстанции за юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : О б е з с и л в а въззивно решение № 91 от 13.07.2018г., постановено по в.гр.д.№ 226/2018г. на Варненския апелативен съд и отмененото с него решение № 254 от 15.02.2018г. по гр.д.№ 1535/2017г. на Варненския окръжен съд, както и определение № 553 от 19.09.2018г. по гр.д.№ 226/2018г.на Варненския апелативен съд по чл.248 ГПК. П р е к р а т я в а производството по делото. О с ъ ж д а С. Ж. Ж. от [населено място] да заплати на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област с административен център - В. сумата 450 лв./четиристотин и петдесет лева/ разноски. Р е ш е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДЕСДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: