Р Е Ш Е Н И Е № 73 Гр. София, 15 май 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на деветнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора М. Михайлова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 272/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. И. В., защитник на подс. С. Т. А. против присъда от 26. 11. 2018 год., постановена по в. н. о. х. д. № 3507/2018 год. по описа на Софийски градски съд, НО, 15 въззивен състав. С жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НК, като наред с това се поддържат и доводи за необоснованост на атакувания съдебен акт. В подкрепа на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се изтъква, че съдът неправилно е кредитирал показанията на пострадалия от досъдебното производство вместо да допусне повторния му разпит; че свид. Н. е идентифицирал подсъдимия едва при разпознаването вместо да го посочи още при първоначалния си разпит; че протоколите за разпознаване са негодно доказателствено средство, тъй като представените за разпознаване лица са се различавали един от друг и свид. Н. е бил насочен кого да разпознае, а свид. М. е била малолетна и при извършване на това действие по разследването не е участвал педагог или психолог; че не са отчетени нелогичността и противоречията в показанията на М. относно външния вид на извършителя и броя на нападателите; че присъдата почива единствено на косвени доказателства, които не водят до еднозначност на изводите. Поддържа се, че вследствие тези нарушения на процесуалните правила е приложен неправилно и материалният закон. Тезата за явна несправедливост на наложеното наказание е обоснована с пропуск на въззивната инстанция да отчете като смекчаващи отговорността обстоятелства продължителността на наказателното производство и младостта на подсъдимия към момента на деянието. Направено е искане за отмяна на присъдата и за оправдаване на подсъдимия. В допълнение към касационната жалба, депозирано от адв. З. С., се сочи, че съдът е демонстрирал предубеденост като е кредитирал избирателно показанията на свид. М. и е направил недопустими предположения относно времето, по което подсъдимият е поставил на крака си татуировката, по която е разпознат от приятелката на пострадалия вместо да събере доказателства за това обстоятелство. Поддържа се, че е нарушена забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК, както и че въззивната инстанция е възприела безкритично показанията на свид. М. без да съобрази наличието на психическо отклонение и малолетието ѝ към момента на деянието, както и противоречията в твърденията и относно събитията, последвали побоя над свид. Н.. Твърди се, че липсват мотиви относно субективната страна на деянието и не е установено подсъдимият чрез личните си действия да е причинил увреждането на пострадалия, както и че не е обсъждана възможността за наличие на ексцес от страна на останалите участници в побоя. В подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наказанието се акцентира върху семейното положение на подсъдимия и мотивите за извършване на деянието като смекчаващи обстоятелства, които са останали извън вниманието на СГС. Направено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане, а като алтернатива – за намаляване на наказанието. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея и в допълнението съображения и настоява за отмяна на присъдата. Представителят на Върховна касационна прокуратура пледира въззивният съдебен акт да бъде потвърден, тъй като не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, законът е приложен правилно и на подсъдимия е наложено справедливо наказание. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 243/17. 10. 2017 год., постановена по н. о. х. д. № 4194/2017 год., Софийски районен съд е признал подс. С. Т. А. за невинен в това на 09. 10. 2015 год. в съучастие като съизвършител с К. Я. А. и М. П. Т. да е причинил на Г. С. Н. тежка телесна повреда, изразила се в загуба на слезка, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 128, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по протест на прокурора с искане за осъждане на подсъдимия и с присъда от 26. 11. 2018 год., постановена по в. н. о. х. д. № 3507/2018 год. по описа на Софийски градски съд, НО, 15 въззивен състав, е отменен. Подсъдимият е признат за виновен по посоченото обвинение и е осъден на четири години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим. На основание чл. 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение наказанието в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода, наложено с присъда по н. о. х. д. № 2814/2013 год. на Софийски районен съд като е определен първоначален строг режим на изтърпяването му. Зачетено е предварителното задържане на подсъдимия и в негова тежест са възложени направените по делото разноски. Касационната жалба е основателна, макар и не по всички съображения, изложени в нея. Преди всичко следва да бъдат обсъдени доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, защото от тяхната основателност зависи дали ще бъдат разгледани твърденията на защитата за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. На следващо място следва да се припомни, че касационната инстанция не е съд по фактите, а такъв само по правото, а фактическата необоснованост на въззивния съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Ето защо отговор на тези възражения на касатора поначало не се дължи. Това, което следва да провери настоящият съдебен състав, е доколко са спазени правилата, гарантиращи правилността на вътрешното убеждение на долустоящите съдилища, а внимателният прочит на проверявания съдебен акт не дава основание да бъдат възприети аргументите на защитата в тази насока. Не се основават върху материалите по делото възраженията, че осъдителната присъда почива единствено на показания от досъдебното производство, приобщени към доказателствената съвкупност на основание чл. 281, ал. 4 от НПК. Въззивната инстанция стриктно се е придържала към забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК и е потърсила и други източници на доказателства извън посоченото от свидетелите Г. Н., К. М. и Р. А. пред разследващ орган. Съдът се е позовал и на показанията на свид. В. М. в досъдебната фаза, за чието прочитане страните са дали съгласие и е приложена разпоредбата на чл. 281, ал. 5 от НПК. Отчетено е и заявеното по време на първоинстанционното съдебно следствие от свид. Х. М.. Съобразени са най-сетне и протоколите за разпознаване, съгласно които свидетелите Н. и М. са идентифицирали с категоричност подсъдимия като един от участниците в побоя. Едва след като се е убедил, че в подкрепа на обвинителната теза съществуват и други доказателства и доказателствени средства извън показанията, прочетени на основание чл. 281, ал. 4 от НПК, съдът е постановил осъдителна присъда. Ето защо са лишени от основание и доводите на защитата, че е накърнено правото на справедлив процес на подсъдимия. Несподеляемо е и възражението, че изводите за участие на подсъдимия в инкриминираното деяние почиват само на косвени доказателства, които не водят до еднозначност и категоричност на изводите. Няма спор, че доколкото не съдържат данни за лицата, взели участие в побоя, показанията на свидетелите Р. А., В. М. и Х. М., са източник на косвени доказателства. Наред с тях обаче съдът е ценил и заявеното от пострадалия и от свидетелката-очевидка К. М., както и протоколите за разпознаване, които внасят в наказателния процес преки доказателства, че един от нападателите е бил именно подс. А.. На следващо място, обстоятелството, че Н. и А. са отрекли след прочитането му заявеното от тях пред водещия разследването правилно не е третирано като единствено основание за дискредитиране на първоначалните им показания. И в тази процесуална ситуация оценката им се извършва по същите критерии, отнасящи се до свидетелските показания въобще – преценяват се хронологическата последователност при пресъздаване на събитията, вътрешната им съгласуваност и безпротиворечивост, пълнотата и изчерпателността им, корелацията им с други доказателствени средства. Наред с това се отчитат и допълнителни фактори като изтеклото време, условията, при които са били възприети правно значимите обстоятелства, възможното въздействие от други лица. Тези принципни положения са били съобразени от СГС и след като е анализирал заявеното от двамата в двете фази на наказателния процес убедително е защитил констатацията си, че достоверни са показанията, депозирани по време на досъдебното производство. Защитата неоснователно възразява и срещу показанията на свид. К. М.. На първо място, въззивната инстанция не е имала основание да постави под съмнение свидетелската годност на посоченото лице. Въпреки че към момента на деянието М. е била малолетна, а към датата на последния ѝ разпит от 2018 год. все още не е навършила осемнадесет години, експертите, изготвили заключението на комплексната съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, са били категорични, че при освидетелстването ѝ не са установени минали епизоди или актуално протичащи психотични разстройства, а поставената ѝ в миналото диагноза „хиперкинетично разстройство на поведението“ не представлява психиатрична патология в тесния смисъл на термина и не нарушава качествено способността ѝ да възприема събитията от заобикалящата я действителност и да възпроизвежда възприятията си за тях. Пречка за правилно отразяване и адекватно пресъздаване на заобикалящата действителност вещите лица не са открили и в ниската възраст на свидетелката. При това положение изключването на коментираните показания от доказателствената съвкупност единствено заради възрастта на свидетеля и наличието на несъществено психическо отклонение, за какъвто процесуален подход в крайна сметка настоява жалбоподателят, би било в противоречие с изискванията за обективност и всестранност. Неоправдано се оспорва и процесуалната годност на разпитите на М. по време на досъдебното производство и на разпознаването, извършено от нея. Безспорно, обстоятелството, че към момента на коментираните действия по разследването свидетелката е била малолетна, е налагало провеждането им в присъствие на педагог или психолог. В случая императивното изискване на процесуалния закон е било спазено, тъй като в протоколите за разпит на л. 50 и л. 73 от ДП и в този на л. 83 от ДП, обективиращ резултатите от разпознаването, е отбелязано, че е присъствал инспектор от Детска педагогическа стая, а съгласно чл. 4, ал. 2 от Правилника за детските педагогически стаи (обн. ДВ, бр. 92/07. 08. 1998 год.) за инспектори се назначават лица с висше образование и педагогическа квалификация. При това положение градският съд законосъобразно е приел, че не съществува процесуална пречка за приобщаване на показанията на свид. М. от досъдебната фаза към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281 от НПК, респ., че не следва да изключва от нея протокола за разпознаване, който съдържа всички изискуеми реквизити и в него не са отбелязани възражения на присъствалите лица, в това число и на защитника на подсъдимия досежно реда, по който е протекло следственото действие. Неприемливи са и доводите срещу заявеното от свид. М. в съдържателен план. Контролираната инстанция е анализирала внимателно показанията ѝ от различните фази на наказателния процес и резонно е приела, че проявената колебливост по време на въззивното съдебно следствие относно участието на подсъдимия в нападението над приятеля ѝ, не се отразява върху достоверността на показанията ѝ и не поражда съмнение, че едно от лицата, нанесли побоя е именно А.. За този извод от значение е било не само обстоятелството, че М. е потвърдила показанията си от досъдебното производство след прочитането им, но и изтъкнатата от нея разлика във външния вид и по-специално в дължината на косата на подсъдимия по време на деянието и при разпита от СГС – факт, правилно преценен от съда като показател за устойчивост и трайност на спомена. Незаслужен е и упрекът, че са игнорирани противоречията досежно външния вид на извършителя, рефлектиращи според защитата върху достоверността и убедителността на показанията на М.. Въззивната инстанция не е имала основание да обсъжда подобно несъответствие, защото твърденията на очевидката при първоначалния ѝ разпит и впоследствие, непосредствено преди разпознаването, не съдържат качествени различия и всеки от нападателите е индивидуализиран по сходен начин. Разминаванията, на които акцентира защитата, не касаят едно и също лице; те са логическа последица от факта, че М. е дала описание не само на подсъдимия, но и на останалите нападатели, като ги е отличила един от друг по възраст, цвят на косата, височина, телосложение и облекло. Тук е мястото да се отбележи и несъгласието на настоящия съдебен състав с аргументите на жалбоподателя, касаещи показанията на свидетелката за най-отличителния белег на С. А. – татуировка на десния прасец. Въззивната инстанция е съобразила, че инцидентът е станал в ранната есен, поради което е констатирала, че няма основание да третира като нелогично заявеното от приятелката на пострадалия за облеклото на подсъдимия, а оттам и да направи желания от защитата извод за невъзможността ѝ да възприеме наличието на татуировка и нейната локализация по открити части на тялото. При внимателен прочит на мотивите към присъдата не се установява и твърдяната в допълнението към жалбата избирателност при кредитиране показанията на очевидката и приемането им за достоверни от съда само относно белезите, по които М. е разпознала подсъдимия, в това число и татуировката на десния му прасец, но не и касателно вида, цвета и местоположението на последната. Преди всичко следва да се отбележи, че градският съд не е поставил под съмнение показанията на свидетелката за мястото на възприетата от нея татуировка предвид съответствието им със заключението на съдебномедицинската експертиза за наличие на татуировки по двете подбедрици на подсъдимия. Наред с това правилно е отчетена и динамиката на събитията като фактор, оказващ влияние върху възможността за цялостно възприемане на абсолютно всички детайли във външния вид на извършителя, включително и на най-дребните подробности в обсъждания отличителен белег на С. А.. От друга страна при освидетелстването на подсъдимия експертът е констатирал наличие на цветни татуировки по други части на тялото му – по лявата ръка, лявото бедро и външната част на лявата подбедрица, като при това последната е изпълнена частично с черно вместо с традиционното синьо мастило. По дясната подбедрица е установена едноцветна татуировка, за каквато е съобщила и свидетелката, т. е. противоречието между показанията ѝ и заключението на съдебномедицинската експертиза е само привидно. Ето защо не е било необходимо нито събирането на доказателства относно времето, по което е направена всяка от татуировките, нито излагането на съображения относно евентуална промяна във вече наличните такива. Погледнато от този ъгъл, възражението за избирателно и превратно интерпретиране на показанията на М., а оттам и за предубеденост на долустоящия съдебен състав се явява неоснователно. Що се отнася до противоречията между очевидката и пострадалия, на които защитата акцентира в допълнението към жалбата, такива безспорно са налице, но те не могат да обосноват нито оправдаване на подсъдимия, нито отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Въззивната инстанция с право е счела за несъществено разминаването в твърденията на свид. Н. и приятелката му, защото то се отнася за събития, които следват инкриминираното деяние и поначало не спомагат за изясняване на основния спорен въпрос по делото – участието на подсъдимия в побоя. Съдът е анализирал внимателно показанията на двамата именно от гледна точка на това обстоятелство и е достигнал до правилен извод, че не съществуват сериозни разминавания между заявеното от тях (по отношение на Н. – в показанията му от досъдебното производство) относно факта, че един от нападателите е бил С. А., а след като е намерил потвърждение за това обстоятелство и в други доказателствени източници, включително и такива, свързани с компанията на подсъдимия, е приел, че въпреки малолетието си и връзката си с пострадалия свид. М. пресъздава достоверно и обективно възприетите от нея факти. Несподеляеми са и аргументите за недопустими предположения относно повода за възникване на конфликта и причината, поради която свид. Н. е променил показанията си в съдебната фаза на наказателния процес. Изводите на градския съд за тези обстоятелства не са произволни; досежно първото от тях въззивната инстанция се е позовала на показанията на свидетелите В. М., Р. А., К. А. и Х. М., а относно второто – на заявеното от свид. Н. М.. Именно наличието на доказателства за страх у пострадалия от подсъдимия, които правилно са преценени като надеждни и убедителни, води до неоснователност и на друго възражение на жалбоподателя – за необходимост от повторен разпит на свид. Н. и проявена пасивност от страна на СГС в тази насока, довела до нарушаване изискванията за разкриване на истината и за обективност, всестранност и пълнота на съдебното дирене. Твърденията на касатора за игнориране показанията на свидетелите К. А. и М. Т. също не издържат на касационната проверка. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е., когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани, защото негово суверенно право е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изложи съображения защо те не могат да бъдат третирани като достоверни и отговарящи на обективната истина. Посоченото задължение е изпълнено на стр. 16 от мотивите към въззивната присъда. Контролираната инстанция е подложила на обстойна оценка заявеното от Т. и А., съпоставила го е с останалите доказателствени средства и след като е констатирала, че твърденията им съдържат подробности единствено досежно местоположението на подсъдимия и същевременно са изключително оскъдни що се отнася до всички останали важни обстоятелства, свързани с повода за възникване на конфликта и развитието му, както и че противоречат на показанията на пострадалия и на свидетелите К. М., В. М. и Х. М., е приела, че двамата избирателно и невярно пресъздават инкриминираните събития, поради което показанията им не могат да послужат като надеждна доказателствена основа за съдебния акт. Без реална доказателствена опора е и несъгласието на защитата с констатациите за законосъобразност на проведените разпознавания. Обстоятелството, че Г. Н. и К. М. не са посочили в първоначалните си показания, че един от участниците в побоя е С. А., не опорочава коментираните действия по разследването, защото не би могло да се очаква от свидетелите да идентифицират поименно подсъдимия, при положение, че не го познават отпреди. Същественото е, че и двамата двукратно са дали описание, което съответства на външния вид на жалбоподателя, като вторият им разпит досежно това обстоятелство непосредствено предшества разпознаването. От приложения по делото фотоалбум е видно, че изискването на чл. 171, ал. 2 от НПК за сходна външност на лицата, представени за разпознаване на пострадалия, е спазено и няма съществени разминавания във външния им вид и по-специално във височината им, както твърди защитата. Задълбочен и убедителен отговор е противопоставен и на възражението за предварително и тенденциозно насочване на свид. Н. към подсъдимия с цел последният да бъде идентифициран като един от участниците в побоя. За отхвърлянето на този довод от съществено значение са били противоречивите показания на пострадалия на първоинстанционното съдебно следствие относно времето, мястото и начина, по който са били му показани снимки на С. А., несъответствието между твърденията му досежно това обстоятелство и възражението на защитата, отбелязано в протокола за следственото действие, а така също и показанията на поемните лица Г. и М. касателно възможността Н. да разбере предварително под какъв номер е избрал подсъдимият да бъде представен сред останалите разпознавани лица или пък го възприеме преди самото разпознаване. Що се отнася до разпознаването от свид. М., за същото не е приложен фотоалбум, но при отсъствието на каквито и да било възражения от подсъдимия и защитника му, отразени в протокола на л. 83 от ДП или релевирани пред инстанциите по фактите, градският съд не е имал основание да се усъмни в процесуалната годност на това доказателствено средство. При правилно установената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила законосъобразни изводи, квалифицирайки деянието на подс. С. А. като престъпление по чл. 128, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. С нанасянето на множество удари със значителна сила, локализирани по цялото тяло, подс. А. и свидетелите К. А. и М. Т. са засегнали телесната неприкосновеност на пострадалия Г. Н., а причинените увреждания в областта на коремната кухина са довели до оперативно отстраняване на далака му, с което е осъществен медико-биологичният признак на чл. 128, ал. 1 от НК „загуба на слезка“. Обстоятелството, че не е установено дали травмата в коремната област е причинена именно от удар на подсъдимия, е ирелевантно за съставомерността на деянието и не дава основание за упражняване на касационните правомощия по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК предвид повдигнатото обвинение за съучастие под формата на съизвършителство и с оглед безспорно доказания факт, че в побоя наред със свидетелите е участвал и подс. А.. След като е установено, че действията на всички нападатели са били насочени към осъществяването на общия престъпен резултат – телесното увреждане на пострадалия, конкретният принос на всеки от тях, в това число и на подсъдимия, би могъл да има отношение единствено към вида и размера на наказанието. Възприетата от градския съд фактология, която е обвързваща за касационната инстанция, не оставя място за съмнение, че не е налице ексцес по отношение на някой от останалите извършители, както неоснователно поддържа защитата. При положение, че подсъдимият и свидетелите К. А. и М. Т. са нанесли едновременно множество удари със значителна сила и заедно са напуснали местопроизшествието без някой от тях да преследва и настигне пострадалия след бягството му и да продължи самостоятелно агресията над него, не може да се приеме, че свидетелите без знанието и съгласието на С. А. са извършили действия, с които са надхвърлили рамките на взетото решение за саморазправа със свид. Н.. Във връзка със субективната страна на деянието е необходимо да се отбележи още, че действително градският съд не е посочил изрично с умисъл за каква телесна повреда по смисъла на чл. 128 – чл. 130 от НК е действал подсъдимият, но това обстоятелство не дава основание нито за оправдаването му, нито за отмяна на въззивната присъда и за връщане за ново разглеждане. Съвместните действия на подс. А. и свидетелите К. А. и М. Т., изразили се в безогледно нанасяне на значителни по сила удари с ръце, крака и палка по всички части на тялото очертават типичен случай на неопределен умисъл, при който извършителят не е наясно обективно в какъв престъпен резултат с оглед медикобиологическата характеристика на увреждането ще се изразят последиците от неговите действия, но съзнава, че извършва действия срещу телесната неприкосновеност на пострадалия, които водят до физическото му увреждане. Основателно е единствено оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Въззивната инстанция е взела предвид болшинството от обстоятелствата, имащи отношение към индивидуализация на наказанието и законосъобразно е определила кои от тях са смекчаващи и отегчаващи, но при преценката на тежестта им подценила значението на две от смекчаващите обстоятелства. Недостатъчно оценен е останал мотивът за извършване на деянието – да бъде защитена малолетната сестричка на подсъдимия. Не е отдадена нужната тежест и на обстоятелството, че единствено А. се грижи за отглеждането на своята родственица. Наред с това извън вниманието на градския съд е останал фактът, че към момента на деянието подсъдимият току-що е бил навършил двадесет години, т. е. независимо от предходното му осъждане, все още не би могло да се приеме, че е налице трайно утвърден стереотип на незаконосъобразно поведение, изискващ и продължителното му изолиране от обществото. В този смисъл надценена се оказва тежестта на предходното осъждане на подсъдимия. Същата оценка следва да бъде дадена и на проведения разговор със свид. М. непосредствено преди едно от съдебните заседания на първоинстанционния съд, на което е акцентирала контролираната инстанция, за да наложи на А. наказание в размер на четири години и шест месеца лишаване от свобода. Извършвайки собствена преценка на всички обстоятелства, релевантни за вида и тежестта на санкцията, настоящият съдебен състав прие , че както индивидуалната, така и генералната превенция ще могат да се постигнат и с по-ниско наказание, а именно три години и шест месеца лишаване от свобода, в каквато насока следва да бъде изменена въззивната присъда. В останалата ѝ част тя следва да бъде потвърдена предвид отсъствието на други основания за изменението ѝ или на такива за отмяната ѝ. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ присъда от 26. 11. 2018 год., постановена по в. н. о. х. д. № 3507/2018 год. по описа на Софийски градски съд, НО, 15 въззивен състав, като НАМАЛЯВА наказанието, наложено на подс. С. Т. А. на три години и шест месеца лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата ѝ част. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.