Р Е Ш Е Н И Е № 548 С о ф и я, 09 д е к е м в р и 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 11 н о е м в р и 2013 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 1772/2013 година. Касационното производство е инициирано с жалби от повереника на частния обвинител и граждански ищец И. И. П. от София адв.Г.Н. от АК-Г. и от защитника на подсъдимия Г. С. К. от София адв.Р.Г. от САК, имащи за предмет решение № 203 от 12.06.2013 г. по ВНОХД № 283/2013 г. на Софийския апелативен съд, срещу правилността на визираните в жалбите части от него, като се навеждат доводи за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, 2 и 3 от НПК и се претендира разнопосочно, от първите - за „изменяване” на решението с осъждане от ВКС на подсъдимия и по предявените му във връзка с жалбоподателя И. П. обвинения, включително за обезвреда за причинените му неимуществени вреди, от вторите – за отмяната му изцяло и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, алтернативно, решението да бъде изменено, като наказанията на подс.К. бъдат определени при условията на чл.55 от НК до размер, позволяващ приложението на чл.66, ал.1 от НК, на което също се настоява. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете касационни жалби и моли решението да бъде оставено в сила. Подсъдимият Г. К., редовно уведомен, не взема лично участие в производството пред ВКС и чрез защитника си адв.Г. поддържа жалбата с алтернативните си искания, като моли жалбата на противната му страна да бъде оставена без уважение. Частните обвинители и граждански ищци И. П. и И. П. също не вземат участие в касационното производство, както и техният процесуален представител. Върховният касационен съд провери правилността на решението в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното : По внесен на 11.06.2008 г. обвинителен акт срещу четирима обвиняеми И. Д. Г., Г. С. К., Б. А. Б. и А. Б. С. е било образувано НОХД № 1830/2008 г. по описа на Софийски градски съд, производството по което е било прекратено с разпореждане на съдията-докладчик от 08.08.2008 г. поради несъответствия между повдигнатите на част от обвиняемите обвинения от досъдебното производство и с обвинителния акт и делото е било върнато за ново разглеждане на прокурора. Наново делото като НОХД № 2946/2008 г. е било образувано в Софийски градски съд на 15.10.2008 г. по обвинителен акт срещу същите лица, като в съдебното заседание на 22.01.2009 г. двамата пострадали И. П. П. и И. И. П. са се явили лично и с упълномощените от тях повереници адв.Г.Т. и адв.Т.Л. от САК, в протокола от съдебното заседание е вписано желанието им да бъдат конституирани по делото като частни обвинители и за предявяване на граждански искове и направеното устно искане за конституиране като такава и на бившата съпруга на първия И. В. (преди по мъж П.). Разглеждането на делото в това съдебно заседание е било отложено поради процесуална пречка (не връчване в законния срок на обвинителен акт на подс.К.), без произнасяне по исканията на пострадалите за конституиране като страни в процеса и по предявените искове, което не се е случило и в следващото съдебно заседание на 24.03.2009 г., тъй като по искане на защитата на подсъдимите производството по делото е било прекратено и върнато на прокурора за отстраняване на идентични с първите процесуални пропуски на обвинението. Съдебното производство по делото е било подновено с внасяне на нов обвинителен акт на 15.06.2009 г., по който е било образувано НОХД № 2567/2009 г. по описа на Софийски градски съд. След три поредни заседания, на които не е бил даден ход на делото, с протоколно определение от 22.03.2010 г. е било одобрено споразумение между представителя на СГП и защитниците на подсъдимите И. Д. Г., Б. А. Б. и А. Б. С. за приключване на наказателното производство спрямо тях с осъждането им като извършители, в различни конфигурации на съучастието им, включително и с подс.Г. К. като техен подбудител или съизвършител, на престъпления по чл.213а, ал.2, чл.143, ал.1, 142, ал.2, чл.142а, ал.4, чл.214, ал.2 вр.чл.213а, ал.3 вр.ал.2, чл.339, ал.1 от НК, като по съвкупност им е било наложено общо наказание от по 3 години лишаване от свобода и глоба в полза на държавата в размер на 3500 лв на всеки един от тях, а изпълнението на наказанията лишаване от свобода и на тримата подсъдими е било отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 5 години от влизане на присъдата (споразумението) в законна сила. Били са разпределени направените по водене на делото разноски, като тримата подсъдими, сключили споразуменията, са осъдени да заплатят по 625,07 лв по сметка на ВСС, а по отношение на направените от частните обвинители И. и И. П. – да им заплатят на всеки от тях по 875 лв. Отделно от това, с пострадалите те са постигнали съгласие да възстановят причинените им имуществени вреди от престъпленията в уговорен помежду им срок. За сключването на тези споразумения изрично съгласие са дали подс.Г. К. и защитникът му адв.Р.Г.. В това съдебно заседание са били предявени от повереника на двамата пострадали адв.Н. устно искове за по 100 000 лв, претендирани от подсъдимите обезщетения за неимуществени вреди, със законната лихва от датата на увреждането им и за разноските по делото, като по делото (л.122 и 123, т.1 от НОХД № 2567/2009 г.) са приложени искова молба от И. П. и молбата му за конституиране като частен обвинител, носещи дата 22.01.2009 г. и в които се сочи предишният номер на делото в СГС (НОХД № 2946/2008 г.). След определяне на нов съдия-докладчик по делото, с разпореждане от 11.05.2010 г. производството по НОХД № 2567/2009 г. на СГС е било прекратено поради констатирани несъответствия при изготвяне на обвинителния акт, касаещи обвинението спрямо подс.К. и делото е било върнато за ново разглеждане на прокурора. Поради тази причина не се е стигнало до конкретизиране на исковете на пострадалите срещу подс.К. и до конституирането им като частни обвинители, както и за приемане на исковете им и допускането им по делото като граждански ищци. При последвалото ново внасяне на делото на 05.04.2012 г. в СГС с нов обвинителен акт срещу обвиняемия Г. К., образуваното НОХД № 1709/2012 г. по описа на този съд е било прекратено с разпореждане № 1447 от 07.05.2012 г. с констатации за непълноти при описване на фактическата обстановка с оглед фигурата му на подбудител на осъдените като извършители Г., Б. и С. при осъществяване на някои от деянията, касаещи и двамата пострадали по делото И. и И. П. и делото е върнато отново на прокурора за новото му разглеждане. По последно внесения на 27.07.2012 г. обвинителен акт и образуваното НОХД № 3730/2012 г. по описа на Софийски градски съд, с присъда № 334 от 19.11.2012 г. подсъдимият Г. С. К. от София е признат за виновен в извършването в периода от м.ноември 2004 г. до 11.04.2006 г. в София, в съучастие като подбудител и съизвършител на осъдените И. Д. Г., А. Б. С. и Б. А. Б., като извършители, на престъпления по чл.214, ал.2, т.1 и 2 вр.ал.1 вр.чл.213а, ал.3, т.2 и 3 и ал.2, т.1 и 4 вр.чл.20, ал.3 от НК, по чл.142, ал.2, т.2, пр.1-во и т.7, пр.1-во вр.ал.1 вр.чл.20, ал.3 от НК, по чл.142а, ал.4 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.3 от НК и при условията на чл.54 от НК са му наложени съответно наказания от 5 години лишаване от свобода и 5000 лв глоба в полза на държавата за първото, и по 3 години лишаване от свобода за последните две престъпления, а на основание чл.23, ал.1 от НК по съвкупност общо наказание от 5 години лишаване от свобода и 5000 лв глоба в полза на държавата. Същият е признат за невинен и оправдан по едно обвинение по чл.143, ал.1 вр.чл.20, ал.3 от НК за подбудителство на извършителите И. Г. и А. С. с пострадала И. В. П. и по две обвинения по чл.142, ал.2, т.2, пр.1-во вр.ал.1 вр.чл.20, ал.3 от НК и по чл.142а, ал.4 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.3 от НК, касаещи пострадалия И. П.. Постановено е подс.К. да изтърпи наказанието лишаване от свобода при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Отхвърлени са били изцяло предявените от И. П. П. и И. И. П. против подс.К. граждански искове за претендираните от тях 50 000 лв от първия и 30 000 лв от втория обезщетения за претърпени неимуществени вреди от деянията, ведно със законната лихва от м.ноември 2004 г. до окончателното изплащане на сумите, като погасени по давност. В тежест на подсъдимия са били възложени 1278 лв направени разноски по водене на делото по останалите срещу него обвинения, както и да заплати по 1000 лв за всеки от двамата пострадали И. и И. П.. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия адв.Р.Г. от САК като необоснована, постановена в нарушение на процесуални правила и на материалния закон и поради явната несправедливост на наложените му наказания с искане тя да бъде отменена „изцяло” и той да бъде оневинен по всички предявени му обвинения, алтернативно, делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на градския съд и като последна алтернатива – да бъде изменена, като наложените на подсъдимия поотделно и по съвкупност наказания лишаване от свобода бъдат определени в размер около и под 3 години, което да позволи приложението на чл.66, ал.1 от НК. Присъдата е била обжалвана и от повереника на частните обвинители и граждански ищци адв.Г.Н. от АК-Г. в оправдателната и гражданско-отхвърлителната й част като необоснована, незаконосъобразна, при нарушение на процесуалните и материалноправни норми с искане за отмяната й в посочените части и постановяване на нова осъдителна по визираните обвинения спрямо подсъдимия, както и уважаване на предявените от тях искове в пълния им размер. С решение № 203 от 12.06.2013 г., постановено по ВНОХД № 283/2013 г. Софийският апелативен съд е изменил обжалваната присъда, оправдавайки подс.К. за едно от квалифициращите обстоятелства (чрез отнемане на имущество) по обвинението за осъществено престъпление по чл.214, ал.2, т.1 и 2 вр.чл.213а, ал.3, т.2 и 3 вр.ал.2, т.3 вр.чл.20, ал.3 от НК, отменил е отхвърлянето на иска на пострадалия И. П. и е постановил на същия подс.К. да заплати сумата от 50 000 лв като обезщетение за причинените му неимуществени вреди от престъпленията, ведно със законната лихва от 30.11.2004 г. до окончателното й изплащане, както и да му заплати 1200 лв разноски по делото за въззивната инстанция. Постановено е подсъдимият да заплати и 2000 лв дължима държавна такса върху уважения размер на този иск. В останалата част обжалваната присъда е потвърдена. В касационната жалба на повереника на частния обвинител и граждански ищец И. П. адв.Н. се възразява срещу потвърждаване оправдаването на подс.К. за посегателството върху свободата му на придвижване вследствие отвличането и лишаването му от свобода, както и срещу отхвърляне на иска му, предявен за нанесените му неимуществени вреди, като се навеждат доводи за порочен доказателствен анализ, относим за тези деяния и за неправилно приложение на материалния закон, като се отправя искане за отмяна на въззивното решение и постановяване от касационната инстанция на осъдително решение по коментираните в жалбата обвинения срещу подсъдимия К., както и „изменяване” в гражданско-отхвърлителната част с осъждане на подсъдимия и уважаване изцяло на предявения от ищеца И. П. граждански иск. В жалбата на защитника на подс.К. адв.Г. решението се атакува като постановено при съществени процесуални нарушения, ограничили правото му на защита, при неправилно приложение на материалния закон и заради явната несправедливост на наложените му поотделно и по съвкупност наказания лишаване от свобода с искания за отмяна на съдебния акт и оневиняване на подзащитния му по всички предявени обвинения, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и като последна алтернатива – изменяване на решението относно размера на наложените на подсъдимия наказания лишаване от свобода с намаляването им до и около 3 години с приложението на чл.66, ал.1 от НК. Решението е обжалвано и в частта за разноските, присъдени в полза на частния обвинител и граждански ищец И. П. – както тези, присъдени от СГС и потвърдени от САС, така и за тези, присъдени с въззивното решение на частния обвинител и граждански ищец И. П., но в които били включени и адвокатското възнаграждение, договорено с ищеца И. П., комуто такива разноски не се дължали. Решението не е обжалвано от подс.К. или защитника му в гражданската му част, касаеща иска на И. П.. Върховният касационен съд – първо наказателно отделение намира жалбите за подадени в законоустановения срок, от страни, имащи право на жалба и против въззивен съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл.346, т.1 от НПК, поради което са допустими, като разглеждайки ги по същество, приема следното : По жалбата на защитника на подсъдимия Г. К. : Жалбата е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА. Касационният съд намира, че тази жалба следва да бъде разгледана първа, доколкото разрешаването на наведените в нея процесуални и материалноправни проблеми пряко касаят претенциите на частния обвинител И. П.. Претенциите на защитата на подс.К. в по-голямата си част са били поставени и пред въззивния съд, с доводи на плоскостта на нарушено право на защита поради липса или неяснота при описване на фактите в обвинителния акт относно подбудителската му дейност спрямо преките извършители на деянията Г., Б. и С., на неизпълнение от съда на задълженията му по чл.14 от НПК да направи необходимото за установяване на обективната истина по делото, на нарушение на чл.303, ал.1 от НПК от СГС, постановил осъждането му по предположения, както и заради неправилното приложение на материалния закон, включвайки това оплакване на основата на разбирането за поглъщане на отвличането от противозаконното лишаване от свобода, а последното – поради поглъщането му от нормата на чл.214, ал.1 от НК при възприемане на деянието като „непрекъснат процес” и включващо в себе си „користната цел” на отвличането и накрая, заради неправилното определяне на наказанието му при условията на чл.54 от НК при наличие на многобройни и изключителни смекчаващи отговорността му обстоятелства, очертаващи наложеното му от инстанционните съдилища като несъразмерно тежко за извършеното и личната му обществена опасност. Повечето от тези доводи са обсъдени от въззивния съд и са получили надлежен и законосъобразен отговор. Описаното по-горе процесуално развитие на делото не бе самоцелно, а с оглед и на заявеното от защитника оплакване за неяснотата на фактите относно повдигнатото обвинение в подбудителство на останалите трима осъдени дейци Г., Б. и С., с което обвинението се е затруднило. В тази насока както градският, така и апелативният съд убедително са защитили и фактическите, и правните си изводи на база на анализа на обективно извършените от последните действия спрямо нарочения за „длъжник” на подс.К. св.И. П. и изложените от тях мотиви при осъществяването им пред него, сина му св.И. П., бившата му съпруга св.Ив.В.-П., ангажирани като факти от обвинението. Докато защитникът фрагментарно коментира мотивите на съда в атакуваното решение, изложените съображения в достатъчна степен дават отговор за водещата роля на подс.К. за осъществената от него и съучастниците му принуда върху св.И. П., целта й, постигнатия частичен резултат. В тази насока апелативният съд пространно се е занимал с показанията на пострадалите, както и по допустимостта да се ползват обясненията на съучастниците му след сключване на споразуменията с прокурора за осъждането им за деянията, в осъществяване на които подс.К. е обвинен като техен подбудител, а по чл.214, ал.1 от НК – и като съизвършител на част от тях. И макар да е принципно вярно възражението на защитника, че провеждането на диференцираната процедура по чл.373, ал.1 вр.чл.372, ал.3 вр.чл.371, т.1 от НПК да не освобождава съда от задължението да направи всичко необходимо за разкриване на обективната истина, като при неизясненост на относимите към предмета на доказване обстоятелства следва да извърши допълнителни следствени действия и събере възможните доказателства, то в настоящия случай съдът с основание е коментирал обективните затруднения да се съберат нови такива, както и че събраните позволяват в достатъчна степен да се стигне до еднопосочен и категоричен извод относно ролята на подс.К. в съвместната престъпна дейност, специалната цел за осъществяване на деянията и целения резултат, който е бил частично постигнат. Доверявайки се на показанията на пострадалия св.И. П. и на близките му, той е отграничил фактите, относно които се ползват и обясненията на осъдените съучастници в качеството на свидетели, подкрепящите първите други гласни доказателствени средства и писмени доказателства, който анализ се заобикаля от касатора. Този анализ е извършен обективно и всестранно, доказателствените източници са съобразени според действителното им съдържание и няма игнорирани и превратно оценени. В тази насока не са и наведени оплаквания, нито пред съда са били правени доказателствени искания за оборване изводите на първоинстанционния съд, които апелативният аргументирано също е възприел, с малки корекции, без те да са дали отражение на възприетите за установени фактически обстоятелства. ВКС намира, че въззивният съд е изпълнил в пълнота задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК както да изложи съображенията си във връзка с утвърдената установена от градския съд фактическа обстановка, така и да даде надлежен отговор на всички доводи на страните за и против правилността на първоинстанционната присъда, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на обжалваното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, още по-малко за оправдаване на подс.К. при така установените факти за осъществената от него престъпна деятелност. Относно правилното приложение на правото и градският съд, а след него и въззивният са били затруднени с оглед известната непоследователност при излагане на фактите в обвинителния акт и правната им трактовка, но крайните му изводи са верни. Във връзка с възражението за наличие на специалност (поглъщане) на престъпленията по чл.142 и чл.142а от НК помежду си и от чл.214 от НК следва да се посочи разрешението, дадено още с Тълкувателно решение № 71 от 23.12.1974 г. по н.д.№ 64/1974 г. на ОСНК – „когато при престъпленията по ..,чл.143, 214 .. от НК в употребената сила или заплашване е осъществено друго престъпление, последното да се квалифицира и санкционира отделно, като се приложат правилата на съвкупността. Изключение прави само обикновената принуда, затова същата не следва да се санкционира отделно”. Това правилно е съобразено от съдилищата и е постановено оправдаване по обвинението по чл.143 от НК, щом принудата е с цел имуществено разпореждане или поемане на парично задължение, което очертава състава на чл.214 от НК. На същия принцип следва да се реши и горепосоченото възражение на защитата. Отвличането с каквато и да е друга цел (и извън лишаването от свобода, какъвто е бил съставът на чл.142, ал.1 от НК, изм.ДВ бр.92/2002 г., към момента на инкриминираното деяние) е отделно престъпление от това по чл.142а от НК, независимо дали и за колко време лицето е лишено от възможност за свободно придвижване. Това обяснява промяната в обективните признаци на състава по чл.142, ал.1 от НК с отпадане на специалната цел („с цел лишаване от свобода”, изм.ДВ бр.26/2010 г.), като при наличие на друга цел деянието е по квалифицирания състав на ал.2, т.7 на чл.142 от НК или относимите като специални към общото по чл.142, ал.1 от НК отвличане престъпления по чл.156, ал.1 от НК („на лице от женски пол с цел да бъде предоставено за развратни действия”), по чл.177, ал.2 от НК („с цел да го принуди да встъпи в брак”), по чл.159а, ал.2, т.4 вр.ал.1 и чл.159б от НК и др. (виж ТР № 2 от 16.07.2009 г. по т.д.№ 2/2009 г.-ОСНК на ВКС, т.9, решение № 234 от 15.07.2003 г. по н.д.№ 33/2003 г.-І н.о.). От друга страна, докато престъпленията по чл.142 и чл.142а от НК засягат личността на пострадалия, престъпленията по чл.213а-214 от НК визират защитата на собствеността, когато принудата се прилага с цел той да извърши акт на имуществено разпореждане или противно на волята му действие или бездействие (нежелано поведение) и с това се причини нему или другиму имотна вреда. Въззивният съд също е констатирал непрецизността в правната конструкция на обвинението по чл.214 от НК, уточнявайки в мотивите си квалификацията му. За съставомерността на деянието по чл.213а от НК, като такова на формално извършване, е необходимо чрез конкретно описани форми на принуда (насилие, разгласяване на позорни обстоятелства, увреждане на имущество или друго противозаконно действие с тежки последици за изнудвания или негови ближни) да се цели изнудваният да се разпореди с вещ, право или да поеме имуществено задължение, т.е. да се постигне дадено желано от дееца поведение на жертвата му, което не е задължително да доведе до облага нему или за трето лице. Освен обстоятелства за заплахата с физическо или психическо насилие над волята на пострадалия, пряко върху него или и чрез негови ближни, следва да се установяват и факти относно това какво дадено поведение се иска да извърши или претърпи и това да е доведено до знанието му, чрез което се цели даден резултат, без да е необходимо да е предприето от него такова поведение и то да е предизвикало имотна вреда за него или в патримониума на трето лице. Принудата с посочената при престъплението цел може да предхожда за известен кратък период от време или да съпътства искането от страна на дееца към пострадалия за определено негово поведение, а може и да го следва, с което обаче той да не е съгласен и с това съставът на престъплението е осъществен. Или, престъплението е довършено със самото свеждане до знанието на жертвата какво поведение се иска от нея, съпътствано със заплаха за физическо или психическо насилие над личността или имуществото й и/или друго тежко противозаконно действие спрямо нейни ближни. За приложението на чл.213а от НК не е необходимо деецът да е успял да принуди жертвата да извърши исканото действие, за което е достатъчно резултатът да бъде само цел на дееца. При престъплението по чл.214 от НК, което е резултатно, се изисква деецът с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага, да упражни сила или заплашване спрямо пострадалия, чрез която да го принуди да извърши, да пропусне или да претърпи нещо противно на волята му, в резултат на което му се причини имотна вреда, като тя може да настъпи и в патримониума на трето лице, който се засяга от имущественото разпореждане на изнудвания или е направено индиректно, по негово настояване. Изнуденият проявява собствена воля и извършва определено действие на имуществено разпореждане, макар и да е принуден към това, което обяснява поглъщането на обикновената принуда, изключвайки идеалната съвкупност. Той може да избира различни варианти на поведение, но волята му е опорочена, което дава основание за унищожаемостта на извършеното действие, имащо правно отражение в неговия или на трето лице патримониум. Изнудването е довършено престъпление само когато изнуденият предприеме такова поведение, което по своето правно действие е свързано с вредоносно засягане на неговото или чуждо имущество. Опит за извършване на престъплението по чл.214, ал.1 от НК ще е налице, когато преди или след упражняване на принудата и съобщаване на изнудвания какво разпореждане трябва да извърши, последва имущественото разпореждане до настъпване на имотната вреда за него или за трето лице – налице е довършен опит. При настъпване на вредата деянието е вече осъществено напълно, без да е необходимо да е настъпила целената от дееца облага. От друга страна, доколкото спецификата на престъплението „изнудване” сама по себе си да не предполага публично осъществяване на изпълнителното деяние, съвсем логично е обвинението да се основава най-вече на твърденията на изнудвания, които, безспорно, следва да бъдат подкрепени и проверени за достоверност и от други събрани по делото доказателства. За липсата на доброволност в действията на изнудвания не е необходимо тя да е изразена по някакъв демонстративен, видим начин, а от доказателствените материали да е категорично ясно, че е бил против исканото от него поведение и че то му е наложено със средствата на принудата. В правната теория отношението на съставите на чл.213а от НК към този по чл.214 от НК се считат като опит към довършено престъпление, което обаче е твърде спорно. За разлика от престъплението по чл.214 от НК, където целта на дееца е добиването на имотна облага за него или за трето лице, при това по чл.213а от НК целта му е да накара изнудвания да се разпореди с вещ,право или да поеме имуществено задължение, което действие с правно значение може и да не е неправомерно, но е нежелано от последния и се извършва под натиска на приложената му принуда. Не е задължително последното да може да доведе до имотна вреда за него и другиму и до облага за дееца или трето лице, но доколкото престъплението е такова против собствеността, то нежеланото разпореждане следва да има определено имуществено, неблагоприятно отражение, да води до промяна в патримониума на изнудваното лице. Именно това отграничава тези престъпления от обикновената принуда, като деяние срещу личността и е аргумент за поглъщането й при осъществяването им. Когато обаче, след прилагане на принудата, изнуденият поеме имуществено задължение и чрез ново физическо или психическо въздействие върху него се цели постигането на имотна облага в изпълнение на поетото задължение, която безспорно следва да е незаконосъобразна, и се изисква от него определено увреждащо го поведение, от което настъпи или обективно, реално е предстоящо от това наложено му поведение да настъпи имотна вреда за него или за трето лице, то тогава ще е налице опит, а при настъпване на вредата – довършеност на ново престъпление по чл.214 от НК. Но ако още от самото начало на престъпната деятелност принудата се прилага върху изнудвания с цел получаване на имотна облага за дееца или за другиго и от това последва имуществено разпореждане, с което му се причини нему или другиму имотна вреда, без да е необходимо и да е настъпила облагата за дееца или третото лице, то деянието следва да се квалифицира като престъпление по чл.214 от НК. То ще е довършено и когато с наложеното на изнудвания поведение е реализирана част от целената имотна облага, като има основание да се разсъждава и доколко деянието може да се приеме като опит за постигане на целената облага в пълния й обем или за квалифицирането му като довършено следва да се вземе предвид само размера на реално причинената вреда на изнудения. Тези въпроси не са убегнали от вниманието на апелативния съд, макар и да не са му били поставени изрично от защитата, като правилната квалификация е потърсена на основата на продължаваното престъпление, което е невярно, следващо от гореизложените правни съображения. Въпреки това съдът правилно е отграничил упражнената върху св.И. П. принуда, лично върху него и върху неговите ближни, специалната цел да добиване на имотна облага от подс.К., която не му се е следвала, но каквато той е претендирал като увреден от действията му, размерът на тази търсена облага и постигнатият чрез предаване на сумата от 10 000 лв от св.И. П. вредоносен резултат. Въпреки че не е постигнат целеният от подсъдимия резултат в пълния му обем, така постигнатият е в значителни размери и деянието правилно е прието за довършено престъпление по чл.214 от НК, а не само за опит да се получи претендираната сума от 140 000 лева (каквато П. обективно не е могъл да набави), до което не се е стигнало поради намесата на полицейските органи. Отграничени са деянията, с които са осъществени и престъпленията по чл.142 и чл.142а от НК спрямо пострадалия св.И. П., при които подсъдимият е действал като подбудител на преките извършители, макар и с осъществяването им да е преследвал постигането на основната си цел, свързана с престъплението по чл.214, ал.1 от НК. С оглед на това ВКС приема, че е приложен законът, който е следвало да бъде приложен и не е налице касационното основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НК, което изключва намесата на касационната инстанция. Основателно е обаче оплакването за явно несъответствие на определената на подс.К. за изтърпяване санкция за престъплението по чл.214 от НК. Вярно е, че тя е на минимума на предвидената в ал.2, т.2 на чл.214 от НК, но са надценени като отегчаващи обстоятелства дългият период на осъществяване и характерът на извършените престъпления и ролята му в съвкупната престъпна дейност. „Характерът” на престъпленията е отчетен от законодателя в предвидените тежки санкции за коментираните престъпления. От друга страна, дългият период на осъществяване на престъплението по чл.214 от НК е вследствие изчакването св.П. да изпълни „поетото задължение” и последващото му укриване, колкото и това да е било оправдано за него с оглед незаконосъобразните претенции на подсъдимия. Опасността те да бъдат осъществени с незаконни средства явно за него не е била реална, щом като толкова дълго време не е потърсил закрила от компетентните органи. Не на последно място, продължителността на наказателното производство не е в резултат на негативно процесуално поведение на този касатор, а недоглеждания при осъществяване на правомощията на прокурора по чл.246 от НПК. Това е видно от приключването му чрез сключване на споразумения от страна на съучастниците на К., а пречка и той да постигне такова са били претенциите на частното обвинение за реално търпимо от него наказание. Последното (продължителността на процеса) не е отчетено като изключително смекчаващо отговорността му обстоятелство за смекчаване на санкцията му, което според ВКС налага определянето й под законовия минимум на предвиденото наказание лишаване от свобода на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК за престъплението по чл.214 от НК като водещо спрямо другите осъществени престъпления, но и като наложеното му на минимума наказание за несъразмерно тежко за осъщественото от него и личната му обществена опасност. Касационният съд намира, че наказание от 3 години лишаване от свобода е достатъчно за постигане на целите на закона, но което следва да бъде изтърпяно ефективно при определения от съда общ първоначален режим в затворническо общежитие от открит тип. Не може да се подмине водещата роля на подс.К., който е подбудил служителите си Г., Б. и С. да извършат сериозно укорими деяния, причинявайки на св.И. П. и сина му основателни страхове за живота и здравето им, макар до реалното им увреждане да не се е стигнало. Именно упоритостта му при преследване на противозаконната си цел да получи значителната сума от св.П. го е принудила да промени мястото и начина си на живот, за да избегне тормоза, на който е бил подложен от касатора. Само благодарение на намесата на полицейските органи не се е стигнало до по-сериозни вредни последици за него и за близките му, при установената ескалация в действията на жалбоподателя К.. Поради това ВКС намира, че за постигане на целите на чл.36 от НК е необходимо така намаленото общо наказание на подс.К. да бъде изтърпяно ефективно и няма основание за отлагането му на основание чл.66, ал.1 от НК. По отношение на уважения срещу подс.К. граждански иск няма наведени други оплаквания извън възражението за погасяването му давност. Въззивният съд е изяснил кога той следва да се счита за предявен и това е било в откритото съдебно заседание на 22.01.009 г. по НОХД № 2946/2008 г. на СГС (отразено в протокола от с.з.), който номер на делото по-късно фигурира и в исковата молба, депозирана по НОХД № 2567/2009 г. на СГС, по което в съдебно заседание освен с писмената искова молба, исковете от двамата пострадали св.И. П. и сина му св.И. П., чрез повереника си са предявили наново и устно в размер по 100 000 лв за неимуществени вреди, но до приемане на им се е стигнало едва, след двукратно прекратяване на съдебните производства по НОХД № 2567/2009 г. и НОХД № 1709/2012 г. на СГС, в производството по последното НОХД № 3730/2012 г. на същия съд. Именно поради това по-горе бе проследено развитието на делото, тъй като в наказателния процес гражданският иск може да бъде предявен и устно, което се отразява в протокола от съдебното заседание. В случая, на 22.01.2009 г. са били предявени исковите претенции на двамата пострадали срещу четиримата тогава подсъдими, но по изложените причини не се е стигнало до приемането им за разглеждане, като е последвало прекратяване на съдебното производство по посочените НОХ дела. С предявяването на исковете е прекъсната погасителната давност за предявяването им и е започнала нова давност, поради което приемането им впоследствие за разглеждане по НОХД № 3730/2012 г. е законосъобразно. Искът на св.И. П. правилно е приет за основателен, а с оглед на причинените му за един продължителен период от време, накрая и доста интензивни морални болки и страдания от отвличането и лишаването му от свобода с изживения от него страх за живота и здравето му и този на сина му, искът правилно е уважен в предявения му размер от 50 000 лева. Следва обаче да се коригира началната дата на законната лихва върху него, тъй като увреждащата го деятелност на подс.К. е приключила на 11.04.2006 г. и забавата следва да се счете от тази дата. Няма наведени оплаквания за несправедливост на размера на присъденото обезщетение и решението следва да бъде коригирано само в посочената посока. По отношение на присъдените разноски въззивният съд не е бил сезиран с жалба за тези, присъдени от градския съд и като дължими от подс.К. и по обвиненията, свързани с ищеца И. П., той и в качеството му на частен обвинител, но по които обвинения той е бил оправдан. Сега няма как касационната инстанция да се занимава с това оплакване. Неправилно обаче са били присъдени в тежест на подс.К. да заплати и 600 лв за адвокатско възнаграждение на повереника на И. П. за участието му пред въззивната инстанция и в тази насока въззивното решение следва да бъде изменено. В останалата част жалбата на защитника на подс.К. се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. По жалбата на повереника на частния обвинител и граждански ищец И. П.: Жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА. Недоволството на повереника на частния обвинител и граждански ищец И. П. е от оправдаването на подс.К. за отвличането и лишаването му от свобода, от което претърпял морални болки и страдания и заради което претендира уважаване на предявения иск за неимуществени вреди. Въззивният съд с особено внимание се е отнесъл към анализа на доказателствените материали, относими към установяване на истината за причастността на подсъдимия към тези деяния – дали именно той е мотивирал извършителите осъдените Г., Б. и С. да го отвлекат и задържат против волята му, лишавайки го от право на свободно придвижване. В това отношение убедително е изследвана поставената на последните задача да открият и доведат при подс.К. именно „длъжника” му св.И. П., а не сина му и активната роля на осъдения Г. при изпълнението й, известната свобода, която му е била дадена при нейното изпълнение и реакцията на К. при уведомяването му, че е отвлечен И. П., а не И. П., както и последващото му задържане с цел да се постигне набелязаната от подс.К. цел. В тази насока съдът е анализирал и данните от ВДС по приложените СРС. ВКС няма право да променя констатациите на съдилищата по фактите, когато те са изведени при правилно формиране на вътрешното им убеждение, а в случая именно така са очертани имащите отношение към тези две обвинения обстоятелства от кръга на чл.102 от НПК. Няма игнорирани или превратно оценени доказателства и не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на решението в тази му част и за връщане на делото за новото му разглеждане по тези обвинения. Досежно предявения от И. П. граждански иск съдът законосъобразно е приел, че не просто защото подс.К. е оневинен, а защото не е установено с негово деяние, пряко (като извършител) или опосредствано (като подбудител) да е причина за претърпените от ищеца вреди. Разсъждавал е доколко може да е подпомогнал лишаването му от свобода, но такива обстоятелства не са наведени в обвинението (фактическо обвинение) и като факти не са ангажирани и от ищеца, за да могат те да се обсъждат относно основанието на иска. Няма пречка ищецът да потърси обезвреда от преките причинители на вредите му в отделно исково производство. Поради това и отхвърлянето на иска на това основание срещу подс.К. следва да остане в сила. Поради отхвърлянето на иска, а и потвърждаване на оправдателната присъда на подс.К. за деянията, осъществени спрямо ищеца св.И. П., не му не се дължат разноски за въззивната инстанция и в тази част обжалваното решение следва да бъде отменено по изложените по-горе съображения. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 и 3 от НПК Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 203 от 12.06.2013 г., постановено по ВНОХД № 283/2013 г. Софийският апелативен съд, както следва : - на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Г. С. К., със снета по делото самоличност, наказание лишаване от свобода за престъплението по чл.214, ал.2, т.2 от НК от 5-пет години на 3-ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, както и определеното на основание чл.23, ал.1 от НК общо най-тежко наказание за извършените от него престъпления от 5-пет години на 3-ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, към което е присъединено на основание чл.23, ал.3 от НК и наказанието глоба в полза на държавата в размер на 5000 лева; - ОПРЕДЕЛЯ начална дата на законната лихва върху уважения иск за 50 000 лв за неимуществени вреди на ищеца И. П. от 30.11.2004 г. на 11.04.2006 г.; - НАМАЛЯВА размера на присъдените с решението разноски – заплатено адвокатско възнаграждение за участие пред въззивната инстанция в полза на ищеца И. П. от 1200 лв на 600-шестотин лева. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :