1 Р Е Ш Е Н И Е №. 111 гр. София, 29 август 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ : ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Д. Атанасова касационно дело № 459 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по саморъчно написана жалба на подсъдимия Е. Й. И. и допълнение към нея, подадено от адв. К. К. – служебен защитник, срещу решение № 17 от 19.02.2019г. по внохд № 398/2018 г. по описа на Апелативен съд – Варна. В първоначално подадената бланкетна жалба лично от подсъдимия е релевирано касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, а именно допуснати съществени процесуални нарушения. В допълнението към касационната жалба се сочат аргументи в негова подкрепа. Искането, което се прави, е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Варна. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП пледира за оставяне в сила на въззивното решение, а касационната жалба – без уважение. Твърди, че не са допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, като изразява становище по всички пунктове от допълнението към касационната жалба. Счита, че при вярно установена фактическа обстановка, съдът правилно е приложил материалния закон. Намира за неоснователно оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Адвокат К., служебен защитник на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в допълнението към нея съображения. Подсъдимият Е. Й. И. моли делото да се върне за ново разглеждане. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, установи следното: С присъда № 21 от 13.09.2018 г. по нохд № 344/2017 г. по описа на Окръжен съд – Шумен, подсъдимият Е. Й. И. е признат за виновен за това, че на 18.07.2017 г., в [населено място], обл. Шумен, при условията на опасен рецидив и в съучастие като съизвършител с К. С. К. отнел чужди движими вещи – сумата от 190.00 лв., от владението на К. В. И. от същото село, с намерението противозаконно да я присвои, като използвал за това сила и заплашване, поради което на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на седем години, което да изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът приспаднал времето, за което подсъдимият е бил задържан по взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 20.07.2017 г. В тежест на подсъдимия са възложени направените разноски по делото. С въззивно решение № 17 от 19.02.2019 г. по внохд № 398/2018 г. по описа на Апелативен съд – Варна, първоинстанционната присъда е изменена, като е отменена само в частта, с която е определено подсъдимият да изтърпи наказанието „лишаване от свобода“ в затворническо общежитие от закрит тип. В останалата част присъдата на първоинстанционния съд е потвърдена. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. В значителната си част съдържанието на касационната жалбата сочи на твърдения за необоснованост на атакувания съдебен акт, като преобладаващо се излага личното виждане на И. за процесните събития. Необосноваността обаче не е сред касационните основания. Неоснователни са наведените от касатора доводи за съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при разглеждане на делото. Оплакванията са напълно идентични с релевираните във въззивната жалба. Същите са обсъдени и мотивирано отхвърлени от апелативния съд, като неоснователни с аргументи, които настоящият състав на ВКС споделя напълно. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като не е уважил искането му за назначаване на графологическа експертиза на подписа на свидетеля Ц. И., както и е кредитирал показанията на свидетеля К. К., за когото има данни, че е пребивавал в психиатрична клиника. Според защитата по този начин е нарушен принципа на разкриване на обективната истина, закрепен изрично в чл. 13 от НПК. Като цяло се твърди декларативно, че е налице неправилен анализ на доказателствата и е допуснато нарушение на чл. 14 от НПК. При упражняване на възложените му правомощия касационният състав не установи нарушение на чл. 13 и чл. 14 от НПК, вменяващи задължение на решаващите съдилища за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, и не констатира нарушения в доказателствената дейност на въззивната инстанция, които да са довели до погрешни изводи относно подлежащите на установяване факти. Решението на апелативния съд, с което е потвърдена осъдителната присъда на окръжния съд отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2, вр. ал. 1 от НПК. От мотивите му е видно, че въззивният състав е извършил дължимата самостоятелна проверка на първоинстанционната присъда, според изискванията на чл. 313 и чл. 314 НПК и е постановил съдебен акт, съобразно предписаното от процесуалния закон необходимо съдържание. Настоящият касационен състав не констатира въззивната инстанция да е игнорирала или превратно оценила доказателства при решаване на делото и постановяване на съдебния си акт. Данните от доказателствените източници са правилно оценени от втората инстанция при спазване на всички процесуални изисквания. В този смисъл упрекът към въззивния съд за неизпълнение на изискванията, произтичащи от принципите за обективност, всестранност и пълнота при изследване на релевантните обстоятелства е неоснователен, от което следва и извод за липса на допуснато съществено нарушение на процесуални правила. Правилен е възприетият от въззивната инстанция подход на интерпретация на доказателствената съвкупност, а именно проследявайки логическата вътрешна последователност на данните, установявани със съответното доказателствено средство, както и тяхната кореспонденция – подкрепяща или опровергаващи ги с останалите доказателствени източници. Неоснователно е твърдението на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение от въззивната инстанция, която не е назначила графологическа експертиза за проверка твърдението на свидетеля Ц. И., че подписът под протокола за разпит на л. 45 от ДП не е негов. Във връзка с това оплакване от значене е да се посочи, че този свидетел е депозирал показания в разпити както пред първата инстанция, така и хода на въззивното съдебно следствие. Именно в разпита, проведен пред апелативната инстанция, свидетелят е заявил, че подписът на протокола за разпит от досъдебното производство не е негов. Въззивният съд не е назначила графологическа експертиза за изясняване достоверността на това твърдение, но такава не се е налагало да бъде допусната до изслушване. Показанията, които свидетелят Ц. И. е дал на досъдебното производство не са част от доказателствената съвкупност/не са били приобщени по реда на чл.281 от НПК/, въз основа на която контролираният съд е изградил своите фактически и правни изводи, поради което не се е налагало извършването на проверка относно процесуалната годност на извършения разпит от досъдебното производство, тъй като същият не е източник на доказателства, предвид изложеното. Ето защо неоснователно е твърдението на касационния жалбоподател, че непредприемането на действия от решаващия съд за проверка твърденията на Ц. И., е довело до допуснато нарушение на разпоредбата на чл.13 от НПК. На следващо място, възражението в жалбата, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила при оценката на показанията на свидетеля К. К. като ги е кредитирал независимо от данните за пребиваването му в психиатрична клиника, е несъстоятелно. От една страна при анализа на това гласно доказателствено средство съдът не е проявил тенденциозност, а аргументирано е заключил, че по делото липсват каквито и да е данни, установяващи евентуална заинтересованост на този свидетел от невярно уличаване на подсъдимия И.. Свидетелските показания на К. са в кореспонденция с показанията на пострадалата относно цялостния механизъм на извършване на престъпното деяние и съпричастността на подсъдимия. От друга страна при оценката ми апелативният съд не е пренебрегнал въпроса за психическата годност на К. да дава достоверни показания, като правилно е приел, че не са налице предпоставките на чл.118, ал.3 от НПК. В хода на първоинстанционното производство е била назначена съдебно-психиатрична експертиза във връзка с данните за провеждано лечение в психиатрична клиника във връзка с получена черепно-мозъчна травма. Заключението на последната установява, че свидетелят двукратно е бил на стационарно лечение в ДПБ [населено място], като състоянието му е било диагностицирано като емоционално нестабилна личност – граничен тип. Също така вещото лице е дало заключение, че поради отсъствие на психични разстройства, обуславящи „умствена недоразвитост, краткотрайно разстройство или продължително разстройство на съзнанието”, К. по време на деянието е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Бил е способен да възприема правилно и точно фактите и обстоятелствата, свързани с деянието и да ги запамети. Също така притежава годност за възпроизвеждане на запазения паметов материал под формата на достоверни показания. При така изложените съображения настоящата инстанция намира, че по делото не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение по фактите след пълна и задълбочена проверка и анализ на събраните доказателствени източници. Приетите за установени фактически положения сочат, че с поведението си подсъдимият Е. И. е реализирал признаците от състава на престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Решението на Апелативен съд – Варна следва да бъде оставено в сила. Като взе предвид горните съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 17/19.02.2019 г. по в.н.о.х.д. № 398/18 г. по описа на Апелативен съд – гр.Варна. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: