Р Е Ш Е Н И Е № 29 Гр.София, 24.02.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети февруари, 2021 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ При участието на секретаря ИВАНОВА В присъствието на прокурора СИМОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1027/20 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №51/13.11.19 г., постановена от ОС-Пазарджик /ПзОС/ по Н.Д.484/19 г., подсъдимият С. О. Й. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.116,ал.1,т.4,изр.2,т.6,изр.3,т.12, изр.1 вр.чл.115 вр.чл.29,ал.1,б.Б НК и вр.чл.58 А,ал.2 и 3 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 25 години, търпимо при първоначален строг режим. Подсъдимият е осъден да заплати на М. И. сумата от 15 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, както и на А. И.- в размер на 5000 лв. Исковете на двамата са отхвърлени до пълния претендиран размер от по 150 000 лв. По жалба на дееца и на частните обвинители /относно наложеното наказание/ и граждански ищци е образувано В.Н.Д.330/20 г.по описа на АС-Пловдив /ПАС/. С решение №260036/03.11.20 г. цитираната присъда е отменена в частта по осъждането по чл.116,ал.1,т.6,пр.3 НК и Й. е признат за невиновен и оправдан по това обвинение. Намалено е наложеното наказание от доживотен затвор на тринадесет години и четири месеца лишаване от свобода. Присъдата е потвърдена в останалата част. Решението е подписано с особено мнение на член-съдия от състава, само досежно оправдаването на Й.. Постъпила е жалба от подсъдимия чрез неговия защитник адвокат Я.. В нея е релевирано нарушение на материалния закон, тъй като не е прието, че осъщественото деяние се субсумира под престъпния състав на чл.124 НК /чл.348,ал.1,т.1 НПК/, в какъвто смисъл наложеното наказание е явно несправедливо. Моли се в тази смисъл да бъде изменено решението на ПАС. Иска се изменение и в частта по присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на А. И., като неговият иск бъде отхвърлен изцяло. Постъпила е касационна жалба и от частните обвинители и граждански ищци М. и А. И., които чрез своя защитник оспорват оправдаването на подсъдимия в посочената по-горе част, намаляване на наложеното наказание /чл.348,ал.1,т.1 и 3 НПК/,както и неудовлетворявантое на гражданските претенции в пълния им размер. Настоява се този съд да осъди Й. за извършване на убийството при наличие на квалифициращото обстоятелство по чл.116,ал.1,т.6,пр.3 НПК, да му наложи максималното, предвидено в закона наказание лишаване от свобода, както и да уважи в цялост предявените граждански искове. Иска се и присъждане на всички направени разноски в хода на трите инстанции, за адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, неговият професионален защитник адвокат Я. и лични защитници по чл.91,ал.2 НПК О. и М. Й. поддържат жалбата с отразените в нея доводи и искания. Частните обвинители и граждански ищци и техният повереник, редовно призовани, не се явяват. Постъпило е становище от повереника адвокат Д., съгласно което се поддържа касационната жалба от неговите доверители и се моли да бъде уважена с всичките отразени в нея искания. Представителят на ВКП намира, че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изразените в тях съображения, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: І/ ОТНОСНО ТВЪРДЕНИТЕ НАРУШЕНИЯ НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН: 1/ ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ: Основното възражение касае приетата от решаващите съдилища квалификация на инкриминираното на подсъдимия деяние по чл.116 вр. чл.115 НК, като се настоява за неправилно приложение на материалното право чрез невъзприемане на тезата за субсумиране на стореното под текста на чл.124 НК. Пред тази инстанция се поставят същите доводи като релевираните пред въззивния съд. Последният от своя страна ги е обсъдил в контекста на аргументацията на ПзОС. Съдебното производство пред първостепенния съд е протекло по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК- подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. С оглед казаното, приетата от него престъпна фактология, отразена на л.2,абзаци 8 и 9 от обвинителния инструмент, е следната: „Ударил на детето няколко шамара, но то не преставало да плаче, при което го дръпнал силно за едната ръка и то паднало на пода, като при падането си ударило главата отзад на ръба на спалнята. Обв. Й. вдигнал детето и го оставил на спалнята. Когато детето продължило да плаче, отново го дръпнал, да падне, като детето отново си ударило главата отзад при падането. Обв.Й. го вдигнал и го сложил на спалнята, като детето не преставало да плаче. Обв.Й. ударил пет-шест пъти детето Р. с юмруци по главата, по гърба и по корема. Като преустановил с ударите, детето Р. поплакало още малко и заспало. След около час, обв. Й. забелязал, че детето диша трудно. Напръскал го с вода и се опитал да го събуди, но не успял. Тогава обв.Й. позвънил на св.М. Х. по телефона, веднага да се прибира в къщи. Обвиняемият Й. бил пробвал с изкуствено дишане да помогне на детето, но то продължавало да спи и да диша тежко.“ На стр.10,11 и 12 от решението на въззивната инстанция, наред с току-що изложеното, е изписана аргументация защо предвид приетите факти ПзОС правилно е извел заключение за извършено убийство при евентуален умисъл, а исканията на защитата за преквалификация по чл.122 /за каквато няма доводи пред ВКС/ или чл.124 НК са несъстоятелни. Пред тази инстанция впрочем не се предлага противопоставяне на съдебната аргументация, а отново се настоява за нуждата от преквалифициране с излагане на съображения как поради липса на медицински познания касаторът не е можел да прецени,че действията му биха могли да доведат до смърт на детето. Единствено преследваната от него цел била то да престане да плаче. Ето защо ВКС ще отговори най-общо, че при причиняването на смърт по чл.124 НК деецът има различно субективно отношение към различните последици от своето поведение-умисъл към причиняване на съответната телесна повреда и непредпазливост спрямо последвалата смърт. Това трябва да намери отражение в приетата за осъществена фактология по престъпната деятелност, в съответствие с обективираното поведение на извършителя. Върховната съдебна инстанция по наказателни дела в годините назад е имала много поводи да се произнася по въпроса за съотношението между убийство и причиняване на смърт по чл.124 НК. Този състав ще посочи съдебен акт, относим според него към конкретния казус. Съгласно решение 336-77-1 н.о.на ВС на РБ при убийството с евентуален умисъл субективната страна на деянието включва смъртта като възможен резултат, а деецът се отнася с безразличие към неговото настъпване, докато при деянието по чл.124 НК намерението на дееца е насочено към причиняване на някой от видовете телесна повреда, а смъртта се явява последица на проявената непредпазливост в двете й форми. Следователно, буквално цитираната по-горе фактология по престъпната деятелност, призната за осъществена от дееца, навежда на категоричен извод за изява на поведение, обуславящо преценка за смъртта като възможен резултат. В подкрепа на този извод законосъобразно ПАС е цитирал и изводите по назначеното в хода на производството съдебно-психолого-психиатрично изследване на Й., чиито преценки фигурират и в обстоятелствената част на обвинителния акт. Съгласно тях към момента на извършване на деянието той е бил в състояние да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, както и да реагира с агресия на всички стимули, предизвикващи фрустрация, сред които се откроява продължителен и неутешим детски плач. Няма никакви основания да се приеме, че конкретните прояви на насилие над плачещото бебе не са включвали от субективна страна идея за настъпване на смъртта като възможен резултат, с който деецът се е примирявал. Последващите действия при възприемане на влошаващото се състояние на все още живото дете не изключват възприетата от съдилищата теза. 2/ ПО ЖАЛБАТА НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ: Основното оплакване по тази жалба касае оправдаването на Й. от страна на ПАС относно вмененото му с обвинителния акт квалифициращо обстоятелство по чл.116,ал.1,т.6,пр.3 НК- извършване на убийството с особена жестокост, за осъществяването на което той е осъден и от ПзОС. Тази преценка има две измерения. От една страна е материалноправното такова, при което ВКС трябва да обмисли дали действително с оправдаването по посочения квалифициращ признак е допуснато нарушение на материалния закон. От друга- процесуалноправното- ако се счете, че оправдаването е незаконосъобразно, какви са правомощията на върховната съдебна инстанция по наказателни дела в тази връзка. А/По материалноправния въпрос: Контролираният съд е изложил позицията си по аргументацията на ПзОС, упреквайки последния за твърде голяма емоционалност на мотивите относно извършване на убийството с особена жестокост, както и за налични вътрешни противоречия при обосноваване на тезата. Този съд ще подмине изложените в третирания аспект съображения, доколкото в крайна сметка няма основания да се изведе пристрастност на ПзОС, обуславяща постановяване на присъдата от незаконен състав; нито пък се наблюдават дотолкова дълбоки мотивни противоречия, че съдебната воля да е напълно неясна. Той ще се спре на становището на ПАС относно неприсъствието на обсъждания квалифициращ признак и обратните тези на член-съдия от апелативната инстанция и повереника на частните обвинители. Накратко казано, според мнозинството на съдебния състав смъртта на Р. Х. е настъпила от еднократно действие /л.14 от решението/, изразило се в силно дърпане на детето за едната ръка и последвалото падане не пода, при което то ударило главата си в ръба на спалнята. Останалите действия, признати по силата на диференцираната процедура по глава 27 НПК, както са описани в обвинителния кат, не били в пряка причинно-следствена връзка с настъпилата смърт и не могли да служат за доказателствена обезпеченост на елементите на инкриминираното деяние. Съобразено е и последвалото поведение на дееца, свързано с напръскване на бебето с вода при констатиране на затрудненото му дишане, опити да бъде събудено с изкуствено дишане, повикване на майката и помощ при транспортиране до болница, наред с принципното поведение по гледане на детето, докато свидетелката И. липсва от дома. Според съображенията по особеното мнение, изготвено от член-съдия на съдебния състав, е налице коментираният квалифициращ признак, тъй като на бебето са причинени множество травматични увреждания, проявен е интензитет при осъществяване на насилието над лице, намиращо се в безпомощно състояние-шамари, хвърляне от леглото два пъти, удари с юмруци по гърба и корема, за да спре да плаче; изявено е последващо поведение, реализиращо нежелание веднага след констатиране на затрудненото дишане на Р. да бъде оказана медицинска помощ; посочени са и данни за личността на дееца- осъждан няколко пъти, това убийство е извършено при условията на опасен рецидив, налице е изградена трайна престъпна нагласа. Според частните обвинители пък, освен споменатите аргументи по особеното мнение, следва да се вземе предвид и поведението на Й. по отношение на починалото дете, реализирано предходните дни–удряне на шамар, при който клепачите на бебето се подули, хапане по двете бузи,за да спре да плаче, след което удряне по лицето и тялото. Всичко това формулира извода за особена жестокост при извършване на убийството. За да даде отговор на повдигнатите пред него въпроси, този съд дължи някои общи разяснения: Съгласно т.15 на ППВС 2/57 г. убийство, извършено с особена жестокост е налице, ако при осъществяването му деецът е проявил “изключителна ярост, ожесточение, отмъстителност или садизъм, характеризиращи го като жесток човек“. Както правилно е отбелязано в особеното мнение, деецът следва да е демонстрирал безчовечност и свирепост. Тук трябва да се направи уточнението, че казаното не изисква лицето поначало да е жесток човек, а да бъде характеризирано конкретното убийство като извършено с особена жестокост. Съдебната практика е утвърдила тезата, че става дума за качество на субекта, разкриващо го посредством начина на осъществяване на конкретното престъпление. Също така е разработила постановките,че при извеждане на преценката се взимат предвид броят на нанесените удари и тяхната сила, причинените телесни увреждания на потърпевшия, цялостното поведение на подсъдимия в хода на осъществяване на престъпната деятелност, отношението към жертвата и нейните близки, характеристичните данни за личността на дееца. На фона на казаното, изложените фактически съображения в обстоятелствената част на обвинителния инструмент, признати от дееца по реда на съкратеното съдебно следствие, отнесени към възпроизведените експертни изводи, обуславят несъмнено присъствие на квалифициращото обстоятелство „с особена жестокост“. Детето е търпяло насилие от подсъдимия и преди процесния ден- удар с шамар, захапване по двете бузи, удряне по лицето и тялото /л.2 от обвинителния акт, 4 и 5 абзац/, все поради факта, че е плачело. В предходното поведение на Й. следва да се включи обстоятелство, очертаващо отношение и към майката на жертвата, също намерило отражение в обвинителния акт- при въпрос от нейна страна защо детето е с подути и посинени очи, вместо да отговори, че тъй като то плачело, той го ударил, заявил, че е паднало от леглото /абзац 4/, очевидно за да прикрие своите насилнически действия спрямо бебето Р.. По-нататък стои оценката на конкретно нанесените увреждания на детето. То действително е починало от тежка закрита черепно-мозъчна, гръдна и коремна травми. Последните две са резултат от инерционен механизъм, но причинен все поради оказано друго насилие над бебето. В крайна сметка по отношение на конкретния начин на извършване на престъплението и отнасянето му към признака „особена жестокост“ трябва да се прави внимателна преценка за комплексността на поведението на извършителя, независимо че жертвата е починала вследствие на една определена травма. В случая при това далеч не става дума за еднократно действие, а за поредица от насилнически прояви от страна на Й. със значителен интензитет спрямо напълно беззащитното дете. Все в светлината на обсъждания фактор се обмисля прецизно и поведението на дееца, доколкото момченцето е било живо известно време. Той е реагирал на трудното му дишане, породено от нанесената закрита черепно-мозъчна /от директен удар/ и гръдната и коремна травми /по инерционен механизъм/,но не като потърси сам квалифицирана медицинска помощ /изкуственото дишане в случая е било безпредметно/, а опосредено- обаждайки се на майката на детето, която от своя страна се свързала с неговия собствен чичо, закарал ги с автомобил до болница. Там е установена смъртта на бебето Р. Х.. Това са обстоятелства, относими на общо основание към извода за извършване на убийството с особена жестокост. И на последно място, правилно поначало е отразено в особеното мнение, че наред с изложените фактори, при третираната оценка трябва да се вземат предвид и характеристични данни за подсъдимия. Това е състоятелно в конкретния случай както по отношение на недобрите такива за Й., така и по отношение на негови осъждания. По мнение на този съд казаното е допустимо само за осъжданията, стоящи извън тези, свързани с квалифициращото обстоятелство по чл.116,ал.1,т.12 НК-убийство, извършено при условията на опасен рецидив. В обстоятелствената част на обвинителния акт /л.6, абзац 4/ впрочем има запис само за осъждане по споразумение от 09.06.16 г.на РС-Пловдив, не и за останалите три осъждания, макар и вмененият опасен рецидив да е такъв по чл.29,ал.1,б.Б НК- т.е., трябва посочване на поне две осъждания на лишаване от свобода за престъпления от общ характер. Свидетелството за съдимост на дееца, данни по което са възпроизведени на л.102 и 103 от първоинстанционната дело /в мотивите към присъдата на ПзОС/, установява различни от дължимите за сочената квалификация осъждания. Такова възпроизвеждане не присъства в решението на втората инстанция, което има значение доколкото в особеното мнение е отразено, че подсъдимият е осъден четири пъти, без никаква конкретика. Освен това при формулиране на „особената жестокост“ е намерено, че следва да се отчете извършване на настоящото убийство при условията на опасен рецидив. Казано другояче, част от обосновката на един квалифициращ признак е преминала и през възприетото наличие на друг. Това, по принцип казано, води до неправомерно утежняване положението на лицето, след като коментираното обстоятелство веднъж е взето предвид при определяне на престъплението и втори път служи за допълване съображенията за наличие на друго квалифициращо обстоятелство /по аргумент от чл.56 НК/. Предвид всичко изложено, не може да не се изведе заключение, че поведението на Й. спрямо детето е било грубо, брутално и безмилостно. Става дума за бебе, а бебетата демонстрират своето неразположение чрез плач. Възрастният човек, какъвто е подсъдимият, се е съгласил да участва в неговото отглеждане и е трябвало да мобилизира целия си личен ресурс в изпълнение на тази задача. Извън правните измерения, и житейски непростимо е едно бебе да бъде удряно, хапано и дърпано поради проява на поведение, присъщо на себеподобните му. Липсата на достатъчно търпимост у дееца може да е отключила неговото конкретно освирепяване, но цялостното му поведение в тази връзка има специфично наказателноправно материално изражение. Ето защо ПАС е допуснал нарушение на материалния закон, като е признал Й. за невиновен за това да е извършил вмененото му убийство с особена жестокост. Фактологията е приета вярно в рамките на съответната диференцирана процедура. Тази фактология обаче неправилно е изведена като необосноваваща обсъждания квалифициращ признак. Б/ По процесуалноправния въпрос: Приетото от ВКС се явява решаващо за по-нататъшната съдба на делото. В касационната жалба на частните обвинители се иска тази инстанция директно да осъди подсъдимия за извършване на убийството при вмененото му с обвинителния акт квалифициращо обстоятелство „особена жестокост“, за която той е признат за виновен и осъден от първата инстанция, без да съобщава процесуалното основание за претенцията. Тук се поставя въпросът: кое свое правомощие трябва да приложи върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела в границите на разпоредбата на чл.354,ал.1-3 НПК /няма място за преглед на хипотезата на чл.354,ал.5,изр.2 НПК, тъй като настоящото е първо касационно разглеждане на делото/, за да се стигне до вярно приложение на материалния закон, при правилно сезиране от съответна легитимирана страна? За тази цел трябва да се разреши проблемът дали с оглед процесуалната конкретика сме изправени пред възможност за прилагане на закон за същото или по-леко наказуемо престъпление; или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, което не изисква увеличаване на наказанието /въпрос на отделно обсъждане/, ако е имало обвинение за него в първата инстанция- това налага все изменение на атакувания съдебен акт по силата на чл.354,ал.2,т.2 и 4 НПК; или пък се дължи отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция, за да се отстранят нарушения на материалния закон, допуснати при постановяване на оправдателната присъда-чл.354,ал.3,т.3 НПК. Останалите разписани в закона основания, които са достатъчно специфични, не могат да се отнесат към разрешението по конкретния казус. Тук следва да се направи пояснение. Соченето на „присъда“ по ал.2 и 3 на чл.354 НПК се приема в общ смисъл като съдебен акт, доколкото не само разпоредбата на чл.32 НПК, но и цялостният прочит на нормата на чл.354 НПК установяват, че става дума и за решение като въззивен акт. Последният впрочем е винаги предметът на разглеждане по редовен касационен ред пред ВКС, какъвто е настоящият такъв. Затова препращанията в жалбата на частните обвинители и граждански ищци към правилността на първостепенната присъда въобще не се обсъждат. И така, съгласно т.1 на Тълкувателно решение №57/04.12.84 г., постановено по Н.Д.43/84 г., ОСНК на ВС на РБ е извел постановката, макар и в светлината на проблем за изменение на обвинението, че „закон за по-тежко наказуемо престъпление“ е налице, когато новото престъпление, чието наличие се констатира, е наказуемо по-тежко според вида и размера на предвиденото за него наказание спрямо това, за което е повдигнато обвинение; а последователността на различните видове наказания и тяхната тежест се регламентира от чл.37 НК. Такова тълкуване се е наложило заради различните виждания на съдилищата що е по-тежко наказуемо престъпление- дали такова при наличие на обстоятелства, променящи квалификацията на деянието в по-тежко наказуемо престъпление или в случаите, когато същите тези обстоятелства обуславят налагане на по-тежко наказание в рамките на първоначалната квалификация. Смисълът на приетата постановка не е зачетен в решение №13/20.03.15 г., постановено от 1 н.о.на ВКС по К.Н.Д.1595/14 г. и в решение №253/02.07.15 г., постановено от 1 н.о. на ВКС по К.Н.Д.443/15 г. В същите, най-общо казано, е прието, че закон за по-тежко наказуемо престъпление е налице и когато се включва допълнително квалифициращо обстоятелство в рамките на същото оставащо престъпление, за което е имало обвинение в първата инстанция. И тъй като в процесните казуси е счетено, че не се изисква увеличение на наложеното наказание, е реализирано правомощието по чл.354,ал.2,т.4 НПК. Прочитът на съдържанието на сочените решения формулира извод за разширяване на обвинението в рамките на първоначално вмененото престъпление, което се отчита като прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. По този начин въпросът е решен на плоскостта не на наказуемостта, както е прието за вярно според цитираното тълкувателно решение, а на наказването, по-точно на индивидуализиране на наказанието в рамките на първоначалната непроменяща се квалификация. Друг е подходът, предприет по решение №537/29.12.11 г., постановено от ВКС, 3 н.о.по К.Н.Д.2475/11 г. Той отговаря на изводите по ТР 57/84 г.на ОСНК на ВС относно закона за по-тежко наказуемо престъпление- преквалифицирано е по-лекото престъпление, прието за извършено от въззивния съд, в по-тежко като наказуемост такова, за което е имало обвинение в първата инстанция, без да се налага увеличаване на определеното наказание. Имайки предвид тълкуването на това що е закон за по-тежко наказуемо престъпление, дадено в цитираното тълкувателно решение, и предвид обстоятелството, че макар и Й. да следва да бъде осъден за извършено от него деяние по чл.116,ал.1,т.6,пр.3 НК, то предвид потвърждаването от страна на ПАС на първоинстанционната присъда, с която той е осъден за осъществено престъпление по чл.116,ал.1,т.4,пр.2 и т.12,пр.1 НК, дължимата преквалификация няма да доведе до възможност за реализиране на правомощието по чл.354,ал.2,т.4 НПК /разбира се, в случай,че не се изисква увеличаване на наказанието на плоскостта на законосъобразната му индивидуализация/ и ВКС да се произнесе директно. Коментираното тълкувателно решение, явяващо се основополагащо за по-нататъшните приети съдебни тези, е било обсъдено и в решение №223/11.02.20 г., постановено от ВКС, 3 н.о.-петчленен състав- по К.Н.Д.1013/19 г. Имайки предвид както казаното, така и теоретични постановки, в последното е дадена разработка и на понятията закон за същото, еднакво и по-леко наказуемо престъпление. Генерално погледнато е прието, че „закон за същото престъпление“ означава приложимият материален закон да е същият като възведения в обвинителния акт. „Закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление“ предполага различна правна квалификация на престъплението от дадената по обвинителен акт, разбирана като приложим състав на престъпление, очертан от Особената част на НК. Действително, една част от теоретиците по наказателнопроцесуално право застъпват становище, че понятията за „същото“ и „еднакво“ престъпление имат идентично съдържание. Тогава обаче не може да се обясни различието в правомощията на въззивната и касационната инстанции по чл.337,ал.1,т.2 НПК-да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление; и по чл.354,ал.2,т.2 НПК-да приложи закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление. Този съд споделя очертаната по-горе теза, защото намира, че използването на понятията не е самоцелно от една страна, а от друга- че тази диференциация е ориентирана към различния дължим подход при произнасянето на въззивен съд като такъв по фактите и правото, и на върховния съд-като такъв само по правото /правомощието по чл.354,ал.5,изр.2 НПК е изключение/, на плоскостта и на нормата на чл.354,ал.3 НПК. Казаното, пренесено към процесния казус, установява, че вярното приложение на материалното право с необходимостта от осъждане на дееца за извършено от него убийство по чл.116,ал.1,т.6,пр.3 НК очертава прилагане на закон за същото престъпление, непредвидена хипотеза за произнасяне от ВКС съгласно чл.354, ал.2,т.2 НПК. При това положение констатираното нарушение на материалния закон, при изведена вярна фактология от контролираната инстанция, без значение какво е становището на този съдебен състав по определеното на Й. наказание и по правилност на присъдата в останалата квалификационна част, следва да бъде коригирано по реда на чл.354,ал.3,т.3 НПК- чрез отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ПАС. Вмененото престъпление с неговите отделни квалифициращи обстоятелства подлежи на единно произнасяне с всички последици, поради което решението не може да бъде отменено само отчасти. В този смисъл постановената оправдателна присъда, както е формулиран обсъжданият текст, не следва да се разглежда единствено като цялостен оправдателен съдебен акт, а като такъв по дължимото произнасяне от върховната съдебна инстанция по наказателни дела и в определена оправдателна част, каквато е процесната такава. ІІ/ ОТНОСНО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ЯВНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ: 1/ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ: Оплакването на Й. за явна несправедливост на наложеното му наказание е маркирано само в рамките на отхвърлената претенция за необходимост от приложение на разпоредбата на чл.124 НК, поради което не подлежи на разискване. 2/ ПО ЖАЛБАТА НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ: Предвид приетото в наказателната част на настоящия съдебен акт, този съд няма да обсъжда оплакванията на частните обвинители за явна несправедливост на наложеното наказание. При новия въззивен преглед съдът дължи внимателно разглеждане на въпроса за определимото наказание в светлината и на допълнителното прието за налично квалифициращо обстоятелство от една страна. От друга, налага се стриктна преценка на обстоятелствата, обуславящи заключение доколко са налице предпоставките на чл.38 А,ал.2 НК, за да определи първостепенният съд наказание доживотен затвор, заменено по реда на чл.58 А,ал.2 и 3 НК поради проведената диференцирана съдебна процедура. В жалбата на частните обвинители се иска тази инстанция директно да наложи на подсъдимия най-тежкото възможно наказание лишаване от свобода при изразяване на тяхното несъгласие с тежестта на определеното от ПАС такова. Следва да се подчертае, че това по правило е невъзможно,видно от разпоредбата на чл.354,ал.3,т.1 НПК. Отправената претенция не държи сметка за правомощията на тази инстанция при настоящото първо разглеждане на делото пред нея. ІІІ/ОТНОСНО ПРИСЪДЕНИТЕ ОБЕЗЩЕТЕНИЯ ЗА НЕИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ: 1/ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ ЗА ПРИСЪДЕНОТО ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ЗА НЕИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ НА А. И.: Отново предвид приетото в наказателната част на процесния съдебен акт, този съд не дължи произнасяне по съществото на гражданската претенция. Не може обаче да не заяви, че при новото разглеждане на делото следва да се обърне сериозно внимание на възраженията на подсъдимия и неговите защитници относно уважената претенция на гражданския ищец А. И.. В кориците на делото, както се твърди пред ВКС, присъстват доказателства за липса на грижи на същия за убитото дете и дори негово явно отритване /твърдения пред социалните служби, че не той е баща/. Заинтересованост за Р. е проявена чак след смъртта му, включително и по повод уреждане на бащински статут. На тази плоскост се налага да бъде решен въпросът доколко при конкретния граждански ищец се касае за реализирани болки и страдания, за които подсъдимият дължи репариране. 2/ПО ЖАЛБАТА НА ГРАЖДАНСКИТЕ ИЩЦИ: Предвид възприетото в наказателната част и казаното току-що в гражданската такава относно възраженията на подсъдимия, ВКС не дължи нарочно произнасяне по исканията за увеличаване на обезщетенията за неимуществени вреди до максималния предявен размер от по 150 000 лв. ІV/ОТНОСНО НАПРАВЕНИТЕ РАЗНОСКИ ЗА АДВОКАТСКО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ И ГРАЖДАНСКИ ИЩЦИ: Все поради казаното дотук, този съд няма да се произнесе по направеното искане за присъждане разноските на частните обвинители и граждански ищци, за адвокатско възнаграждение. При това е необходимо да се отбележи, че е отправено искане да бъдат присъдени сторените пред всички инстанции разноски. Като оставим настрана, че искащата страна дължи ясна конкретизация на паричната си претенция, съществува процедурата по чл.306,ал.1,т.4,пр.2 НПК, по която се удовлетворява отправено по надлежен начин искане в тази посока. При това постановеният акт подлежи на ревизия. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.3,т.3 вр.ал.1,т.5 вр.чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение №260036/03.11.20 г., постановено от АС-Пловдив по В.Н.Д.330/20 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/