О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 187 София 15.03.2022г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 4283 по описа за 2021г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното : Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез процесуалния представител юрисконсулт Б. против въззивно решение № 709 от 24.06.2021г. по в.гр.д. № 132 по описа за 2021г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 4175 от 13.07.2020г. по гр.д.№ 12978/2018г. на СГС като е осъдена Република България да заплати на В. А., турски гражданин, на основание чл.4, §3 ДЕС сума в размер на 214 534.99лв., обезщетение за имуществена вреда от нарушаване на правото на ЕС, ведно със законната лихва, считано от 7.10.2019г. Определението за прекратяване на производството срещу Народното събрание е влязло в сила. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявения иск за допустим и основателен Като неоснователно е преценил възражението на държавата за липса на процесуална легитимация. Посочил е, че производството се развива по реда на чл.2в ЗОДОВ, независимо, че искът е предявен преди приемане на нормата /с ДВ, бр.94, в сила от 29.11.2019г./, като се е позовал на решение по дело Francovich С-6/90, С-9/90 /§42-43/, съгласно което установеният ред от националното право за реализиране на отговорността на Държавата за вреди от правото на ЕС не могат да бъдат по –неблагоприятни от подобни искове, засягащи само националното право /принцип на равностойност/ и не могат да бъдат така нормиране, че да правят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение /принцип на ефективност/. Съгласно установената практика /решение по гр.д.№ 2377/2019г.на ІV г.о./, искът за обезщетение за причинени вреди срещу държавата може да се предяви или срещу министъра на финансите, или срещу съответния орган, причинил вредите, в качеството му на процесуален субституент. Основателността на иска въззивният съд е обосновал с комулативното наличие на предпоставките, изведени от СЕС в горепосоченото решение по дело Francovich : 1/нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти, 2/. Нарушението да е достатъчно съществено и 3/. Наличие на причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. В случая нарушението на правна норма е установено с актове, постановени по отправено преюдициално запитване от РС Свиленград С-707/17 и от СГС и САС по дела С-335/18 и С-336/18, с които – за случаи като настоящия – когато е комулирано наказание по чл.251, ал.1 НК с отнемане на недекларираната сума, е прието наличие на допуснато нарушение на нормите на чл.4, параграф 2 и чл.9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 на ЕП и Съвета. Така допуснатото нарушение е съществено, защото е в пряко противоречие с трайно установената практика на СЕС /към този момент по въпроса вече е било постановено от СЕС решение по дело С-255/14/ и защото – в конкретния случай, съдът който е постановил необжалваемият акт по отнемане на недекларираната сума не е изпълнил задължението си да отправи запитване до СЕС, с което да предотврати съдебна практика, която е в противоречие с тази на Съда на ЕС. Наличието на причинно-следствена връзка е счел за безспорно, пред вид факта, че ищецът е понесъл имуществената вреда от отнемане на недекларираната сума, в резултат от постановяване на осъдителната присъда по чл.251 НК. В представеното изложение, касаторът твърди вероятна недопустимост на постановения въззивен акт и се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.2,изр.2 ГПК по следните два въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото, съотнесени едно към друго и към твърденията на страните?, който счита, че е разрешен в противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 4265/2014г.на ІV г.о., гр.д.№ 1975/2010г. на ІV г.о. Твърди и противоречие с практиката на СЕС по дела С-173/03, С -168/15 и С-278/05, във връзка с което поставя въпроса: Достатъчно съществено ли е нарушение на общностното право, когато е допуснато спрямо норма, която не поставя специфични изисквания, а предоставя право на преценка и тълкуване от страна на държавите членки? Счита, че не са съобразени мотивите на СЕС, съдържащи се в решение по дело С-392/93. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от В. А., чрез процесуалния му представител адвокат В., с който се оспорват както нейната допустимост, поради липса на посочените касационни основания, така и нейната основателност. Счита постановения въззивен акт за правилен. Имайки пред вид гореизложените мотиви и след преценка на наведените от касатора основания за допустимост, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на посочените специални основания за допустимост по следните съображения Въззивният акт не е вероятно недопустим, като предявен срещу нелегитимирана страна. В чл.7 от Конституцията е провъзгласен принципа за отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Отговорността за вреди е на държавата и тя е длъжникът по материалното правоотношение, а не нейните органи и на длъжностните лица. Държавата и нейните органи се разглеждат като едно цяло, като елементи на държавна организация. В последната си практика /вж.решения по гр.д.№ 2377/2019г.на ІV г.о., гр.д.№ 3804/2019г.на ІV г.о., гр.д.№ 3006/2020г. на ІV г.о., гр.д.№ 1914/2020г.на ІV г.о./, ВКС последователно приема, че в публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра финансите. В гражданскоправен спор за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, както е в случая, когато държавата не участва чрез процесуален субституент /органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите/, тя се представлява от министъра на финансите. Цитираната от касатора практика – определение по гр.д.№ 1867/2015г.на ІІІ г.о. и цитираното решение на САС по гр.д.№ 3140/2019г. - е несъотносима. Първото определение няма задължителен характер, а за втория акт- няма данни за влизането му в сила. Въззивният съд е изпълнил задължението си да се произнесе по всички наведени доводи, твърдения, възражения на ответника, включително и за липсата на причинно-следствена връзка поради наличие на съпричиняване. Въззивният съд изрично е посочил в мотивите си, че – това възражение е направено едва във възивната жалба, поради което е преклудирано. Касаторът оспорва правилността на тези доводи /без да поставя в тази връзка конкретен въпрос/, но в настоящето производство по допустимост съдът не може да се произнася по правилността на акта. Не е налице и противоречие с практиката на СЕС, съдържаща се в решения по дела С-173/03, С -168/15 и С-278/05, във връзка с които е поставен вторият въпрос от касатора - кога нарушението е съществено. Въззивният съд е съобразил посочената практика. Така например в § 26 от решение по дело С -168/2015г. е посочено, че „при всички положения нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. решения от 30 септември 2003 г., Kцbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 56, от 12 декември 2006 г., Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, EU:C:2006:774, т. 214 и от 25 ноември 2010 г., FuЯ, C-429/09, EU:C:2010:717, т. 52)“. Практиката на СЕС е константна, че нарушението, извършено от национален съд, винаги следва да се счита за достатъчно съществено, когато постановеният и влязъл в сила съдебен акт противоречи на влязло в сила решение на СЕС. Настоящият случай е точно такъв. Ищецът е бил осъден за деяние, извършено на 17.07.2015г., по чл.251, ал.11 НК, вследствие на което му е и отнета недекларираната сума, предмет на престъплението, каято е в размер на 109 690евро. Към този момент, СЕС с решение от 16.07.2015г., вече се е произнесъл по дело С-255/14, като е приел, че „чл. 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която за неизпълнението на предвиденото в член 3 от посочения регламент задължение за деклариране“ се налага санкция с размер, съответстващ на 60 % от недекларираната сума пари в брой, когато тази сума е по-голяма от 50 000 EUR“. Впоследствие, по повод отправено от РС Свиленград питане, касаещ идентичен на настоящия случай по приложението на чл.251 НК, именно защото приема, че „отговорът на преюдициалния въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика“, СЕС се произнася с определение по дело С-707/17г., приемайки, че „чл. 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране по член 3 от този регламент предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението“. Правилното прилагане на правото на ЕС е основна част от правораздавателанта дейност на националните юрисдикции, поради което е безспорно, че неправилното прилагане на общностни норми води до съществено нарушение на правото на ЕС, пред вид задължителния характер на практиката на СЕС и принципа за предимство на правото на ЕС. Мотивиран от изложеното,считайки че не са налице посочените от касатора предпоставки за допустимост, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 709 от 24.06.2021г. по в.гр.д. № 132 по описа за 2021г. на Апелативен съд София. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :