Р Е Ш Е Н И Е № 480 гр. София, 16 януари 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретаря…..…...Даниела Околийска..……и в присъствието на прокурора……….…..Красимира КОЛОВА……………….…..…изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 1450 по описа за 2012 г. Производството е образувано по касационна жалба на адв. В. И. – защитник на подсъдимия И. П. И., срещу въззивно решение № 117 от 20.04.2012 г., постановено по внохд № 85/12г. на Софийски апелативен съд, НО – 4 с-в. С посоченото решение е потвърдена присъдата на Софийски градски съд, НО – 25 с-в, по нохд № 1957/09г. В жалбата се сочат всички касационни основания по чл. 348 от НПК, като алтернативно се предлага отмяна на въззивното решение и признаване на подсъдимия за невинен или наложеното наказание се намали при условията на чл.55 от НК и съответно се намали присъденото обезщетение по гражданския иск. Пред касационния съд жалбата се поддържа от защитника на подсъдимия адв. И. със същите аргументи и искане. Представителят на ВКП намира жалбата на подсъдимия за неоснователна. Излага доводи за липса на допуснати съществени процесуални нарушения. Счита, че и двете съдебни инстанции са изложили аргументи относно приетите за установени фактически положения, като са направили законосъобразен извод за осъществено от страна на подсъдимия престъпление по чл.123, ал.1 от НК, а в мотивите на въззивното решение е бил даден отговор на възраженията на защитата. По отношение на наказанието прокурорът счита, че липсват материалноправни предпоставки за приложението на чл.55 от НК, а наложеното наказание не е явно несправедливо. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители - адвокат В. пледира за оставяне на жалбата на подсъдимия без уважение. Счита, че в мотивите на съдебните актове на двете съдебни инстанции аргументирано са били отхвърлени възраженията на защитата, законът е бил приложен правилно а наложеното наказание, както и присъденото обезщетение по гражданския иск са справедливи. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 67/19.02.2010г. на Софийски градски съд, НО – 25 състав, постановена по нохд № 1957/09г., подсъдимият И. П. И. бил признат за виновен в това, че на 27.04.2007г., около 10.00ч. в [населено място],[жк], [улица], в качеството си на технически ръководител, в нарушение на чл. 40, т.1 и т.2 от Наредба № 2/22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, поради немарливо изпълнение на правно - регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, причинил на С. М. смърт, поради което и на основание чл.123, ал. 1, пр.2 и чл.54 от НК му било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от две години, като на основание чл.304 от НПК бил оправдан да е нарушил чл.20, ал.1-3 от Наредба № 3/14.05.1996г. за инструктажа на работниците и служителите по безопасност, хигиена на труда и противопожарна охрана и по чл.26, т.1, т.2 и т.4 от Наредба № 2/22.03.2004г. за миниалните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи. На основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на така наложеното наказание било отложено за изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият И. П. И. бил осъден да заплати в полза на К. М., С. М. и А. М. сумите от по 30 000 лв., представляващи обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, като гражданските претенции били отхвърлени до пълния им размер като неоснователни. Присъдата била обжалвана от защитника на подсъдимия – адв. И. пред Софийския апелативен съд. С решение № 117 от 20.04.2012г., постановено по внохд № 85/12г., на САС, НО – 4 с-в, присъдата на градския съд била потвърдена изцяло. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери подадената жалба за неоснователна. Твърдението за допуснати съществени нарушения на процесуални правила се свежда до липсата на мотиви относно направените от защитата възражения; превратно тълкуване на доказателства относно етажа, от който е паднал пострадалият и наличието на поставена метална греда на трети етаж, което според изложеното в жалбата е довело до необоснованост на изводите на съда относно фактите. Това твърдение няма как да бъде възприето, тъй като не отговаря на действителното положение. В мотивите на въззивното решение възраженията на защитата са били детайлно обсъдени и на тях е бил даден съответен отговор (л.70 - 71 от решението). За да приеме от фактическа страна, че пострадалият е паднал от четвъртия етаж, въззивният съд не е възприел безкритично мотивите на първата инстанция, а е изложил и свои аргументи. В мотивите си апелативният съд е посочил и основанията, поради които е кредитирал показанията на свидетелите С. М., Д., Б., К., С., М., Г. и П.. На база на тези свидетелски показания съдът е приел от фактическа страна, че към момента на инцидента са липсвали предпазни съоръжения на отворите на асансьорните шахти, включително и метална греда на шахтата на трети етаж. В този смисъл касационната инстанция не намира да са били допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани с дейността по анализиране и оценка на доказателствения материал. Въззивният съд е изложил съображения на кои от доказателствените източници е дал вяра и е изложил съображения за това. Твърдението за необоснованост на изводите на съда няма как да бъде проверено по касационен ред, тъй като необосноваността не представлява касационно основание. Оплакването в жалбата за нарушение на закона се основава на тезата, че подсъдимият не е притежавал необходимия образователен ценз и квалификация за длъжността „технически ръководител”, поради което не е годен субект на престъплението по чл.123, ал.1 от НК и че постановявайки обжалваното решение, съдът не е съобразил изискванията на т.5 от ППВС № 2/79г. Такива възражения са били направени с въззивната жалба и на тях е било отговорено в мотивите на въззивното решение. По силата на сключения трудов договор с дружеството инвеститор и строител [фирма], подсъдимият И. бил назначен на длъжност „техник инвеститорски контрол” на процесния строителен обект, като на 26.12.2006г. получил и се запознал с длъжностната си характеристика на „технически ръководител” на строителен обект. В случая длъжностите „техник инвеститорски контрол” и „технически ръководител” били напълно идентични по съдържание и функции. В длъжностната характеристика на подсъдимия било включено задължението да отговаря за безопасността на труда на обекта и противопожарната безопасност. В изпълнение на това си задължение подсъдимият водел книги за ежедневен и периодичен инструктаж. Посочените обстоятелства сочат на очевидна несъстоятелност на тезата в жалбата, че подсъдимият бил „консултант”. Съгласно чл.166 от ЗУТ консултантът извършва оценяване на съответствието на инвестиционните проекти и/или упражнява строителен надзор въз основа на писмен договор с възложителя. В случая инвеститорът [фирма] е бил и изпълнител на строежа, а независимият строителен надзор се е осъществявал от [фирма]. Подсъдимият е имал сключен трудов договор с [фирма], а не с [фирма], което очевидно изключва тезата, че е работел като консултант, осъществяващ строителен надзор. Тази теза противоречи и на показанията на работещите на обекта строители, които недвусмислено сочат, че подсъдимият е бил лицето, изпълняващо функциите на технически ръководител. По отношение на образователния ценз на подсъдимия касационната инстанция напълно споделя изводите на инстанционните съдилища, че образованието на И. съответства на изискванията на чл.163а, ал.2 от ЗУТ. Неоснователно е също оплакването за не съобразяване от страна на въззивния съд на т.5 от ППВС № 2/1979г. В тази насока в мотивите на въззивното решение са изложени доводи, които се споделят от настоящата инстанция. В случаите, когато лице наеме частно лице да извърши работа, спадаща към занятие или друга правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност и последното бъде увредено, то според цитираното постановление поръчителят на работата не следва носи отговорност по чл.123, ал.1 от НК. Хипотезата на т.5 от ППВС № 2/79г. е неприложима към конкретния казус. Подсъдимият И. е наел на работа арменските строители в качеството си на назначен на трудов договор технически ръководител към [фирма], което го е задължавало да спазва нормативно установените правила за безопасни и здравословни условия на труда. Наложеното на подсъдимия наказание е под средния размер, предвиден за престъплението по чл.123, ал.1 от НК. При определянето му са били взети предвид обстоятелствата от значение за реализиране на наказателната отговорност. По делото липсват изключително или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обусловят прилагането на чл.55, ал., т.1 от НК. В този смисъл твърдението за явна несправедливост на наложеното наказание се явява неоснователно. Присъденото в полза на гражданските ищци обезщетение е съобразено със съществуващите отношения на обич и привързаност между пострадалия и членовете на неговото семейство и е справедливо. В жалбата не се сочат конкретни доводи в посока на необходимост от намаляване на размера на обезщетението, поради което жалбата се явява неоснователна и в гражданската й част. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 117 от 20.04.2012 г., постановено по внохд № 85/12г. на Софийски апелативен съд, НО – 4 с-в. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: