8 Р Е Ш Е Н И Е № 346 гр. София, 15 октомври 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Румен Петров Спас Иванчев при секретар Марияна Петрова и в присъствие на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 935 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се извършва по жалба на подсъдимия В. И. В., чрез назначения му служебен защитник адвокат П. М. от АК – [населено място], срещу решение № 51 от 05 май 2015 година на Бургаския апелативен съд, НО, по внохд № 38 / 2015 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 31 от 11 февруари 2015 година на Бургаския окръжен съд, постановена по нохд № 385 / 2014 година по описа на този съд. В касационната жалба са релевирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Твърди се, че при оценката на доказателствата и източниците за тях, съдът е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, довели до формиране на неверни изводи по фактите относно авторството на деянието и до неправилно ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия В. по повдигнатото му обвинение, при липса на надлежна доказателствена основа за негово участие в това деяние. Заявена е и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, поради игнориране на установени по делото смекчаващи отговорността му обстоятелства, свързани с утежнено семейно и материално положение и неправилна оценка на други – относно напускането на страната непосредствено след извършването на деянието. Основното, оправено до ВКС искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, а алтернативното – за намаляване на наложеното му наказание. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим В. И. В. не участва лично. Представлява се от защитника си адвокат П. М., който поддържа касационната жалба при заявените в нея отменителни основания и доводи, които намира, че ги подкрепят. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Наказателното производство срещу подсъдимия В. в двете му фази – досъдебно производство и съдебно разглеждане, е проведено в негово отсъствие, при условията на чл. 206 във вр. чл. 269, ал. 3 от НПК, съотв. на чл. 269, ал. 3, т. 2 от НПК, тъй като местоживеенето му в страната не е известно и след щателно издирване не е установено (обявен за общодържавно издирване с телеграма № 32639 от 04. 09. 2013 година, л. 130 от нох дело). Липсата на данни за точното му местонахождение е потвърдена и пред ВКС при изпълнение на процедурата по призоваването му за участие в производството. Първоинстанционният съд е постановил присъда, с която е признал подсъдимия В. И. В. за виновен в това, че на 29. 08. 2013 година, в [населено място], в[жк], в съучастие като съизвършител с Р. П. Ч., отнел чужди движими вещи и пари в лева и евро, всичко на обща стойност 6825. 09 лева, от владението на М. И. Р., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 198, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го осъдил на четири години лишаване от свобода, които да изтърпи в затвор, при първоначален „строг” режим. Присъдил е направените по делото разноски, като е възложил съответната част на подсъдимия В. и се е разпоредил надлежно с веществените доказателства по делото. В производство, инициирано по жалба на служебния защитник на подсъдимия, е извършена въззивна проверка и е постановено атакуваното сега по касационен ред решение, с което присъдата е потвърдена изцяло. По отношение на съучастника Р. П. Ч. друг състав на Окръжния съд е одобрил споразумения за решаване на делото и ангажиране на наказателната му отговорност за извършеното деяние, като наложеното наказание е в размер на две години и седем месеца лишаване от свобода, при ефективното му изтърпяване. ВКС намира касационната жалба на защитника на подсъдимия В. за процесуално допустима, а разгледана по същество - за частично основателна. Възраженията срещу доказателствената дейност на съда съдържат несъгласието на защитата с отказа на съда да бъдат кредитирани изцяло за достоверност показанията на свид. Ч. (другия участник в грабежа), депозирани пред първоинстанционния съд, както и подкрепящите ги, според защитата, показания на свид. Т. Д.. Съдържат също така оспорване на дадената от съда оценка на показанията на свид. Кр. Д. (брат на пострадалия Р.) за достоверност и безпротиворечивост и поставянето им в основата на формираните изводи по фактите. ВКС не констатира претендираното нарушение на правилата за доказване да е налице. Може да се каже, че защитната теза по отношение на жалбоподателя е изградена изначално върху отричане на участието му в инкриминираното деяние. Доколкото жалбоподателят В. не е привличан присъствено като подсъдим в производството, не е разпитван, изобщо не е имал лично участие в нито един момент от процеса, защитната му позиция се извежда от правните действия и тези на процесуалния му представител. Може да се приеме, че линията на защитата не оспорва присъствието на подсъдимия В. на мястото на престъплението, като отрича неговото пряко участие в извършването му. Съдилищата, оправомощени да установяват фактите от предмета на доказване, са намерили тази защитна позиция за доказателствено незащитима, поради което с основание са я отхвърлили. Анализът и оценката на съдържанието на доказателствените източници, респ. изводите, които произтичат от тях, са аргументирани убедително от основния съд и затова въззивната инстанция не е имала причини да не признае фактическата правилност на издадената присъда. ВКС няма как да не отрази констатацията, която прави, че наведените пред ВКС доводи са идентични с направените и пред въззивната инстанция и са били предмет на въззивната проверка. Те са получили подробни и убедителни отговори (л. 5 - л. 7 от въззивното решение), които няма причини да не бъдат споделени като цяло, поради което не се налага да бъдат повтаряни. Не биха могли да бъдат възприети обаче изводите на въззивния съд за процесуална годност на част от доказателствените източници, което следва да бъде обсъдено преди останалите възражения, защото въпросите за годността на доказателствените източници трябва да бъдат решени преди тези за тяхната достоверност. За да формира изводите си по фактите, съдът се е позовал на показанията на свидетелите А. К. (към онзи момент началник група „Криминална” в ІV РУП – [населено място]), Г. П. (оперативен работник в същото РУП) и С. Л. (зам. директор на Затвора – [населено място]), наред с останалите доказателства по делото. Всеки от посочените свидетели, в длъжностното си качество, е провел или присъствал (свид. Л.) на проведена „беседа” със свид. Ч., след като същият е бил идентифициран и задържан за извършеното престъпление. По делото няма данни кога точно са проведени тези беседи, което е от значение за притежаваното към момента процесуално качество на Ч. – свидетел или обвиняем и е относимо към оценката на направените от него извънпроцесуални изявления в хода на тези „беседи”. ВКС неведнъж е имал повод да отбележи, че процесуалният закон и правната наука не познават такова процесуално-следствено действие като „беседа”. Тя не може да бъде доказателствено средство и източник на правнорелевантни факти. Но към конкретния казус е относимо обстоятелството, че никой от посочените трима свидетели не е извършвал действия по разследването и няма друго процесуално качество по делото. Затова, формално не съществува пречка тези лица да бъдат разпитани като свидетели, вкл. и с оглед ограничението по чл. 118, ал. 2 от НПК. Съвсем отделен е въпросът за оценката на техните показания и на възможността те да бъдат поставени в основата на съдебния акт. ВКС намира това за недопустимо в конкретния случай, защото: свидетелите са възпроизвели свои възприятия относно заявеното от свид. Ч. за извършения от него и подсъдимия В. грабеж на вещи на свид. Р.. Тези изявления на Ч. са самоуличаващи го, но уличават и подс. В. в извършване на престъплението. Във всички случаи, казаното от Ч. представлява пряко доказателство за обстоятелствата от предмета на доказване. То е първично с оглед източника си, за разлика от заявеното от тримата свидетели, което има характер на производно доказателство. А замяната на първичните с производни доказателства е възможна само ако първичните се окажат недостъпни, какъвто настоящият случай обаче не е – Ч., вече в качеството си на свидетел по делото, е депозирал показания пред съда и в тях е отрекъл участието на подсъдимия В. в извършването на престъплението. Ползването на извънпроцесуалните изявления на Ч., вече свидетел по делото, чрез възпроизвеждането им с показанията на други свидетели, е неприемливо, защото не е налице хипотезата, при която процесуалният закон и правната наука допускат това. А дали и доколко показанията на свид. Ч. са достоверни, подлежи на оценка на общо основание съобразно правилата на НПК и във връзка с останалата доказателствена съвкупност. Въззивният съд е намерил тези показания за недостоверни в частта им относно участието на подсъдимия В., изложил е подробни съображения за това, след извършен задълбочен доказателствен анализ (с. 5 от решението) и ВКС не съзира причини за не сподели така направения извод. Възражението за противоречивото съдържание на показанията на свид. Кр. Д., не намира опора в данните по делото. Показанията на свидетеля (л. 150 и сл. от нох дело) са последователни и вътрешно безпротиворечиви относно основните и съществените обстоятелства, предмет на доказване по делото – извършено ли е деянието и извършено ли е то от свид. Ч. и от подс. В.. Показанията кореспондират и с тези на свид. Т. Д. относно „посредничеството” на последния между пострадалия Р. и подс. В. за уреждане на взаимоотношенията им чрез възстановяване на отнетата сума от страна на подсъдимия и съответно – отказ на пострадалия да го посочи като един от извършителите на деянието. Основният източник на преки доказателствени факти по делото са показанията на пострадалия от престъплението свидетел Р.. Тъй като същият не е намерен на посочените адреси и с оглед данните за негово дълготрайно пребиваване извън страната, без да е известно точното му местонахождение, депозираните от него показания пред съдия, в хода на досъдебното производство (л. 47 – 48 от ДП), са приобщени при съдебното разглеждане на делото по реда на чл. 281, ал. 5 от НПК (протоколно определение на л. 167 от нох дело). Съобщеното от свидетеля за начина на протичане на инцидента, за конкретното участие на всеки от двамата извършители и в какво точно се е изразило то, за външността и характерните белези на подс. В. и пр., не разкрива противоречивост и непоследователност, както правилно е приел съдът. Показанията са оценени по действителното им съдържание, а изводите за добросъвестност и обективност на свидетеля намират опора в доказателствената съвкупност като цяло. Не са налице каквито и да било основания да бъде отказано да бъде отказано кредитирането за достоверност на тези показания. С оглед изложеното, настоящият състав намира възражението на защитата на подс. В. за липса на надлежна доказателствена основа на фактическите изводи на предходните съдебни инстанции за неоснователно. По делото са събрани всички възможни и необходими за установяване на обективната истина доказателства и те са обсъдени задълбочено, всестранно, обективно и точно от съда, който е изложил конкретни съображения за кредитирането им, като така е обосновал изводите си по основния спорен въпрос по делото – този за авторството на деянието. Спазването на правилата е гаранция за формалната и логическа правилност на вътрешното съдийско убеждение и поради това недопустимо се иска от жалбоподателя то да бъде ревизирано от ВКС. В рамките на надлежно установените по делото факти, материалният закон е приложен правилно. Съответствието между фактите и правната им оценка обуславя законосъобразността на съдебния акт. Наложеното на подсъдимия В. наказание е индивидуализирано при съобразяване на установените обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Наказанието е определено в размер, малко над предвидения в закона минимум от три години лишаване от свобода. ВКС намира обаче, че на някои от тези обстоятелства е дадена неправилна оценка, а други са останали извън вниманието на съда. Така, в подкрепа на извода си за по-високата степен на обществена опасност на конкретното деяние от типичната за този вид деяния (с. 12 от решението), съдът не е изложил каквито и да било съображения. Несъмнено е, че поначало грабежът се характеризира с една значително по-висока степен на обществена опасност, както е коментирано в решението, но това е отчетено от законодателя при определяне на параметрите на отговорността за това престъпление. Високата степен на лична обществена опасност на подсъдимия е обоснована с наличието на предходни осъждания. Не е съобразено обаче в необходимата степен обстоятелството, че четири от присъдите са за престъпления по чл. 343б от НК, за които на подсъдимия са налагани наказания глоба и пробация, две – за кражби, вкл. маловажен случай, с наложено условно наказание. Не може да се цени като отегчаващо отговорността обстоятелство фактът на напускането на страната от подсъдимия непосредствено след деянието, още повече при наличие на данни по делото за негово периодично пребиваване в Гърция и Германия, където работи. Извън вниманието на съда са останали обстоятелства, свързани с характеристиките на конкретното деяние и на степента на участие на подсъдимия в него. Несъмнено е, че упражнената по отношение на пострадалия Р. принуда не се отличава с особен интензитет – чантата просто е издърпана от рамото му. Конкретното участие на подсъдимия В. е значително по-несъществено от това на свид. Ч., който е установил по-рано наличието на значителна сума в чантата на пострадалия, взел е решението за отнемането й, инициирал е извършването на престъплението и е започнал неговото изпълнение, в което се е включил и подсъдимият. Отнетите вещи и пари са останали у Ч., който впоследствие е възстановил сумата с оглед решаване на делото по отношение на него със споразумение. Наложеното на Ч. наказание на престъплението, извършено и при условията на опасен рецидив, е в размер на две години и седем месеца лишаване от свобода. Посочените обстоятелства, наред с утежненото материално и семейно положение на подсъдимия В., дават основание за намаляване на наложеното му наказание до предвидения в закона минимум от три години лишаване от свобода, но не позволяват оценката им като изключителни или многобройни смекчаващи отговорността му по смисъла на чл. 55 от НК. Правилата на чл. 55 от НК се прилагат по изключение, когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. Процесният случай обаче не попада в посочената хипотеза. Така определено, наказанието удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и ще изпълни целите на наказанието по чл. 36 от НК. В този смисъл следва да бъде изменено атакуваното съдебно решение. Промяната на срока на наказанието не изисква промяна на определения първоначален режим на изтърпяването му. Не са налице законовите предпоставки за прилагане на института на условното осъждане. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 51 от 05 май 2015 година на Бургаския апелативен съд, НО, по внохд № 38 / 2015 година, като н а м а л я в а наложеното на подсъдимия В. И. В. наказание за престъплението по чл. 198, ал. 1 от НК на три години лишаване от свобода. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.