Р Е Ш Е Н И Е № 473 гр. София, 16.02.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ИСКРА ЧОБАНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1536/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на частния обвинител И. В. Т. чрез повереника й адв. Д. и на адв. М., защитник на подсъдимия Н. П. Д., срещу решение № 264 от 09.07.2014 г. на Софийския апелативен съд, НО, VІ състав, постановено по ВНОХД № 477/2014 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на частния обвинител Т. са релевирани възражения за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Н. Д. наказание и допуснато съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 339, ал. 2 от НПК при мотивировката на съдебния акт в частта за наказанието. Изложени са съображения, че наложеното по отношение на подсъдимия наказание лишаване от свобода в предвидения законов минимум, приложението на института на условното осъждане и лишаването от правоуправление на МПС за минимален срок били прекомерно леки и нямало да постигнат целите на чл. 36 от НК. Частният обвинител Т. и нейният повереник оспорват извода за съпричиняване на вредоносния резултат от неправомерното поведение на пострадалата К. А., изразяващо се в нарушение на чл. 131, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Тя пресякла главен път, на който нямало пешеходна пътека или друго съоръжение за пресичане на пешеходци, като преди навлизане на пътното платно е възприела пътното превозно средство и правилно е съобразила, че може да пресече пътя безопасно. Вредоносният резултат настъпил единствено по вина на подсъдимия Д., който видял пешеходците, но не предприел каквото и да е действие за запазване на човешкия живот. Нямало нито един обективен фактор, който да е спомогнал за реализирането на ПТП – видимостта била отлична – над 300 м., пътят бил сух, без неравности, прав, без трафик. Произшествието се дължало единствено на субективните действия на водача и допуснатите от него груби нарушения на чл. 20, ал. 2 и чл. 116 от ЗДвП. Неправилно били оценени като смекчаващи обстоятелства дадените от подсъдимия обяснения, искреното му разкаяние, липсата на нарушения по ЗДвП от 2007 г. и оказаното съдействие след произшествието, изразяващо се в регулиране на движението след ПТП с цел предотвратяване повторното прегазване на пострадалата. Въз основа на тези съображения частният обвинител отправя към ВКС искане да отмени въззивното решение на САС в частта относно наказанието и да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция за увеличаване на наказанието. С касационната жалба на защитника на подсъдимия Н. Д. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от ЗДвП, като се отправят алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното му наказание при условията на чл. 55 от НК. Защитникът твърди, че в нарушение на материалния закон въззивният съд приел, че подсъдимият е извършил престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК, тъй като деянието му било несъставомерно. Решението било постановено при съществени процесуални нарушения, тъй като съдът не изследвал обективно, всестранно и пълно доказателствата по делото и не разкрил обективната истина по делото в съответствие с разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НК. Не бил даден аргументиран отговор на довода за наличие на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК с оглед обстоятелството, че от момента, в който забелязал пешеходците на двойната непресечена линия, подсъдимият отнел крака си от педала на газта. Не били задълбочено изследвани възраженията на защитата, че съгласно изготвената експертиза водачът намалил скоростта на движение, като отместил крака си от газта, че ударът бил непредотвратим и при аварийно спиране на автомобила, че при отнемане на газта превозното средство намалявало инертната си сила и съответно скоростта на движение. САС нарушил чл. 305, ал. 3 от НПК да посочи кои установени от него факти въз основа на кои точно доказателства са приети и защо е отхвърлил едни доказателства, а други е приел. Наложеното наказание било силно завишено, тъй като с оглед личните качества на дееца, чистото му съдебно минало, приноса на пострадалата, уведомяването на органите на полицията и на „Бърза помощ” за настъпилото ПТП, запазването на местопроизшествието били израз на действията му да направи всичко възможно, за да предотврати по-тежки последици, и да допринесе за разкриването на обективната истина. В съдебно заседание на касационната инстанция касаторът Н. П. Д., редовно призован, не се явява. Неговият защитник адв. М. поддържа изложените в касационната жалба съображения и моли да бъде уважена, а по отношение на касационната жалба на частния обвинител изразява становище, че е неоснователна. Частният обвинител И. В. Т., редовно призована, не се явява. Повереникът й адв. Д. поддържа касационната жалба на доверителката си, а по отношение на касационната жалба на подсъдимия изразява становище, че е неоснователна. Представителят на ВКП дава заключение, че жалбата на частния обвинител е основателна. Вторият пешеходец не пострадал само по случайност, поради което наложеното наказание не би допринесло за постигане на целите по чл. 36 от НК. Предлага жалбата на подсъдимия да се остави без уважение като неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 10 от 11.03.2014 г., постановена по НОХД № 553/2013 г., Софийският окръжен съд (СОС), НО, VІ състав, е признал подсъдимия Н. П. Д. за виновен в това, че на 21.10.2011 г., на главен път І-8 в района на 40-ти километър в землището на гр.Б., при управление на моторно превозно средство – лек автомобил м. „Ф. Т.”, рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 116 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на К. Н. А., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, изтърпяването на което отложил за изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал. 1 от НК, а на основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК го е лишил от право да управлява МПС за срок от една година, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата си съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. По жалби на защитника на подсъдимия Д. и на повереника на частния обвинител Т. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 477/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС), като с решение № 264 от 09.07.2014 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на СОС. Решението на САС е съобщено на страните по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК, както следва: на защитника на подсъдимия – на 15.07.2014 г., а на частния обвинител И. Т. – на 19.08.2014 г. Техните касационни жалби са подадени, съответно, на 22.07.2014 г. (от защитника на подсъдимия) и на 20.08.2014 г. (от частния обвинител), поради което ВКС намира, че са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2, съответно, т. 3 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. По същество, касационните жалби на защитника на подсъдимия Н. П. Д. и на частния обвинител И. В. Т. чрез повереника й са неоснователни. С оглед естеството на посочените в жалбите касационни основания, настоящият съдебен състав разгледа първо доводите на защитника на подсъдимия, тъй като те се отнасят до всички основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК, докато възраженията на частния обвинител Т. са свързани само с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. І. Относно касационната жалба на защитника на подсъдимия Н. П. Д.: При проверката на атакувания съдебен акт настоящият състав на ВКС не констатира наличието на претендираното касационно основание по 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Изтъкнатите в касационната жалба на защитника възражения за допуснати при разглеждане и решаване на въззивното дело процесуални нарушения по чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5, чл. 305, ал. 5 от НПК са формално и декларативно релевирани, без да са надлежно конкретизирани и мотивирани съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 от НПК. По съдържание тези оплаквания на касатора преповтарят доводите от въззивната жалба, приложена на л. 3 и л. 4 от ВНОХД № 477/2014 г. на САС. За разлика от контролираната инстанция „по фактите”, касационният съд не извършва цялостен служебен преглед на обжалвания съдебен акт, а съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК се произнася единствено по възведените претенции, които трябва да са уточнени, за да означат ясно рамките на касационната проверка. Просителният пункт в жалбата логически се извежда от изложените в нея основания и, за да може тя да изпълни процесуалната си функция, следва да съдържа обосновка в достатъчен обем – да конкретизира кои именно доказателства според касатора не са изследвани всестранно и пълно, кои доказателствени материали са останали необсъдени, превратно преценени и т.н. След като самият жалбоподател не е изяснил в какво точно се състои недоволството му от съдебния акт и не е посочил конкретни доводи, които обосновават искането му, касационният съд няма правомощия самостоятелно и за първи път да замести тази непълнота със собствените си съображения. Единствените конкретни доводи на касатора, маркирани в светлината на претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, са че САС не взел предвид възраженията на защитата, че от момента, в който забелязал пешеходците, водачът на лекия автомобил е отместил крака си от педала, и че ударът е бил непредотвратим и при аварийно спиране на автомобила. Тези оплаквания са неоснователни, защото установената от въззивния съд фактология включва именно такива фактически констатации – че когато подсъдимият Д. забелязал пешеходците на непрекъснатата линия М1 и поглеждането на св. В. към автомобила, той „отместил крака си от педала на газта” (л. 4 от въззивното решение), както и че от момента, в който подсъдимият Д. е могъл да възприеме предприетото от страна на пострадалата пресичане от непрекъснатата линия, при скорост на движение от 90 км/ч. той не е могъл да предотврати удара чрез аварийно спиране (л. 6 от въззивното решение). На л. 9 – л. 11 от решението на САС тези фактически обстоятелства са подробно обсъдени, като действителното им значение за крайния изход на делото е ясно и недвусмислено оценено. Затова от гледна точка на процесуалната законосъобразност на изготвения съдебен акт на САС не съществуват причини за критика към въззивния съдебен състав. Атакуваното решение, както и първоинстанционната присъда, заслужават висока оценка, тъй като са прецизно аргументирани както във фактическите им, така и в юридическите им части. Съдържанието на въззивното решение и, съответно, на мотивите към първоинстанционната присъда в пълна степен са съобразени със заложените в чл. 339, ал. 2 от НПК и чл. 305, ал. 3 от НПК стандарти. Нито едно обстоятелство от значение за правилното решаване на делото не е убягнало от инстанциите по фактите, поради което логическата дейност при формирането на вътрешното убеждение на съдилищата може да бъде безпрепятствено установена, а е и напълно обезпечено правото на страните да узнаят въз основа на какви именно съображения са формирани крайните изводи по същество. Отделен е въпросът за правилността на правната интерпретация на тези възприети фактически положения, който има значение в аспекта на претендираното адв. М. касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В този смисъл жалбоподателят неоснователно се позовава на хипотезата на чл. 15 от НК, като счита, че с отделянето на крака му от педала на газта, водачът е изпълнил задълженията си по чл. 20, ал. 2 от НК, а настъпването на тежкия резултат се дължало на случайно деяние, тъй като и при задействане на спирачната уредба на автомобила ударът с тялото на пешеходката е бил непредотвратим. На л. 7 – л. 12 от мотивите на атакуваното решение съставът на САС е дал отлично мотивирана законосъобразна оценка на поведението на подсъдимия. Основният правен проблем, значим в конкретния случай за правилното решаване на делото, е въпросът за началния момент, от който за подсъдимия Д. е възникнало задължението да предприеме мерки за безопасност, т.е. за началото на възникване на опасността за движението му. За отговорността на водача на моторното превозно средство е релевантен моментът, когато ситуираната на пътното платно пострадала пешеходка е станала обективно видима за подсъдимия като препятствие на пътя, а не моментът, в който тя е предприела навлизане в лентата му за движение от непрекъснатата линия М1, пресичайки съгласно приетите по делото факти напречно отляво – надясно за посоката на движение на подсъдимия. Установено е, че с оглед атмосферните условия и характеристиките на пътя той е имал видимост не по-малка от 150 м. и то към пътя в цялост (л. 3 от решението на САС), т.е. могъл е обективно да наблюдава поведението на пострадалата К. А. и движещия се пред нея св. М. В. още в платното за срещуположно движение и към момента на кратковременното им установяване на разделителната линия. При тези данни няма основание за начало на опасността да се счете моментът, когато пострадалата е пресякла непрекъснатата линия, навлизайки в платното за движение на подсъдимия. След като той е имал видимост от не по-малко от 150 м. и според собствените му обяснения е видял пресичащите пешеходци и е следил поведението им (забелязал включително заставането им на разделителната линия, оглеждането в негова посока от страна на св. В. и притичването му през неговото платно за движение), според касационната инстанция няма основания да се твърди, че последващото навлизане на пострадалата А. в лентата за движение на подсъдимия е било непредвидимо и неочаквано. Да се приеме становището на защитника, че необходимостта от аварийно спиране или намаляване на скоростта е възникнала едва при появата на пешеходката в лентата за движение на подсъдимия – в един значително по-късен момент, когато ударът вече е бил непредотвратим, означава, че във всички случаи ще се стигне до невъзможност за предотвратяване настъпването на тежки произшествия. Водачите на МПС са задължени дори да възприемат опасностите не само в попътната, но и в насрещните ленти за движение. В този смисъл ВКС многократно и последователно се е произнасял, че за начало на възникване на опасността следва да се приема не моментът, когато водачът възприеме намиращата се в опасна близост до него на платното за движение пречка, а много по-ранен момент – когато пешеходецът още от тротоара или банкета се насочва към платното за движение и с поведението си, обективно видимо за водача, явно и очевидно показва, че във всички случаи ще пресече траекторията на движението му. (ТР № 28/84 г. на ОСНК и др.). Това разрешение държи сметка за градацията на интензитета на опасност, която поначало представлява движещият се по пътното платно пешеходец: опасност в незначителна степен при стъпването му на пътя и началото на пресичането му, непрекъснато увеличаваща се – при преодоляването на насрещните ленти, като при приближаването му към разделителната линия пътната ситуация се превръща в критична. Законосъобразна е и преценката на въззивния съд, че начинът на реакция на водача на възникналата опасност, освен несвоевременна, е била и несъответна на законовата регламентация. Действието по отместване на крака му от педала на газта не отговаря на императивните предписания на разпоредбата на чл. 20, ал. 2, пр. 2 от ЗДвП, които категорично указват дължимото поведение на водача при възникване на опасност за движението – намаляване на скоростта до безопасна или спиране. Тези съображения дават основание на настоящата инстанция да приеме за неоснователно възражението на защитата на подсъдимия Д. за наличие на хипотезата на чл. 15 НК. Разглежданият казус е типична пътна ситуация, при която водачът е подценил интензитета на обективно своевременно възприетата от него опасност, каквато е представлявала намиращата се на пътното платно зад св. В. пострадала пешеходка. Подсъдимият неправомерно се е предоверил на адекватността на поведението и преценката на пострадалата, като необосновано е разчитал, че преди да навлезе в лентата му за движение, тя ще изчака и ще го пропусне. Когато водачът има техническа възможност да спре при възникването на видима опасност за движението (каквато е наличието на пешеходец на пътя), но пропусне да намали скоростта до безопасна или да задейства своевременно спирачната система на автомобила, той нарушава правилото на чл. 20, ал. 2, пр. 2 от ЗДвП. Касационната инстанция се солидаризира и с изводите на САС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Н. Д.. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира нарушения на правилата за определяне на наказанието по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, нито наличие на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Отмерените по отношение на касатора наказания – една година лишаване от свобода при приложение на института на условното осъждане с тригодишен изпитателен срок и една година лишаване от правоуправление на МПС – са справедливи и съобразени с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Наказателната отговорност на подсъдимия Д. законосъобразно е индивидуализирана при условията на чл. 54, ал. 1 от НК чувствително под средния размер на предвидените в чл. 343, ал. 1, б. „в”, пр. 1, вр. чл. 2, ал. 1 от НК (в актуалната му към момента на деянието редакция, преди ЗИД с ДВ, бр. 60 от 2012 г., в сила от 07.08.2012 г.) санкционни рамки, като адекватно е отчетено същественото значение на смекчаващите обстоятелства. Липсва явна и очевидна диспропорция между конкретизираните от съдебните инстанции по вид и размер наказания с обществената опасност на деянието и дееца, която да е обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на значимите за отговорността на дееца фактори. Изтъкнатите в касационната жалба смекчаващи обстоятелства в преобладаващата си част са взети предвид при конкретизирането на срока на определените му наказания, поначало отмерени при съществен превес на смекчаващите обстоятелства. Като такива на л. 12 от въззивното решение са приети съпричиняването на общественоопасния резултат от страна на пострадалата А., чистото съдебно минало на подсъдимия, положителните данни за личността му, добрата му характеристика като водач на МПС, дадените от него обяснения в хода на съдебното производство. Към тази съвкупност действително би могъл да бъде добавен фактът, че след деянието подсъдимият е съобщил за произшествието на тел. 112 и е положил усилия за обезопасяване на местопроизшествието с цел предотвратяване на евентуален следващ пътен инцидент. Това обстоятелство, по естеството си смекчаващо, не е от естество да обуслови приложението на правилата на чл. 55 от НК, нито да оправдае допълнително смекчаване на наказанието (при условията на чл. 54 от НК). Броят и относителната тежест на смекчаващите обстоятелства не формират действителна съвкупност от многобройни такива, а сред тях липсва и отделно обстоятелство, което по значение да бъде оценено като изключително. От друга страна, съдилищата с основание са констатирали, че подсъдимият сериозно е подценил познатата му пътната обстановка, въпреки че добре е знаел, че конкретният пътен участък е единственото място, където регулярно пресичат пешеходци, за да достигнат до[жк]от последната спирка на автобус № 54. Това отегчаващо обстоятелство не позволява по-снизходително санкциониране на дееца и е пречка да се изведе правен извод, че и най-лекото предвидено от закона наказание би се явило прекомерно тежко за подсъдимия. ІІ. Относно касационната жалба на частния обвинител И. Т. В контекста на застъпеното по-горе становище на настоящия съдебен състав за справедливост на наложените на подсъдимия Д. санкции за извършеното престъпление, неоснователни се явяват доводите на частния обвинител Т. за необходимост от утежняване на отговорността на извършителя. Не може да бъде споделено основното възражение, поддържано с касационната й жалба – за липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата К. А.. На този въпрос и двете съдебни инстанции, са дали еднозначен законосъобразен отговор, с който ВКС изцяло се солидаризира. На л. 11 от въззивното решение съставът на САС убедително е изяснил, че в разглеждания случай на пътния участък не е имало пешеходна пътека или съоръжение за безопасно пресичане на пътя, въпреки че оттам са преминавали живущите в[жк]. При тези пътни условия и на основание чл. 113, ал. 2 от ЗДвП съдът с основание е преценил, че фактът на предприетото от пострадалата пресичане на пътя сам по себе си не е неправомерен, тъй като извън населените места при липса на пешеходна пътека пешеходците поначало могат да пресичат платното за движение и извън определените за това места. Приетите за установени факти относно начина на пресичане на пострадалата, която се е движела зад св. В. и, без да се огледа при кратковременното им спиране на разделителната линия, тичешком го последвала, са дали основание на първата инстанция да окачестви поведението й като необосновано „доверяване на преценката на св. В. за пътната обстановка” (л. 128 от НОХД № 553/2013 г. на СОС). Решението на пострадалата А. да навлезе в платното за движение на подсъдимия, без да вземе мерки за собствената си безопасност и без лично за себе си да отчете опасността от приближаващия автомобил на подсъдимия, е било необмислено, несъобразено със скоростта на движението на превозното средство и отстоянието му, и съставлява нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 от НПК. Това нарушение е в причинна връзка с настъпилите общественоопасни последици, поради което правилно е отчетено като „съпричиняване” на вредоносния резултат. (Все в тази връзка съдилищата са приели въз основа на заключението на комплексната медико-автотехническа експертиза и устните разяснения на вещите лица, че пешеходката е могла да предотврати настъпването на ПТП, ако не бе предприела пресичане на платното за движение от непрекъснатата линия непосредствено пред приближаващия се автомобил). Приносът на пострадалия за настъпването на общественоопасните последици представлява обективно смекчаващо обстоятелство, което се отразява върху преценката за тежестта на деянието му и личната му обществена опасност, като ги намалява. Повереникът на частния обвинител неоснователно оспорва съображенията на САС, с които в съвкупността от смекчаващи обстоятелства са включени дадените от подсъдимия обяснения и изразеното разкаяние, поведението му след деянието и липсата на допуснати административни нарушения на ЗДвП след 2007 г. Аналогични доводи са били наведени и с въззивната жалба на касатора Т., като въззивният съд им е дал до известна степен декларативен отговор. Съдебната практика последователно и безпротиворечиво приема оспорените от частния обвинител обстоятелства като смекчаващи обстоятелства, с което положение се обяснява пестеливостта на аргументацията на съда. Дадените от подсъдимия обяснения и изразеното от него съжаление обективират добросъвестно процесуално поведение и самокритично отношение към извършеното деяние, които обстоятелства занижават личната обществена опасност на дееца. Поведението му след деянието – уведомяването на органите на полицията и на „Бърза помощ” за настъпилото ПТП, запазването на местопроизшествието чрез регулиране на движението и предотвратяване на опасността от последващо произшествие – е от особено значение за индивидуализацията на наказанието, като би могло да се третира дори като обстоятелство, обуславящо намалена отговорност на извършителя по чл. 343а, б. „б” от НК, в случай че смъртта на пострадалата не бе настъпила веднага след удара. Отсъствието на каквито и да е други нарушения на ЗДвП, наказуеми по административен ред за продължителен период от време – от 2007 г. до момента на деянието, несъмнено имат значение за характеристиката на подсъдимия като водач на МПС, очертавайки го като принципно добросъвестен участник в движението, съобразяващ се с установените правила. Ниската обществена опасност на конкретното извършено престъпление и на конкретния деец в сравнение с останалите примери на транспортни престъпления, оценени наред с останалите обективно съществуващи смекчаващи вината на подсъдимия Д. обстоятелства, обуславят извод за липса на необходимост от увеличаване на наложените му наказания по размер. Тези обстоятелства, както и субективната страна на извършеното деяние – непредпазливост под формата на небрежност, правилно са мотивирали въззивния съд да се съгласи с извода на СОС, че поправителната и превантивната функции на наказанието могат да бъдат реализирани и без ефективна изолация на подсъдимия от обществото. В заключение може да се обобщи, че при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия Д. предходните съдебни инстанции са отчели всички индивидуализиращи особености на случая и са постигнали необходимия баланс между посочените в чл. 36 от НК цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. С оглед на изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на САС, постановен по ВНОХД № 477/2014 г. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 264 от 09.07.2014 г., постановено по ВНОХД № 477/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, VІ състав. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.