О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 408 Гр.София, 16.05.2022г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА при участието на секретаря.., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.5093 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. К. срещу решение №.10483/23.07.21 по г.д.№.5312/19, 14с., на АС София - с което е потвърдено решение на №.5151/9.07.09 по г.д.№.4337/18 на СГС, ГО, І-33с., за отхвърляне на предявените от касатора при условията на евентуалност искове с правно основание чл.240 ЗЗД за връщане на дадена в заем сума 98204,19лв. и чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за връщане на същата като получена при начална липса на основание. Ответната страна Е. Д. К. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието за безспорно, че ищцата С. К. е била свекърва на ответницата Е. К. до 2017г. /когато последната се е развела със сина й Г. К. с влязло в сила решение по г.д.№.2115/17 на РС Сливен/ и й е превела общо 98204,19лв. от личните си сметки в „Инвест банк“АД /612103лв. на 6.07.15/ и „Първа инвестиционна банка“АД /37100,19лв. на 11.07.16/. Във връзка с твърдението, че сумите са получени на основание договор за заем, са били разпитани две групи свидетели, като, обсъждайки подробно показанията им и ценейки ги при условията на чл.172 ГПК с оглед евентуалната им заинтересованост, съдът е приел, че ищцата, чиято е тежестта да установи, че предадените суми са във връзка с постигнато съгласие по договор за заем, не е установила наличието на това основание. Посочено е, че първият свидетел Н. К. /племенник на С.К./ е описал факти и обстоятелства, отнасящи се до договори между страните за предоставяне в заем на парични средства през 2015 и 2016 общо около 100 000лв.-за които лично посъветвал ищцата да не сключва писмен договор с оглед необходимостта от деклариране и предвид близките им към този момент отношения, като предаването да стане по банков път; впоследствие присъствал на отказ на ответницата да върне парите - когато вече била в развод с Г. К.; според него с тези суми ищцата разполагала по силата на дарение в нейна полза от зет й французин, който по този начин ползвал данъчни облекчения във Франция. В обратен смисъл са показанията на св.А. К. /семеен приятел, близък на семейството от 20г./-която е заявила, че от самия Г. К. знае, че е превел суми на майка си във Франция, където от години работел, с уговорка да ги преведе по сметка на съпругата му по повод издръжката и обучението на сина им в Дания; преди да се разведат, ответницата и съпругът й постигнали съгласие да уредят отношенията си и тя да възстанови част от получените от ищеца средства – като това било условието, за да прекратят брака си по взаимно съгласие. Аналогични са и показанията на св.Р.Д.-която знае, че се касае за спестявания на Г.К. във Франция, които трябвало да преведе за издръжка и обучение на сина им в Дания; преводите трябвало да станат чрез сметка на майка му, защото към този момент съпругът получавал социални помощи във Франция-където работел в строителството, но никога не се е осигурявал; ищцата също била на социални помощи във Франция; между съпрузите имало спорове за издръжката на семейството и детето, общият размер на преведените суми бил около 100000лв., на две вноски-първата 2015, втората 2016г., като, за да се разведат по взаимно съгласие, ответницата се съгласила да върне 25000евро на съпруга си и 24000лв. да преведе на сина им; Р.Д. лично е присъствала на среща, на която бившият съпруг в състояние на афект й казал, че тези пари ще си ги търси до дупка от жена си; според свидетелката основно ответницата издържала детето през тези години, а през 2014 синът заминал да учи в Дания, няколко години след това прекъснал и сега живеел в Германия. Обсъдени са и показанията на св.Г. К., който заявява, че през годините е осигурявал средства за семейството си; отношенията със съпругата му се влошили няколко месеца преди да прекратят брака си през м.06.2017-до който момент парите, които печелел във Франция, внасял лично или двамата със съпругата му по нейни сметки с основание “семейни спестявания“-от порядъка на 2-3-4000евра; майка му живеела по шест месеца във Франция при сестра му, която била омъжена за французин; за помощта, която оказвала на семейството й, и във връзка с данъчни преференции, зетят превеждал ежегодни парични средства по нейни сметки, а освен тях тя имала и лични спестявания от годините на трудовия си стаж; през 2014 синът на Е.К. и Г.К. заминал да учи в Дания, след първата година прекъснал, като месечната му издръжка била приблизително по 1000евра и парите за нея били осигурявани от сметката на ответницата, по която съпругът внасял регулярно пари; не е бил наясно за извършените от майка му преводи през 2015 и 2016г. /за тях разбрал впоследствие, че са дадени за бизнес начинание на Е.К., защото тогава са били семейство/; получавал във Франция социална добавка, когато месечно декларира под 800евро, но нямало други изисквания, които да ограничават социалното подпомагане; при развода им през 2017 по тяхна уговорка съпругата му върнала една част от парите, които той внасял в семейството, на него лично, а друга част превела на сина им по банкови сметки, за които разполагал с пълномощно за разпореждане. Съдът се е позовал и на счетоводна експертиза, изследвала наличността и движението на сметките на ответницата през периода 2011-11.07.16г. Съгласно същата към 1.11.2011 тя е имала наличност по нейна сметка в „Инвестбанк“АД 18000евро, сред постъпленията по тази сметка са и 61104лв. от ищцата, като няма данни за извършени преводи от Г.К.; по сметките й в „ОББ“АД през периода също няма данни за извършени преводи от страна на бившия съпруг; по сметките й в „ПИБ“АД има един превод от него - 5500евро, и 37100,19лв. от ищцата на 11.07.16; налице е още един превод от съпруга към депозитна сметка в размер на 1000евро на 11.07.16г. От правна страна е прието, че уважаването на иска по чл.240 ЗЗД е предпоставено от доказване наличието на облигационна обвързаност между страните по договор за заем, основана на постигнато съгласие и предадена сума-каквото в случая не е проведено. Безспорно е предаването на сумите чрез банков превод, но не всяко плащане от едно лице на друго става въз основа на договор за заем /може да е свързано или да произтича от друго правоотношение-погасяване на предходен дълг, изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор или на нравствен дълг/; поради това и не може от самия факт на предаване на сумата, при липса на други данни, да се презумира съществуване на заемно правоотношение между страните. Отразено е, че показанията на разпитаните свидетели са допустими съгласно чл.164 ал.1 т.3 пр.2 ГПК, но съдържащите се в тях данни, ценени във връзка с останалите доказателства, не подкрепят тезата на ищцата. Не са представени писмени доказателства, които да свидетелстват, че основанието за извършените преводи е договор за заем /в платежните нареждани е посочено „прехвърляне на средства“/. Показанията на св.К. не могат да се ценят като достоверни, доколкото същият е близък родственик /племенник/ на ищцата, съдружник на пълномощника й пред първата инстанция и адвокат - поради което е нелогично точно по негов съвет да се сключват сделки за подобна стойност без документално оформяне. По аналогични причини не са ценени и показанията на св. Г. К., син на ищцата, според които разбрал за предоставените от майка му средства 5, 6 или 10 месеца по-късно - при положение, че, както сам е посочил, към този момент с ответницата са били семейство, и с оглед на факта, че на датата, на която е направен втория превод от 37100,19лв-11.07.16, той самият е наредил в същата банка и сметка на бившата си съпруга сума от 1000евро. При тези обстоятелства е прието, че С. К., която е следвало да установи по несъмнен начин всички елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл.240 ЗЗД, в това число волята на страните да встъпят в правоотношение по заем във връзка с преведената сума, не е провела успешно доказване и искът по чл.240 вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД е неоснователен. Претенцията по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД също е намерена за неоснователна. Посочено е, че задължение на ищцата е да докаже плащане на процесната сума, а на ответницата - че е налице основание за получаването. Изяснено е, че под основание се разбира наличие на съществуващо между страните правоотношение, даващо възможност на една от тях да иска предаването на дадена вещ или плащане на определена сума, както и да задържи полученото. Безспорно ищцата е наредила чрез банкови преводи претендираните суми по сметка на ответницата, но последната е противопоставила възражение, че между съпруга й и свекърва й е бил сключен неформален договор за поръчка, в изпълнение на който последната от свое име, но за сметка на Г.К., е извършвала правни действия, изразяващи се в нареждане на парични суми от банковите й сметки по тези на ответницата. Отразено е, че доказването на договора за поръчка е облекчено - не е свързано с изисквания за форма, като волеизявленията на страните за определени правни действия може да бъдат обективирани писмено, устно и с конклудентни действия, подлежащи на доказване с всички доказателствени средства. От показанията на св.К. и св.Д. се установява, че в продължение на години съпругът Г.К. е работел във Франция в строителството, през което време там преобладаващо е пребивавала и ищцата /при семейството на дъщеря си и зет си/; в същия период ответницата и К. са били семейство и са имали общи задължения за осигуряване на родения по време на брака им син, започнал 2014г. обучение в Дания-за което са му плащали месечно по около 1000евро издръжка /Г.К./; в показанията на двете свидетелки се съдържат данни, че съпругът е предпочитал неговите средства първо да постъпват към сметката на майка му /заради социална добавка във Франция/ и после тя да ги нарежда по сметка на ответницата; според св.Д. тези спестявания са на мъжа на К. и тя винаги се е чудела защо не ги праща на нея за издръжка на сина им, а ги дава на майка си. Посочено е, че показанията на свидетелите кореспондират помежду си, последователни са по отношение на изложените обстоятелства за периода на преводите от свекървата на снахата /първият през 2015-около 60000лв, вторият през 2016-около 30000лв., когато най-после, по техни думи, достигнали до ответницата/, целта им /да послужат за издръжка на сина им, който тогава се е обучавал в Дания/, станалите им известни трудности на ответницата да осигурява средства за следването на сина си и го издържа финансово; потвърждават се и от констатациите на експертизата /според която за периода на проверката 1.01.11-11.07.16 се установяват два превода на Г.К.-от 5500евро и 1000евро/; твърденията им, че с процесните плащания /определени като семейни пари/ Г.К. е осигурил нужния финансов ресурс за обучението на сина им в Дания-което в по-късен момент е било прекъснато, правят логични сочените от тях факти, че остатъкът от получените чрез двата превода суми е бил предмет на уговорка между съпрузите преди развода им през 2017 и че в изпълнение на нея ответницата е наредила суми по сметка на съпруга си и на сина им. Съдът е отразил, че показанията на св.Д. и св.К. следва да бъдат ценени като достоверни, тъй като те не са пряко заинтересовани от изхода на спора, преобладаващо почиват на водени пред тях телефонни разговори или изказвания /вкл. на Г.К./, а в частта, с която установяват станали им достояние факти, се потвърждават от счетоводната експертиза /за извършени само два превода от К. за продължителен период от време/. Посоченото обосновава факта, че действително са съществували уговорки между бившите съпрузи постъпилите парични средства чрез сметката на свекървата да послужат за издръжка и обучение на сина им и че именно във връзка с тях са последвалите преводи от страна на ответницата за възстановяване на част от сумите и уреждане на имуществени отношения преди разтрогване на брака. Намерено е, че за разлика от тях показанията на св.К. се явяват заинтересовани от изхода на спора, което ги разколебава като доказателствена стойност както по отношение на изтъкнатите от него факти за заемно правоотношение между неговата майка и съпругата му, така и че преведените суми са лични на ищцата. Твърденията му, че осигурявал значителни средства за семейството и издръжката на общото им дете чрез влагане на средства по банкови сметки на съпругата, не кореспондират с изводите на счетоводната експертиза - установила само две нареждания на суми от 5500евра и 1000евра - които явно са незначителни на фона на признатите от самия него разходи за обучение. Въззивната инстанция е намерила за необосновани и твърденията, че сумите по процесните преводи, възлизащи на близо 100000лв., са генерирани от спестявания на ищцата от пенсия, социални добавки и дарения от зет й френски гражданин с цел ползване на социални преференции. Посочила е, че действително решаващо значение за изхода на спора е наличието на правно основание ответницата да задържи получените суми – за което релевантно е доказването на сключен договор за поръчка, а не какви са били източниците на доходи на ищцата и възможностите от тях да генерира лични средства в такъв размер. Данните от приложени извлечения от сметката й за периода до 31.12.13, обаче, не установяват постъпления на средства в този размер и с преводите на зет й, отделно от натрупаните средства са теглени пари на каса от ищцата и от други лица, имащи пълномощие, вкл.Г. К., като салдото на посочената дата е приблизително 30000евро. Поради това и тези данни подкрепят като краен извод тезата на ответницата, че сумите по процесните преводи са спестявания на съпруга й и че ищцата, в изпълнение на възложената от него поръчка, е наредила плащания в нейна полза. При тези обстоятелства е прието, че ответницата е доказала, че е било налице основание за получаване на процесните суми предвид горепосочения договор за поръчка - поради което и не е налице и основанието на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1.“Следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото писмени доказателства и гласни доказателствени средства-свидетелски показания? Ако е задължен да стори това, следва ли съдът да обсъди тези доказателства в тяхната цялост?“; 2.“Ако не възприема като достоверни показанията на един свидетел в една тяхна част, допустимо ли е само на това основание съдът да не осъди въобще и/или да отхвърли като недостоверни твърденията му в останалите части?“; 3.“Следва ли в съдебните мотиви да се съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира доказателствата по делото?“ /реш.№.447/18.11.11 по г.д.№.1964/10, ІV ГО, реш.№.182/13.12.18 по г.д.№.657/18, ІІІ ГО, реш.№.24/ 28.01.10 по г.д.№.4744/08, І ГО, реш.№.118/11.01.21 по г.д.№.665/20, ІІ ГО, ППВС 1/13.07.53, реш.№.748/18.07.56 по г.д.№.4123/56, реш.№.737/9.07.56 по г.д.№.4080/56, ІІ ГО, реш.№.141/11.10.19 по г.д.№.3719/18, І ГО, реш.№.22/4.02.19 по г.д.№.2644/18, ІV ГО, реш.№.118/11.01.21 по г.д.№.665/20, ІІ ГО/; 4. „При твърдение на ответна страна за наличие на договор за поръчка като основание за извършено към нея плащане, носи ли тя доказателствена тежест при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на договор за поръчка и включва ли се в тази тежест да се установят всички елементи от договора за поръчка, в това число и представянето от възложителя на изпълнителя на паричните средства, необходими за неговото изпълнение?“ /реш.№.80/3.05.18 по г.д.№.2560/17, ІV ГО/; 5.“При открит паричен влог в банкова сметка чие е правото на вземане от банката за размера на средствата по влога? Ако се твърди, че различно от титуляра лице има принос в натрупването на паричните средства по влога в размер на сума над 5000лв., с какви доказателствени средства може да се докаже този принос? Важи ли в този случай забраната на чл.257 ЗЗД?“ /ТР 10/2.03.87 по г.д.№.160/86, ОСГК, реш.№.214/23.03.04 по т.д.№.2606/02, ІІ ТК, реш.№.35/ 5.05.20 по н.д.№.692/19, ІІІ НО, реш.№.311/11.04.18 по н.д.№.1044/17, ІІ НО, реш.№.126/31.01.20 по г.д.№.352/19, ІІ ГО/; 6. „Кои са подлежащите на установяване факти по дело при позоваване на страна на наличие на договор за поръчка /косвено представителство/? Ако се твърди, че е налице договор за поръчка да се извърши превод по банков път от сметката на изпълнителя към трето лице със средства на възложителя, за установяване наличието на такъв договор подлежи ли на доказване в процеса произходът на паричните средства, предмет на договора? Ако това е така, с какви доказателствени средства се доказва произходът? Кой носи доказателствената тежест за установяване на тези факти?“; 7.“Какъв е предметът на договора за поръчка? Включва ли се във фактическия му състав установяване на произхода, размера и количеството на средствата за неговото изпълнение и следва ли същите да бъдат доказани и от кого при твърдение на страна за наличие на такъв договор?“; 8.“При възражение на страна по делото за наличието на договор за поръчка по иск срещу нея за неоснователно обогатяване, следва ли страната да докаже всички елементи на този договор – в това число да установи начина и времето на сключването му, размерът и начина /реалното предаване/ на предоставените от доверителя на довереника средства, необходими му за изпълнение на поръчката? Въвежда ли чл.285 ЗЗД задължение да се докаже предаване на средствата за изпълнение на договора за поръчка и кой носи тежестта да докаже това предаване?“ /реш.№.464/ 16.06.2010 по г.д.№.1069/09, І ГО, опр.№.1313/17.10.11 по г.д.№.34/11, І ГО, реш.№.375/3.01.11 по г.д.№.2888/11, ІІІ ГО, реш.№.27/10.09.12 по т.д. №.154/10, ІІ ТО/; 9. „С какви доказателствени средства е допустимо установяване на договор за поръчка /косвено представителство/ с предмет превод на сума над 5000лв. от изпълнителя към третото лице за сметка на възложителя?“; 10. „Допустимо ли е съдът да кредитира свидетелски показания, дадени без изрично съгласие на страните по чл.164 ал.2 ГПК, посредством които се установява предоставянето на средства над 5000лв. за изпълнение на договор за поръчка на стойност?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първите три въпроса касаят задължението на съда да обсъди събраните доказателства, в това число свидетелските показания, респективно тяхното кредитиране, и необходимостта от обсъждане на доводите и възраженията на страните. Съгласно цитираната практика, съдът следва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани, както и да обсъди доводите, които имат значение за решението по делото; той не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал, защо не ги кредитира или дори да ги кредитира, какво възприема или не за установено; когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието им вярно да ги възприемат и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си /ако свидетелят е заинтересован, това може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда; това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен/; преценката на съда за достоверността на такива показания следва да бъде обоснована с оглед останалите събрани по делото доказателства и на изключване на възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на обективността на показанията му; ако двама свидетели дават противоречиви показания, съдът следва да положи усилия да разкрие кой от тях казва истината и мотивирано да посочи на кого от тях дава вяра и едва в резултат на това да приеме едното или другото твърдяно обстоятелство. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Съдът не е отрекъл задължението си да обсъди събраните доказателства – напротив, обсъдил ги е подробно, поотделно и в съвкупност /но - с оглед съответните релевантни факти за основателността на претенцията при твърдяното основание-в случая съгласие за предоставяне на сумите в заем и наличие на основание за получаването им/, в това число свидетелските показания – излагайки подробни мотиви защо и кои от тях кредитира и кои не, респективно кои факти приема за установени. Отчетена е както евентуалната заинтересованост на част от свидетелите, така и доколко сочените от тях обстоятелства се потвърждават от останалите събрани доказателства /други свидетелски показания на незаинтересовани свидетели, писмени доказателства, заключение на експертиза/; доколкото различни факти са били възприети по различен начин от съответните свидетели, съдът изрично е посочил кои и при какви обстоятелства са възприети непосредствено /напр. в проведен пред тях разговор между ответницата и бившия й съпруг, респективно в проведен лично от тях разговор с бившия съпруг, в който той сам признава, че се касае за негови средства и че те първо отиват по сметката на майка му /стр.105-106//, а останалите е коментирал във връзка с другите доказателства. Именно предвид тази съпоставка определена част от показанията се кредитират, а друга не. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Останалите въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведените от касатора въпроси не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви в тази връзка, не са свързани с решаващата й воля, съставляват питания към касационната инстанция. Отделно от изложеното и не кореспондират на приетото от съда и на обстоятелствата по делото – в това число доколкото съдът не е приемал, че се касае за общите хипотези на чл.164 ал.1 ГПК, във връзка с които ограничението относно свидетелските показания е възможно да бъде преодоляно единствено при условията на чл.164 ал.2 ГПК /при съгласие на страните/, а изрично е посочил, че става въпрос за попадащ в чл.164 ал.1 т.3 пр.2 ГПК /ясна норма/ случай – при който забраната на т.3 не важи за договори, сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и за сватовство до втора степен – каквато е разглежданата хипотеза /в този смисъл и пр.Ж.С., БГПП, девето преработено и допълнено издание, Сиела, стр.291/, респективно за този случай хипотезата на чл.164 ал.2 ГПК е неприложима. Същевременно касаторът сочи и неотносима към въпросите практика, която не би могла да обоснове соченото противоречие /напр. конкретизираната във връзка с въпрос №.4 (постановена е по въпрос „какви са последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес и кои доказателства следва да се считат за новооткрити и да се приемат във въззивното производство“), въпрос №.5 (такава по наказателни дела, по въпрос „когато недвижими имот, придобит по време на брака при действието на Семейния кодекс от 2009г., е заплатен със средства от влог на единия съпруг, за да се счита за оборена презумпцията за съвместен принос, необходимо ли е да се доказва на какво основание са придобити паричните суми по този влог“-г.д.№.352/19, ІІ ГО, и др.), въпрос №.8 (по г.д.№.1069/09, І ГО) и т.н./. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК Доколкото е налице позоваване на основанието на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, следва да се има предвид, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК обн. в ДВ бр.86/17), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281 т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280 ГПК. В случая атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика-напротив, изложени са ясни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК на ответната страна се дължат направените разноски за един адвокат в размер на 1500лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО, О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.10483/23.07.21 по г.д.№.5312/19, 14с., на АС София. ОСЪЖДА С. В. К. да плати на Е. Д. К. 1500лв. /хиляда и петстотин лева/ разноски на основание чл.78 ал.3 ГПК. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: