13 Р Е Ш Е Н И Е № 50157 гр. София, 21 април 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №498/2022г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби от адв. Й. Д. като защитник на подс. И. Х. М. и от гражданските ищци и частни обвинители Т. В. Д., Ц. В. Н. и С. Ж. Н. чрез повереника им – адв. Г. Г., срещу решение № 78 от 11.05.2022г. по внохд № 53/2022г. на Апелативен съд – гр. Пловдив, 3. състав. С присъда № 260022 от 19.10.2021г. по нохд № 17/2021г. по описа на Окръжен съд – гр. Стара Загора, подсъдимият И. Х. М. е признат за виновен в това, че на 04.07.2019г. в [населено място] умишлено умъртвил В. В. Н. /починал на 07.07.2019г./, като деянието е извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. трето, вр. чл. 115 от НК е осъден на осемнадесет години „лишаване от свобода“ при първоначален „строг“ режим в затвор или затворническо общежитие от „закрит тип“. Извършено е зачитане на основание чл. 59, ал.1 от НК. Подсъдимият И. М. е осъден да заплати на гражданския ищец и частен обвинител С. Ж. Н. обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди вследствие на престъпното деяние, в размер на сто хиляди лева, ведно със законната от датата на предявяване на иска – 01.03.2021г., до окончателното изплащане на сумата, като предявеният иск за неимуществени вреди е отхвърлен в останалата му част до 150 000 лева. Подсъдимият И. М. е осъден да заплати на гражданския ищец и частен обвинител Т. В. Д. обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди вследствие на престъпното деяние, в размер на деветдесет хиляди лева, ведно със законната от датата на предявяване на иска – 01.03.2021г., до окончателното изплащане на сумата, като предявеният иск за неимуществени вреди е отхвърлен в останалата му част до 150 000 лева. Подсъдимият И. М. е осъден да заплати на гражданския ищец и частен обвинител Ц. В. Н. обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди вследствие на престъпното деяние, в размер на деветдесет хиляди лева, ведно със законната от датата на предявяване на иска – 01.03.2021г., до окончателното изплащане на сумата, като предявеният иск за неимуществени вреди е отхвърлен в останалата му част до 150 000 лева. В тежест на подсъдимия са възложени направените от частните обвинители и граждански ищци разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът се е произнесъл по разпореждането с веществените доказателства и е осъдил подсъдимия да заплати в полза на държавата направените по делото разноски. В касационната жалба, подадена от защитника на подс. М. – адв. Д., се правят оплаквания и по трите касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Заявеното съществено нарушение на процесуалните правила се обосновава с нарушение на изискването за задължителна защита на подсъдимия, както и с липса на пълен и обективен анализ на доказателствата по делото. Последният довод се допълва със съображения, че въззивният съд е допуснал неточно и невярно цитиране на доказателствата по делото, че доказателствата са необективно третирани, че са възприети факти в противоречие с доказателствата. Въз основа на това се прави извод, че няма доказана разправия между пострадалия и подсъдимия. Твърди се, че съдебно-медицинските експертизи са непрофесионално и ненаучно изготвени. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил противоречията в свидетелските показания и не е обосновал кредитирането им. Посочва се и отказа на въззивния съд да допусне доказателствени искания на защитата. Оплакването за нарушение на материалния закон се аргументира с недоказаност на обвинението. Явната несправедливост на наложеното на подс. М. наказание се извежда от съображението, че подсъдимият е следвало да бъде оправдан. Искането е за оправдаване на подсъдимия или отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. В касационната жалба на гражданските ищци и частни обвинители чрез повереника им – адв. Г., се излагат доводи в подкрепа на основанието по чл. 348, ал. 5, вр. ал. 1, т. 3 от НПК, като се твърди несъответност на наложеното на подсъдимия наказание както на обстоятелствата по делото, така и на целите на генералната и специалната превенция. Иска се осъждане на подсъдимия на „доживотен затвор“ или на двадесет години „лишаване от свобода“. Излагат се и доводи за заниженост на присъденото на гражданските ищци обезщетение за претърпени неимуществени вреди и се претендира тяхното увеличаване до пълния предявен размер. Срещу касационната жалба от защитника на подсъдимия е направено възражение от гражданските ищци и частни обвинители чрез повереника им. Излагат се подробни доводи, че не са допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. М. – адв. Д., поддържа изцяло жалбата срещу решението на АС – гр. Пловдив, като акцентира върху основните оплаквания в нея. Изразява становище за неоснователност на жалбата на гражданските ищци и частни обвинители, както по отношение на наказанието на подсъдимия, така и по отношение на присъдените обезщетения. Твърди, че единствено доказаните факти са за това, че смъртта на пострадалия е настъпила в резултат на травмите му и че е имало среща между него и подсъдимия, но липсват доказателства М. да е причинил установените травми. В представени в съдебно заседание писмени бележки адв. Д. преповтаря част от съображенията, изложени в касационната жалба, с които се твърди нарушение на процесуалните правила. По отношение на съдебно-медицинските експертизи, в частност – на назначената и изслушана такава от въззивния съд, твърди ненаучност и неоснователност. В подкрепа на това излага собствени изводи по въпросите, на които са отговаряли вещите лица и се позовава на научни публикации, включително и чрез посочване на интернет сайтове. Упълномощеният пред настоящата инстанция защитник на подсъдимия – адв. В. К., се присъединява към доводите в касационната жалба и заявените такива в съдебно заседание от другия защитник. В писмените бележки, представени в съдебно заседание от адв. К., се излагат съображения за необективност на доказателствения анализ, изопачаване на възприетата фактическа обстановка, превратно тълкуване на доказателствата. Формулират се искания – за отмяна на атакувания съдебен акт и признаване на подсъдимия за невиновен, за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, или за неговото изменение, с намаляване на наложеното на подсъдимия наказание и на размера на гражданските искове. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители Т. Д., Ц. Н. и С. Н. – адв. Г., оспорва доводите в касационните жалби от защитниците на подсъдимия. Пледира за уважаване на касационната жалба на доверителите му, като акцентира върху съображения, свързани с наказанието и с размера на присъдените обезщетения. Прави искане за присъждане на разноски, направени пред настоящата инстанция. Представителят на ВКП намира подадените касационни жалби за неоснователни. Счита, че авторството на подс. М. е установено по несъмнен начин, че материалният закон е приложен правилно. Намира наложеното наказание на подс. М. за справедливо. Изразява становище за липса на основания за увеличаване на присъдените на пострадалите обезщетения. Подс. И. М. заявява, че няма вина за смъртта на пострадалия. Посочва примерното си поведение в затвора. В последната си дума моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в касационните жалби, съображенията на страните в съдебно заседание и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Подадените касационни жалби са процесуално допустими като подадени в срок от процесуално легитимирани лица срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, ал. 1, т. 1 от НПК. По касационната жалба и допълненията към нея от защитниците на подс. М.. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила е без основание. Подробно развитите доводи за осъществено нарушение от категорията на съществените поради неучастие на защитника на подсъдимия при обявяване на присъдата от първата инстанция и в производството по реда на чл. 309 от НПК, са били навеждани и пред въззивния съд и са намерили своя отговор в неговото решение. Настоящият състав не намира основания да се отклони от позицията, заета от апелативния съд. Видно от съдебния протокол по нохд № 17/2021г. на ОС – Стара Загора от 18.10.2021г., съдебният състав се е оттеглил на тайно съвещание и е отложил обявяването на присъдата. Съдебното заседание е продължило на следващия ден в часа, указан на страните, като в съставения протокол (л. 542 по нохд № 17/2021г.) е отразено явяването на защитника адв. Д.. По-нататък обаче е отразено, че присъдата е била обявена без негово присъствие. Действително, защитата на подсъдимия е задължителна на основание чл. 94, ал. 1, т. 3 от НПК, но неприсъствието на упълномощения защитник на подсъдимия при обявяване на присъдата не може да се оцени като нарушение от категорията на съществените по смисъла на чл. 348, ал. 3 от НПК. Неучастието на защитника в етапите на съдебната фаза, в които не се проявява състезателността на производството, не следва да бъде идентифицирано като съществено нарушение на правото на подсъдимия да има защитник, включително и когато защитата е задължителна. Освен това упълномощеният защитник на подс. М. е реализирал защитата му чрез осъществяване на правото да оспори постановената присъда. Неучастието на защитника при произнасяне по мярката за неотклонение по реда на чл. 309 от НПК не може да се разглежда като опорочаващо постановяването на съдебния акт по съществото на делото, а и определението на първоинстанционния съд е подлежало на проверка по реда на Глава двадесет и втора, в което производство има място такова оплакване. По-нататък, не е допуснато нарушение на правото на защита на подсъдимото лице чрез отказа на контролирания съд да допусне изготвяне на скица на местопроизшествието. Отклоняването на защитно доказателствено искане не винаги е равносилно на накърняване на процесуалните права на привлечения към наказателна отговорност. Когато това е сторено аргументирано, когато не е довело до непълнота в доказателствата, както и не е попречило на страната да докаже позицията си, не е налице такова нарушение. В случая обстоятелствата, за установяване на които е претендирано изготвяне на скица, са такива, за които са били събрани достатъчно доказателства (дали автомобилът на подсъдимия е пречел на паркирането в гаража на свид. Д.), а и те са от значение само във връзка с първоначалната причина, независимо дали тя е била реална или не, за поведението на пострадалия. Въззивният съд не търпи укор за оставянето без уважение на това искане, което е аргументирано и с необходимостта да се установи точното местонахождение на свидетелите, понеже за тези обстоятелства съдът е проверил и използвал фактически данни от показанията им. Приобщаването на скица на местопроизшествието не би способствало за установяване на възможността за слухово възприемане на събитията от страна на свидетелите, а тези контролни факти са били съобразени от съда чрез други доказателствени източници. Оплакването във връзка с неуважаване на искането съдът да извърши проверка дали свидетелите Д. са пътували до Румъния и са се върнали на процесната дата, също е без основание. Това обстоятелство няма пряка връзка с предмета на доказване, защото от значение е това, че прибирайки се, са паркирали автомобила си. Основните възражения, пространно развити от касаторите, са срещу доказателствената дейност на апелативния съд, като се претендира липса на обективност при изследването на доказателствата, непълнота на анализа, неточно и непълно обсъждане. Необходимо е да се посочи, че касационната инстанция не може да се намесва или да замества оценката на доказателствата, направена от решаващия съд. Когато възприемането с доверие или дискредитирането на определени доказателствени източници е аргументирано в съдебния акт и е ясно видим процеса на формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав, не би била защитима теза за допуснато процесуално нарушение, накърняващо правата на страните в процеса. Искането за различна оценка на доказателствата всъщност съставлява оплакване за необоснованост, каквото не подлежи на разглеждане от настоящата инстанция. Твърдението в жалбата и допълненията за липса на подкрепящи обвинението доказателства на практика означава касационната инстанция да направи собствена доказателствена преценка, с което правомощие (извън хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК) тя не разполага. Поради това цитирането и преразказването на свидетелски показания в касационната жалба по никакъв начин не може да подкрепи оплакване за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Внимателният прочит на атакувания съдебен акт сочи, че пороци в доказателствената дейност на съда не са налице. Всъщност решаващият съд е обективирал проверката на първоинстанционната присъда и чрез собствен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване е поправил допуснати грешки. Направената доказателствена оценка е изключително убедителна, като подходът на съда да открои спорните обстоятелства и да изложи съображения защо приема за установени определени факти позволява проследяване на процеса на формиране на вътрешното му убеждение. Твърдението в касационната жалба че показанията на свидетелите К. и С. били „напаснати“ е невярно. Въззивният съд действително е обосновал възприетите факти за конфликт – скарване между подс. М. и пострадалия Н., върху показанията на посочените двама свидетели, но това не е сторено произволно. Кредитирането им, както и констатацията за кореспонденция помежду им, са убедително защитени (стр. 12-13 от решението). Отговорено е на защитните доводи за това, че свид. К. е възприел друг, последващ скандал чрез посочване на показанията на свид. Д. и изводимото от други гласни доказателствени средства за мястото на този скандал, състоял се след инкриминираното събитие. Съобразени са и възраженията срещу възприемането с доверие на показанията на свид. К., като е обсъден въпросът дали те са в противоречие с тези на майка му – свид. К. К. и правилно е заключено, че те свидетелстват за различни моменти. Направеният и пред настоящата инстанция от защитата довод за неправилна интерпретация на показанията на свидетелите, възприели слухово конфликта, поради това, че свидетелите Ц., П., С. и И. не са чули караница преди „тупването“ на земята на пострадалия, също е бил обстоятелствено обсъден в решението. Твърденията в касационната жалба, че не е възможно посочените свидетели да не възприемат скарването, са вероятностен характер. Защитата чрез тях се е опитала и пред въззивния съд да дискредитира показанията на свидетелите К. и С. по отношение на възприетото от тях скарване. В тази връзка обаче съдът внимателно е проследил обстоятелствата за начина на придвижване на свид. П. и нейното местоположение в различните моменти на конфликта (стр. 13-14 от решението) и така е опровергал тезата за възможността тя да възприеме словесната разправия. Доводите в касационната жалба за необективност на третиране на редица доказателства неуспешно се аргументират например чрез въпроса дали подсъдимият е прекъснал вечерята си. Какво е правел подс. М. преди да слезе пред блока, повикан по домофона от пострадалия Н., е без значение. Не може да се съзре необективност в оспореното решение и по отношение на съдебните изводи за мотивите на подсъдимия да нанесе побой на починалия Н.. Противопоставянето на жалбоподателя на възприетото от съда е аргументирано с изводимите от показанията на част от свидетелите – съседи в блока, данни за поведението и характера на подсъдимия. Само че изясняването на мотива и подбудата на деянието е осъществено чрез проследяване на обстоятелствата за наличие на обтегнати отношения между семействата на Н. и на М., за които фактически данни се съдържат не само в показанията на близките на починалия, а и в тези на неутрални свидетели – С., В., както и на конкретиката на развитие на конфликта в процесната вечер. Съдебният извод за това, че възприетото от минаващите на местопроизшествието свидетели поведение на М. е било имитация на помощ, също не е произволен. Той е защитен (стр. 18 от решението) въз основа на непротиворечивите показания на свидетелите П., Ц., С. и И. по отношение на действията и изявленията на подсъдимия, но също и относно неговото емоционално състояние на страх, уплаха и паника, съпоставени с обстоятелството, че единствено М. е бил с убития по времето, когато са му били нанесени уврежданията, довели по-късно до неговата смърт. Въпросът дали убитият Н. е бил алкохолно повлиян по време на инцидента е поставян в хода на цялото съдебно производство. Само че неговият отговор не може да се интерпретира в желаната от защитата насока за непровокирано самостоятелно падане на пострадалия. Въззивният съд убедително е защитил тезата, че нараняванията на пострадалия не могат да бъдат причинени от единично падане на терена, позовавайки се вярно на експертните заключения за това, че травмата в тилно-теменната област не може да бъде получена при самостоятелно, непровокирано падане на земята, както и за наличие и на други травми при пострадалия, включително и в дясната челно-теменна област, като травматичните увреждания са били причинени от множество удари, в различни плоскости. Без основание е и оплакването на защитниците на подсъдимия, че не било обсъдено това, че свидетелите П., Ц., С. и И. не са заявили пострадалият да е имал видими травматични увреждания. Тези свидетели в приобщените по надлежния процесуален ред показания, дадени на досъдебното производство, са свидетелствали за възприятията си за състоянието на падналия човек – че е бил безжизнен, че е хриптял, които еднопосочни показания несъмнено сочат на състоянието на пострадалия непосредствено след като са му били нанесени удари от подсъдимия. Обстоятелството дали Н. е имал видими увреждания е изолирано поднесено от защитата, понеже тези свидетели дават обобщена информация за състоянието му, а и наличието на множество травматични увреждания по тялото на починалия е несъмнено установено от съдебно-медицинските експертизи. Доводите на защитниците, свързани с липсата на следи върху тялото на подсъдимия, са намерили подробен и верен отговор в решението – стр. 23 и не е необходимо тези съображения да се преповтарят. Прочитът на мотивите на въззивното решение сочи на неоснователност на оплакванията за неизясняване на противоречия между свидетелски показания и за непосочване на причините за кредитирането на определени гласни доказателствени средства. За всяко едно от спорните обстоятелства във фактологията на събитието съдът е посочил кои доказателства, установени чрез какви доказателствени средства, допринасят за изясняването им, проверявайки наличие на противоречия и аргументирайки възприемането или невъзприемане на определени факти. Също така внимателно са обсъдени обясненията на подс. М. както с оглед собствената им убедителност, така и при съпоставянето им с други доказателствени източници. Правилно формираното вътрешно убеждение на решаващия съд за наличие на логически свързана система от косвени доказателства, обосноваващи единствено възможен извод, убедително е защитило крайният извод, че подс. М. е нанесъл на пострадалия удари, два от които смъртоносни. Възраженията в касационните жалби и в допълненията им по отношение цененето на заключенията на съдебно-медицинските експертизи не могат да бъдат възприети като основателни. Във връзка с тези възражения в допълнението, изготвено от адв. Д., се твърди ненаучност и непрофесионалност при изготвянето на заключенията с подробно позоваване по въпроси, свързани с механизма на причиняване на уврежданията, на собствена интерпретация на такива въпроси в общ план и препратки към интернет публикации. Тук следва да се посочи, че експертизата не е нито доказателство, нито доказателствено средство, така че неправилно се твърди в допълнението, че комплексната експертиза е ценена като „годно доказателство“. По своята процесуална същност експертизата е способ за подпомагане на оценката, а и за събиране на доказателствени материали, когато за това са необходими специални знания в различни области на науката (в този смисъл, акад. Ст. П., „Наказателен процес на НРБ“). Експертното заключение представлява основан на специални знания извод от известни за неизвестни факти, поради това, за да бъдат направени определени изводи от установени по делото факти, за които са необходими специални знания, е необходимо тази мисловно-логическа дейност да се осъществи от лица със специфични познания в определени сфери на науката и практиката. В този смисъл, разсъжденията и позоваванията в допълнението към касационната жалба не могат да бъдат обсъждани. По-нататък, въззивният съд не е имал основание да се усъмни в обективността на основната и комплексната допълнителна съдебно-медицински експертизи, защото те в пълнота и с надлежна аргументация са отговорили на поставените им въпроси за механизма на причиняване на уврежданията и на смъртта на пострадалия, при това с участието на специалисти от различни области на познанието. Експертните заключения, изготвени на досъдебното производство и изслушани от първия съд, както и това на допълнителната експертиза в хода на въззивното съдебно следствие, са напълно еднопосочни в заключенията си. Впрочем, защитата на подсъдимия не е и оспорила заключението и не е възразила по приемането му пред въззивния съд. Вещите лица и в устните си разяснения са дали подробен и мотивиран отговор на въпросите, поставени от защитника и това е допълнителен аргумент за липсата на необходимост от назначаване на поисканата пред въззивния съд повторна експертиза. Всъщност не са били налице предпоставките за назначаване именно на повторна експертиза, понеже не е било налично съмнение в обосноваността и правилността на заключението на комплексната експертиза. Изложените съображения сочат, че не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 3 от НПК и не може да бъде удовлетворено искането за отмяна на постановения акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претенцията в касационната жалба за оправдаване на подс. М. поради недоказаност на авторството не може да бъде уважена, понеже в рамките на установените факти е защитен извод, че именно подсъдимият умишлено е умъртвил Н.. При все това обаче не може да бъде потвърдено възприетото в атакуваното решение, че е налице квалифициращият деянието признак по чл. 116, ал. 1, т. 6, предложение трето от НК, поради което съображенията в допълнението към касационната жалба имат основание. Съгласно т. 15 на ППВС 2/57 г. убийство, извършено с особена жестокост е налице, ако при осъществяването му деецът е проявил “изключителна ярост, ожесточение, отмъстителност или садизъм, характеризиращи го като жесток човек“. Съдебната практика е последователна, че става дума за качество на субекта, разкриващо го посредством начина на осъществяване на конкретното престъпление. Трайно е възприето, при извеждане на преценката за съставомерност по квалифицирания състав се взимат предвид броят на нанесените удари и тяхната сила, причинените телесни увреждания на потърпевшия, цялостното поведение на подсъдимия в хода на осъществяване на престъпната деятелност, отношението към жертвата и нейните близки, характеристичните данни за личността на дееца. С особена жестокост се характеризират външно обективираните чрез начина на осъществяването им прояви на изключителна ярост, садизъм, ожесточение, коравосърдечие и отмъстителност на извършителя, които по интензитет явно и очевидно надхвърлят рамките на обичайното жестоко отношение при извършването на престъплението. Тези качества на конкретното деяние обрисуват в негативен план и личността на дееца, който към момента на извършване на деянието се проявява като крайно брутален, лишен от милосърдие и състрадание. В конкретния случай деянието на подс. М. не разкрива признаците на обсъждания квалифициран състав. Действително подсъдимият е нанесъл на жертвата един удар отпред в лицето, предизвикал падането на терена, и впоследствие множество – над шест по главата с юмрук и с пета, както и други по-слаби удари, в резултат на които на пострадалия са причинени травматични увреждания, като тежките такива са довели до смъртта му. При това обаче само по броя и насочеността на ударите не може еднозначно да се направи извод за особена жестокост на дееца. Макар да става въпрос за немалко удари, нанесени на вече падналия човек, те не са осъществени чрез използване на предмет или оръжие, като освен това са нанесени в кратък времеви интервал. Тези обстоятелства, както и това, че броят на ударите не превишава значително достатъчните за умъртвяване на пострадалия, не могат да обосноват особената жестокост. Освен това, макар в дългия период на влошени междусъседски отношения да е имало конфликтни ситуации, те са се изразявали в спорове и повишаване на тон, един път – в отправяне на закана, но не се е стигало до физическа разправа. Престъпната проява на подсъдимия е изолирана – същият не е осъждан, а извън конфликти със съседите по повод на паркирането, не са установени социално укорими негови прояви. Поради това ВКС намира, че подсъдимият следва да бъде оправдан по първоначално предявеното му обвинение по чл. 116, ал. 1, т.6, пр. 3-то вр. чл.115 от НК и деянието му се преквалифицира в престъпление по чл.115 от НК. Предвид на констатираното основание за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление се налага преценка за съответстващото наказание за така извършеното престъпление. Впрочем инстанционните съдилища правилно са откроили обстоятелствата, влияещи върху отговорността на подс. М. и тяхната преценка е довела до обоснован извод, че наказанието му следва да бъде определено около средния размер. Тези доводи се споделят и от настоящия съдебен състав и поради това в рамките на санкцията, предвидена за по-леко наказуемото престъпление, съответното наказание за извършването му следва да е адекватно на баланса на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства – петнадесет години лишаване от свобода. Това наказание по вид и размер е съобразено и с целите по чл. 36 от НК, доколкото е в състояние да въздейства предупредително на обществото и на подсъдимия. При изложените съображения са налице основания за намаляване на наложеното на подс. М. наказание от осемнадесет на петнадесет години лишаване от свобода. По жалбата на частните обвинители и граждански ищци. В нея на първо място се претендира явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, с искане за определяне на друго по вид наказание – доживотен затвор. Доколкото настоящата инстанция намери основания за упражняване на правомощието си за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, то обсъждането на този довод е безпредметно, понеже за престъплението по чл. 115 от НК не е предвидено такова наказание. Без основание е критиката на касаторите по отношение на преценката на обстоятелствата, извършена при индивидуализация на наказанието на М.. Не може да се възприеме, че личната му степен на обществена опасност е особено висока, понеже такъв извод не държи сметка за чистото му съдебно минало, социалната му статус – развиващ собствен бизнес, семеен. Тези обстоятелства не са абсолютизирани, а внимателно съпоставени и с установените негови прояви в общуването със съседите, част от които не са били позитивни. Липсата на критично отношение към извършеното от подсъдимия, както е посочил и въззивният съд, не може да се цени като отегчаващо вината му обстоятелство. Следва са се посочи и че за тази инцидентна престъпна проява на подсъдимия, макар и със значителна степен на обществена опасност, не би било адекватно изолирането му от обществото за период от време в максималния размер на лишаването от свобода, предвиден за извършеното престъпление. На второ място гражданските ищци изразяват недоволство от размера на присъдените им обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на деянието. Правилно съдилищата са извършили преценка за основателността на претенцията по чл. 45 от ЗЗД. По отношение на размера на обезщетенията за репариране на причинените болки и страдания на наследниците на починалия, са съобразени обективните обстоятелства, относими към критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Обстоятелствата, сочени в касационната жалба за близостта в семейството, загубата на подкрепа, преживяната душевна болка от смъртта на особено близък човек, са пълноценно отчетени в решението на апелативния съд и не следва да им се отдава по-голяма тежест. Не може да бъде възприето и възражението, че неправилно гражданските искове са били уважени в различен размер за съпругата и за дъщерите на починалия. Болките и страданията, макар да нямат паричен еквивалент, подлежат на обезщетяване съобразно индивидуалните конкретни обстоятелства. В случая правилно е преценено, че за репариране на неимуществени вреди, търпени от съпругата на починалия, размерът на обезщетението следва да е от 100 000лв., като е съобразена възрастта й, над четиридесет годишния семеен живот, лишаването й от опора и спътник за в бъдеще. Поради изложените съображения не са налице основания за корекция на размера на присъдените обезщетения. Оплакванията в обсъжданата касационна жалба по отношение на определения режим на изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода също не могат да бъдат възприети, понеже с решението си въззивният съд е коригирал първоинстанционната присъда, отменяйки я в частта, с която е бил определен типа на пенитенциарното заведение. Пред касационния съд повереникът на частните обвинители и граждански ищци е направил искане за присъждане на направените пред тази инстанция разноски, което искане е основателно с оглед разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК. Съобразно представения договор за правна защита и съдействие, в тежест на подсъдимия следва да бъдат възложени направените от Т. Д. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4 000лв. Частните обвинители и граждански ищци С. Ж. и Ц. Н. са били представлявани от повереника адв. Г. безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Дължимите разноски за тяхното представителство са посочени в представените списъци по чл. 80 от ГПК и те са коректни съобразно Наредба №1/2004г. Поради това и предвид нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, подсъдимият следва да бъде осъден да заплати на С. Ж. Н. сумата от 5 530 лв. и на Ц. В. Н. сумата от 5 230лв. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 и чл. 354, ал.1 т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 78 от 11.05.2022г., постановено по внохд № 53/2022г. на Апелативен съд – гр. Пловдив, 3. Състав, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието на подсъдимия И. Х. М. в престъпление по чл. 115 от НК, като го оправдава по първоначално предявеното му обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 3 от НК –деянието да е осъществено с особена жестокост и НАМАЛЯВА наложеното му наказание от осемнадесет на петнадесет години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ОСЪЖДА подсъдимия И. Х. М. на основание чл. 189, ал. 3 от НПК да заплати Т. В. Д. направени пред настоящата инстанция разноски за адвокатство възнаграждение в размер на 4 000 /четири хиляди/ лв. ОСЪЖДА подсъдимия И. Х. М. на основание чл. 38 от ЗА да заплати на адв. Г. П. Г. от АК – София адвокатско възнаграждение в размер на 5 530 лв. /пет хиляди петстотин и тридесет/ лв. за предоставена безплатна правна помощ на С. Ж. Н.. ОСЪЖДА подсъдимия И. Х. М. на основание чл. 38 от ЗА да заплати на адв. Г. П. Г. от АК – София адвокатско възнаграждение в размер на 5 230 лв. /пет хиляди двеста и тридесет/ лв. за предоставена безплатна правна помощ на Ц. В. Н.. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.