Р Е Ш Е Н И Е № 220 Гр.София, 31.10.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври, 2016 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ ШИШКОВА При участието на секретаря РАНГЕЛОВА В присъствието на прокурора ДОЛАПЧИЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 831/16 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №12/01.02.16 г., постановена от ОС-Русе /РОС/ по Н.Д.6/16 г., подсъдимите Н. С. С. и С. И. К. са признати за виновни и осъдени за извършени от тях престъпления по чл.219,ал.2 НК и на основание чл.54 НК им е наложено наказание от по осем месеца лишаване, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години, на основание чл.66,ал.1 НК, както и глоба в размер на по 1 500 лв. Подсъдимата К. е призната за невиновна и оправдавана по повдигнато й с обвинителния акт обвинение за извършено престъпление по чл.201 НК. Отхвърлен е предявеният срещу нея от [община] граждански иск за сумата от 824,52 лв.-законна лихва върху сумата от 1 500 лв., считано от 25.03.10 г. Тази присъда е протестирана и обжалвана от всички страни в процеса. С решение № 127/21.06.16 г.,постановено от АС-Велико Търново /ВтАС/ по В.Н.Д. 104/16 г., тя е потвърдена. Срещу така постановения съдебен акт е постъпил касационен протест от страна на представител на съответната прокуратура, в който са развити касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК относно потвърдената наказателно-оправдателна част на присъдата и по т.3 на цитирания законов текст-относно заниженост на наложеното на подсъдимите наказание лишаване от свобода в наказателно-осъдителната част. Иска се отмяна на атакувания съдебен и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Постъпила е жалба от конституирания граждански ищец [община], в която се претендира допуснато нарушение на материалния закон и се иска ВКС да отмени решението на ВтАС в гражданско-отхвърлителната част и сам да уважи предявеният граждански иск. Претендира се и присъждане на направените разноски. Постъпила е жалба от подсъдимата К. чрез нейния защитник, в която са развити съображения за неправилно приложение на закона /съдържанието насочва към оплакване за нарушение и на процесуалния, и на материалния закон/. Поради претенции за несъставомерност на повдигнатото обвинение и за осъждане по непредявено такова се иска отмяна на решението и оправдаване на тази жалбоподателка. Постъпила е жалба и от подсъдимата Н. С. чрез нейния защитник, в която са развити касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Маркирано е и касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, без да има никакви разгърнати аргументи. Поради претенциите за осъждане по невъздигнато обвинение и по нестъставомерно деяние на тази касаторка се иска отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на същата. В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП не поддържа протеста, а що се касае до депозираните жалби-намира,че същите следва да бъдат оставени без уважение. Гражданският ищец, [община], редовно призована, не изпраща представител. Депозира становище, че жалбата й следва да бъде уважена. Подсъдимата С., редовно призована,не се явява. Упълномощеният от нея защитник поддържа жалбата с отразените в нея доводи и настоява да не се уважава прокурорският протест по отношение на наказанието. Подсъдимата К. и нейният защитник, редовно призовани,не се явяват. Депозирано е становище от тях, в което се изразяват доводи по жалбата и се настоява прокурорският протест и жалбата на гражданския ищец да не бъдат уважавани. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и жалбите /и становището на едната касаторка/ с отразените в тях възражения, като обмисли становищата на страните в съдебно заседание, и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: ПО ЖАЛБИТЕ НА ПОДСЪДИМИТЕ С. и К.: Тъй като в двете жалби се изложени подобни съображения, касаещи несъставомерност на процесното за всяка подсъдима деяние по чл.219,ал.2 НК, както и неизрядност на осъждането като такова по невменено с обвинителния акт обвинение, тази инстанция намира,че е изправена пред възможността да обсъди възраженията заедно. На първо място, тъй като поставеният проблем относно липсата на съставомерен признак е най-важен и при положителен отговор, се явява предопределящ съдбата на процесното дело, ВКС ще се спре най-напред на него. Несъмнено фактологията по престъпната дейност установява,че значителните щети са причинени с оглед таксите, следващи да постъпят в процесната детска градина, във връзка с които двете подсъдими са осъдени за неупражнен съответен контрол върху С. /С.- и върху К./. За да е налице престъпление по чл.219,ал.2 НК, е необходимо съставомерните щети да са настъпили за предприятието или стопанството. Според защитниците обаче, общо изведено от двете жалби, детската градина не е стопанска единица, тя е на издръжка на общината и получава средства независимо от таксите, дължими от родителите на посещаващите я деца. Що се касае до самите такси, твърди се,че едва когато събраните суми бъдат приведени по сметка на общината,в случая Русе, те стават общински. Дотогава представляват бъдещи ползи за общината, не са щети за нея и трябва да се изведе заключение, че липсва съставомерен признак от престъплението по чл.219,ал.2 . Отговор на този въпрос е даден на л.60 от съдебното второинстанционно дело, лице, среден и последен абзац. Той води до извод за споделяне на аргументацията, заложена от РОС. ВКС се съгласява с тези разсъждения. Уредбата на процесната детска градина към инкриминирания период е регламентирана от Закона за народната просвета, отменен понастоящем със Закона за предучилищното и училищното образование. Съгласно чл.10,ал.4 от същия, общински са детските градини, училищата и обслужващите звена, финансирани от общинските бюджети. Те са юридически лица /ал.5/, а предоставените им имоти са публична общинска собственост. Съгласно чл.19,ал.1 от цитирания закон, издръжката на децата в общинските детски градини се поема от общинския бюджет, а според ал.2 на този текст, родителите или настойниците заплащат такси в размер, определен от общинския съвет, в съответствие с местните данъци и такси. По-нататък, както правилно е приела въззивната инстанция, разглеждането от защитниците на термините „предприятие” и „стопанство” по смисъла на чл.219, ал.2 НК е стеснено, свързано само с производство на материални блага. Това са добивът и преработката на всякакви суровини. Казаното обаче не съставлява изчерпателно посочване на съдържанието на термина „стопанство”. То не установява действителната му същност, доколкото в него се включва и потреблението на всякакви стоки и услуги от хората в обществото. В подкрепа на необходимостта от разширяване на строгото съдържание на понятието неслучайно съдилищата по фактите са цитирали ППВС №7/76 г., в т.3 на което изрично е записано: „Въпреки че в чл.219 НК е посочено само предприятие или народното стопанство /сега стопанство/, законът има предвид засягане и стопанската дейност на учреждения, кооперации или обществени организации.” Ерго, дейността на общините по организиране и издържане на детски градини може да бъде охарактеризирана като уреждаща възможност да се потребява услуга от членовете на съответното общество, което я отнася към термина „стопанство” по смисъла на чл.219,ал.2 НК. Сетне, цитирането по-горе на нормите на Закона за народната просвета установява финансирането на детските градини както от общинските бюджети, така и от таксите, събирани от родителите на посещаващите ги деца. Дали последните се дължат, е въпрос на общинска политика. Но след като те се дължат нормативно и са събрани, стават част от бюджета за издръжка на детските градини. Обстоятелството, че тези заведения са самостоятелни юридически лица, не променя собствеността на средствата, които постъпват по техните сметки. Те са общински и засягат стопанската дейност. В този смисъл, след като С. е трябвало да привежда вменените й парични средства, обособяващи значителните щети на престъплението по чл.219,ал.2 НК, по сметката на процесната детска градина, а тя не го е правела, върху което нейно поведение настоящите две касаторки не са упражнили дължим контрол, щетата за общината вече е настъпила. А щом е настъпила за общината, следователно е за стопанството, с оглед гореизложените съображения. Затова за несъставомерност на инкриминираното престъпно поведение не може да се говори. На второ място, и в двете жалби е визирано оплакване, че на подсъдимите е наложено наказание по непредявено с обвинителния инструмент обвинение. И това е така, тъй като те били обвинени за неизпълнение задълженията на Инструкцията за реда на събиране, отразяване, отчитане и контрол на таксите на родителите за посещение в детската градина, приложение 7 от СФУК, одобрен със заповед 419-89/25.05.11 г., а са осъдени и за правилата, визирани в предходната инструкция, действаща от 01.01.08 г.до 25.05.11 г. На л.60 от съдебното второинстанционно дело /на гърба, последен абзац/, ВтАС е изразил отношението си по този въпрос, отразявайки вярно съдържанието на диспозитива на обвинителния акт, пряко пренесен в диспозитива на присъдата. Направил е тълкуване на множественото число, използвано относно инструкциите с изнасяне в скоби само на едната такава, като е обсъдил и съдържанието както на обстоятелствената част на обвинителния акт, така и на мотивите към атакуваната присъда. От същите е видно, че към инкриминирания период са действали два вътрешноведомствени акта, обуславящи отговорностите на С., К. и С.. Освен казаното, следва да се отбележи,че на касаторките по съответен процесуален ред са вменени задължения, произтичащи от трудовите им договори и длъжностни характеристики. Съдържанието на последните от своя страна установява, че в тях са включени именно задължения, свързани с двете третирани инструкции и относими към неупражнения от жалбоподателките финансов контрол, довел до причинените за детското заведение значителни щети. Ето защо категорично не може да бъде приета тезата на защитата, че С. и К. са осъдени по непредявено обвинение. На трето място, в жалбата на подсъдимата С. е повдигнато и допълнително възражение, а именно, че ВтАС не се е произнесъл по отправения довод за недопустимост две длъжностни лица,които имат различни функции, да носят отговорност по чл.219,ал.2 НК. Изтъкнато е,че съгласно теорията, отговорност по чл.219,ал.2 НК може да се ангажира само за едното длъжностно лице, а за другото- такава по чл.219,ал.1 НК. В този смисъл се твърди,че привличането и осъждането на двете касаторки по чл.219,ал.2 НК е съществено нарушение на закона. Вероятно се има предвид материалният такъв, поради което измереност на нарушението с негова същественост се явява неточно поднесен термин, несъмнено свързваем с оплакване за допускане на нарушение на процесуалния закон. Като недопущение на процедурата обаче следва да бъде охарактеризирано оплакването за липса на отговор по отправено възражение- неизпълнение на разпоредбата на чл.339,ал.2 НПК. По същество погледнати от който и да е аспект, коментираните възражения се явяват несъстоятелни. От една страна, видно от мотивите към атакуваното решение, на л.60 от въззивното дело /на гърба, първи основен абзац/ ВтАС е дал отговор на въздигнатия пред него и отразен вече довод, като не само се е съгласил с изложеното от първата инстанция, но и сам е развил тезата си за неоснователност на аргументите. Така че не се схожда с процесуалната действителност обстоятелството, че не е отговорено на претендирано възражение. От друга страна, пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела не се отразява аргументация, която да се противопостави на казаното от ВтАС, а с оглед пълното игнориране на същото, се поставя идентично съображение с идентични мотиви. ВКС се съгласява с позицията, заета от решаващите съдилища. Без съмнение К. като главен счетоводител, е следвало да изпълнява контролни функции спрямо С. /която е осъдена за извършено от нея присвояване/ и в този контекст може да й бъде вменено обвинение по чл.219, ал.2 НК- в такъв смисъл са постановките по решение№60/25.12.85 г., постановено от ОСНК на ВС на РБ по Н.Д.58/85 г. По-нататък, С. като ръководител на детското заведение, в което К. е била главен счетоводител, а С.- завеждащ административна служба и касиер-домакин, сама е следвало да изпълнява контролни функции спрямо подчинените си, включително и във финансов план. Съгласно разрешенията по решение №6/ 24.12.85 г., постановено от Пленума на ВС на РБ по Н.Д.5/85 г. пък, бидейки директор на общинско детско заведение, тя следва да носи отговорност по чл.219,ал.2 НК при неупражняване на достатъчен контрол не само спрямо отчетника /С./, но и по отношение на лицето, пряко контролиращо отчетника /К./, доколкото последното е типичен орган на разписания вътрешноведомствен контрол. Затова, след като е установено, че подсъдимата С., въпреки задължението си, не е упражнила достатъчен контрол върху работата на други лица и това й поведение е във връзка с настъпилите значителни щети, ще отговаря по чл.219,ал.2 НК и вината на контролираните длъжностни лица, върху които тежи пряката грижа по опазването на общественото имущество, не може да я оневини- в такъв смисъл е решение № 223/26.04.84 г.,постановено от 1 н.о. на ВС на РБ по Н.Д.194/84 г. Поначало е вярно,че за да се ангажира отговорност по ал.2 на чл.219 НК, когато като последица от непражнен достатъчен контрол има настъпили значителни щети, е необходимо най-малко някой друг, комуто е възложено управлението, запазването или отчитането на обществено имущество, да отговаря по ал.1 на обсъждания законов текст. Същевременно обаче, „контролираното лице може да причини щетите не само при условията на чл.219, ал.1 НК, а и чрез присвояване, документа измама или по друг начин”- решение № 193/04.05.83 г., постановено от 1 н.о.на ВС на РБ по Н.Д.181/83 г. Така че, видимо от цялостното развитие на производството, предпоставки за ангажиране на наказателната отговорност на С. с оглед действията на С. /присвояване/ и на К. /безстопанственост по чл.219,ал.2 НК/ са налице. На последно място, в жалбата на С. е визирано и касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК-явна несправедливост на наложеното наказание. Нито в нея обаче, нито в съдебно заседание пред ВКС претенцията е защитена с някакви аргументи. Затова тази инстанция не намира конкретика, която да обособи като обсъдимо възражение в светлината на това оплакване и няма да отделя повече мотивно внимание. В жалбата на К. пък не е посочено основанието по чл.348,ал.1,т.3 НПК. В представеното пред ВКС становище, депозирано преди съдебно заседание и далеч след изтичане на срока за обжалване, е възведен аргумент и за явна несправедливост на наложеното наказание глоба,което е в завишен размер, следователно несправедлив. Тъй като третираното касационно основание не е визирано в жалбата, позоваването на него се явява развито извън дадения по закон срок и не подлежи на разглеждане. Отделно от това, даже и да бе стигнато до различен извод относно допустимостта на довода, липсата на конкретика не предизвиква обособяване на собствени съображения на ВКС. Той не е длъжен да обмисля такива, които да предпоставят потенциални възражения на страната. ПО ПРОТЕСТА НА ПРОКУРОРА: Както вече бе заявено, представителят на ВКП не поддържа протеста в наказателно-оправдателната част досежно К.. Доколкото обаче той не бива и оттеглен, тази инстанция следва да заяви принципното си съгласие с аргументите на въззивния съд,с които е потвърдена първоинстанционната присъда в тази част. При това е отразено несъгласие с РОС по извода дали касаторката е длъжностно лице, което поначало може да отговаря за престъпление по чл.201 НК, с каквато теза ВКС се солидаризира безусловно. Всъщност, видно от касационния протест, се атакува доказателствената интерпретация на ВтАС, която се твърди,че е неправилна. Погледнати в съдържателен план обаче, изявленията по протеста категорично установяват несъгласие с процедурно вярно направен доказателствен анализ, който просто не се нрави на прокурора. Това навежда на претенция за необоснованост, макар и да е облечена във фразата за нарушения на изискванията на процесуалния закон /чл.107,ал.5 НПК/, който е проектирал и неправилно приложение на материалното право с оправдаване на подсъдимата. Необосноваността не е касационно основание и няма да бъде обсъждана от този съд. Само с оглед пълно разискване на представените по делото материали трябва да се заяви,че в прокурорския протест се премълчава отбелязаното от инстанциите по същество обстоятелство- че в обвинителния акт по отношение на обсъжданото вменено на К. обвинение по чл.201 НК е отразен само един факт, който далеч не е достатъчен да обоснове ясна и пълна обвинителна фактология по тази престъпна деятелност. А доказателствата за установяване на противоправното своене са заместени от прокурорски твърдения във въззивния протест какво следва да се приеме, че е станало. Липсата на обвинителна фактология по обвинителния акт и липсата на доказателства не могат да бъдат заместени, както се иска в касационния протест, от обстоятелството,че сумата е била възстановена от К. в хода на разглеждането на наказателното производство, поради което и финалната вменена й квалификация е по чл.205 вр.чл.201 НК. В такъв смисъл се е произнесъл и ВтАС. Изключително прецизно въззивната инстанция е извела събраните по делото доказателства и е заключила, че не е установено обсъжданата касаторка да е задържала в себе си сумата от 1 500 лв.и да се е разпоредила с нея като със своя. ВКС отбелязва,че анализът е направен процедурно вярно и логически издържано. Той не може да бъде изместен от претендираната житейска нелогичност, която е допустимо да бъде ползвана наред с доказателствата, а не вместо тях. Протестът е неоснователен и в частта, с която се иска да се признае наличие на третото касационно основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК- явна несправедливост на наложените на двете подсъдими наказания чрез тяхното занижаване и неотговаряне на генералната превенция като заложена в закона цел на наказанието. Конкретизирането е по отношение на дълготрайността на лишаването от свобода, а не по начина на неговото изтърпяване. Видно е от съдебната мотивация, че наказанието и за двете подсъдими е определено изцяло при превес на смекчаващи обстоятелства, които са изрично засегнати, макар и прокуратурата да твърди,че няма доказателства в тази насока. Единственият обсъдим фактор, заложен в прокурорския протест, следва да бъде дългият период на бездействие и пълната счетоводна анархия, допускана от К. и С. в учебното заведение. Така отразено обаче,то е част от фактологическите обстоятелства, формиращи престъпното поведение на жените, формулирано като продължено такова по чл.219,ал.2 НК, най-малко защото е относимо към последвалите значителни щети. Затова и не трябва да бъде вземано предвид при индивидуализацията на наказанието на отделно, при това отегчаващо основание. ПО ЖАЛБАТА НА ГРАЖДАНСКИЯ ИЩЕЦ: Предвид отхвърляне на тезата за неоснователност на наказателно-оправдателната част по отношение на К., развита в обсъждане на претенциите по прокурорския протест, следва да бъде оставена без уважение и жалбата на граждански ищец, [община]. Не се касае за установен деликт, при който да се дължи уважаване на гражданския иск. С оглед принципно отхвърляне на доводите на гражданския ищец, е безпредметно да се обсъжда дали процесуалният закон разрешава пряко произнасяне от върховната съдебна инстанция по наказателни дела по гражданския иск, както се претендира в касационната жалба, при положение, че при първо разглеждане на делото пред себе си, каквото е процесното такова, ВКС няма правомощия да осъди оправдан подсъдим, към когото е отправена гражданскоправната претенция. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване е нужно да се заяви, че в сезиращите настоящата инстанция документи не е дефиниран никакъв спор по фактологията на престъпната деятелност, както тя е приета от съдилищата по фактите. Не може да не се отбележи обаче, че въззивната инстанция не е отразила собствени мотиви по възприетите от нея факти, а се е задоволила да признае правилността и съответно да се солидаризира с мотивировката на първостепенния съд. Въпреки това, по мнение на настоящия съдебен състав, цялостното обсъждане на доказателствата на фона на възведените пред ВтАС възражения, дава възможност да се установи каква е била съдебната воля касателно съставомерните факти. Казаното, наред с липсата на спор от страните по този въпрос, води до формулиране на становище, че атакуваният съдебен акт покрива стандарта за изготвяне на такъв. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 127/21.06.16 г., постановено от АС-Велико Търново по В.Н.Д.104/16 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/