5 Р Е Ш Е Н И Е № 231 гр. София, 02.02.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в проведено съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора А. Лаков изслуша докладваното от съдия Б. ЧОЧЕВА наказателно дело № 711 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по касационна жалба на частните обвинители и граждански ищци И. Д. Д., П. Д. Д., Д. Д. Д., подадена чрез служебно назначен особен представител – адв. Й. Д. и касационна жалба на частния обвинител и граждански ищец М. Д. Д., подадена чрез служебно назначен особен представител – адв. Д. Т., всички против въззивно решение № 70/30.03.2016 г. на Апелативен съд–гр. Велико Търново, постановено по ВНОХД № 379/2015 г., с което е била потвърдена присъда № 27/02.09.2015 г. на Окръжен съд–гр. Русе по НОХД № 383/2015 г. С тази присъда подсъдимият Д. Д. Д. е бил признат за виновен в това, че на 11.01.2015 г., в [населено място], област Р., умишлено умъртвил Ж. Н. Д., като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убитата, с особена жестокост и предумишлено, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и 4 и т. 9, вр.чл. 115 от НК, вр. чл. 54, вр. чл. 57, ал. 1 и чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК е бил осъден на 20 години лишаване от свобода, което наказание да изтърпи при първоначален строг режим в затворническо заведение от закрит тип. Със същата присъда подсъдимият е бил осъден да заплати на всеки един от гражданските ищци (деца на пострадалата, действащи чрез особените им представители) по 80 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 11.01.2015 г., до окончателното изплащане на сумите. В тежест на подсъдимия е било присъдено заплащане на разноските по делото. В касационните жалби са изтъкнати доводи за явна несправедливост на наказанието, като се претендира увеличаването му на „доживотен затвор”, съобразно искането на частните обвинители, представлявани от адв. Д., а съобразно това на частния обвинител, представляван от адв. Т. – увеличаване на 30 г. лишаване от свобода. В подадените жалби се оспорват и размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, като се иска увеличаването им на по 100 000 лв. за всеки от четиримата граждански ищци. Гражданските ищци и частни обвинители, редовно призовани, не се явяват пред ВКС. Служебно назначените им особени представители (адв. Д. и адв. Т.) поддържат сочените в касационните жалби доводи и направени искания. Подсъдимият лично и чрез своя защитник моли жалбите да бъдат оставени без уважение. Въпреки липсата на подадена от него касационна жалба се поддържа становище за несправедливост на потвърденото му от въззивната инстанция наказание от 20 години лишаване от свобода и се иска намаляването му. Прокурорът от ВКП намира касационните жалби за неоснователни и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият изразява съжаление за извършеното и иска наказанието му да бъде намалено. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационните жалби са неоснователни. По жалбата на частните обвинители И. Д., П. Д. и Д. Д., подадена чрез адв. Д.: В тази касационна жалба основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е мотивирано със съображения за несъответствие на наложеното наказание с обществена опасност на деянието и дееца, които според касаторите са обуславяли преценка за наличието на извършено изключително тежко престъпление, подлежащо на санкциониране с доживотен затвор. ВКС намира изложените съображения за бланкетни, което не позволява да бъде предложен задълбочен касационен отговор. От друга страна, прочитът на съдебните мотиви съвсем ясно очертава, че макар и с известни корекции въззивният съд е споделил становището на първата инстанция, че извършеното от подсъдимия деяние (с оглед специфичния начин на извършване и особено интензивността и ожесточеността на нападението спрямо бременната пострадала – негова съпруга и майка на децата му, довело до нанасянето на повече от 30 удара с нож, причинили множество тежки наранявания по цялото тяло с кулминация прерязване на гръкляна), разкриващ и крайно негативни данни за дееца, покрива признаците на изключително тежко съобразно критериите по чл. 38а, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1 от НК Вж. решение № 234/16.01.2017 г. на ВКС, ІІ н. о. по н. д. № 808/2016 г., в което са изложени подробности за подхода при дефинирането на изключително тежко престъпление и разграничението между текстовете по чл. 38, ал. 1 и чл. 38а, ал. 2 от НК при налагането на наказанията доживотен затвор и доживотен затвор без замяна.. Затова и е преценено, че най-подходящото наказание при предвидените алтернативи по чл. 116 от НК следва да е доживотен затвор. В този смисъл, липсва основание да се счита, че изключителната тежест на престъплението и данните за личността на дееца не са отчетени по надлежен начин. Обратно – това е сторено, но предвид процедурата, по която се е развило съдебното производство (по глава 27, чл. 371, т. 2 от НПК), индивидуализацията е следвало да бъде проведена в съгласие с чл. 58а, ал. 2 и 3 от НК, което е довело до законосъобразно определяне на заместващо наказание лишаване от свобода в пределите между 15 и 30 години, като съответно то е отмерено на 20 години. По жалбата на частния обвинител и граждански ищец М. Д. Д., подадена чрез адв. Т.: В тази жалба явната несправедливост на наказанието е мотивирана с неправилно отмерване на размера на заместващото наказание на 20 години вместо на 30 години. Според касатора не са били съобразени всички обстоятелства, определящи деянието, начина му на извършване и личността на дееца. Не е бил отчетен и обществения резонанс с оглед постигане на общата превенция. ВКС оценява и тази жалба като бланкетна с оглед липсата на изложени конкретни аргументи, които да определят потвърденото от въззивната инстанция като явно несправедливо. Като се изключи това, че общественият резонанс не е фактор, оказващ влияние при определяне размера на наказанието, от мотивите на въззивния съд достатъчно се разбира, че като цяло индивидуализацията е проведена при спазване на изискванията по чл. 58а, ал. 2 и 3, вр. чл. 54 от НК. Данните за индивидуалната степен на тежест на деянието и неговата обществената опасност (подчертано от спецификата на извършването му, за което се спомена по-горе) и демонстрираните чрез него крайно негативни личностни характеристики на дееца, са били разгледани в съвкупност и с други обстоятелства по делото, които не е имало основание да бъдат игнорирани при преценката за точния размер на наказанието лишаване от свобода. Сред тях с голямо значение са се откроявали данните за самостоятелно взетото решение от подсъдимия да се предаде на полицейските органи и да съдейства активно при разкриването на случая в началото на разследването, което наред със запазване на местопроизшествието в непроменен вид е облекчило в значителна степен доказването в тази фаза на процеса. Чистото му съдебно минало, макар и след реабилитация, оценено заедно с другите смекчаващи обстоятелства, също са повлияли на решението размерът на лишаването от свобода да бъде отмерен на 20 години. В този аспект ВКС намира, че наложеното и потвърдено от въззивната инстанция наказание е съответно на извършеното и достатъчно за комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК. В касационната жалба не са изтъкнати аргументи за несъобразени данни, които да имат съществено значение и да обуславят необходимост от увеличаване на наложеното наказание до претендирания размер от 30 години. По гражданските искове: Присъдените обезщетения в размер на по 80 000 лв. за всеки един от гражданските ищци (деца на пострадалата от брака й с подсъдимия и от друга връзка) отговарят на критериите за справедливост и обективната преценка на събраните по делото доказателства. Не се изтъкват обстоятелства, които да не са били обсъдени от инстанциите по същество, налагащи увеличение на размерите на присъдените обезщетения. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 70/30.03.2016 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 379/2015 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: