О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е                                                           № 331   София,  05.05. 2010 година               ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети май  през две хиляди и десета година в състав :                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ  :  ТАТЯНА ВЪРБАНОВА                                                           ЧЛЕНОВЕ  :  КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА                                                                                     БОНКА ЙОНКОВА   изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 215/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :    Производството е по чл.274, ал.3, т.2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Т” Е. - гр. С. срещу определение № 7* от 10.07.2009 г. по ч. гр. д. № 5163/2009 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б състав. С обжалваното определение е оставена без уважение частната жалба на “Т” Е. против разпореждане от 18.02.2009 г. по ч. гр. д. № 2620/2009 г. на Софийски районен съд, 40 състав, с което е отхвърлено като неоснователно подаденото от дружеството заявление вх. № 4243/15.01.2009 г. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу В. М. П.. В частната касационна жалба се поддържат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и се прави искане за отмяната му. Излагат се подробни съображения срещу извода на въззивния съд, че при заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК заявителят дължи държавна такса по чл.12, т.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс от 2007 г., в размер на 2 % върху всяко отделно вземане, а не върху общия сбор от търсените вземания. Допускането на касационно обжалване на въззивното определение е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Поддържат се твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото процесуалноправни въпроси – за размера на дължимата държавна такса в производството по чл.410 от ГПК, когато предмет на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е повече от едно парично вземане, и за редовността на заявлението с оглед изискването на чл.128, т.2 от ГПК, които са решавани противоречиво от съдилищата. В подкрепа на тезата за противоречива съдебна практика са представени определение № 7408/03.07.209 г. по ч. гр. д. № 5156/2009 г. и определение от 07.07.2009 г. по ч. гр. д. № 5003/2009 г., постановени от Софийски градски съд. Ответникът по частната касационна жалба В. М. П. не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи, приема следното : Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. По допустимостта на касационното обжалване : Обжалваното определение е от категорията въззивни определения по чл.274, ал.3, т.2 от ГПК, касационното обжалване на които е допустимо при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК. Настоящият състав намира, че определението следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради наличие на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. С оглед мотивите към обжалвания акт, формулираните от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси се явяват значими за изхода на делото, тъй като изводът на въззивния съд за несъответствие на подаденото заявление с изискването на чл.128, т.2 от ГПК относно държавната такса е обусловил отхвърлянето на заявлението. Осъществена е и допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото представените с жалбата съдебни определения доказват противоречивото разрешаване на поставените въпроси от съдилищата. По основателността на частната касационна жалба : Първоинстанционното производство е образувано по заявление на „Т” Е. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу В. М. П. от гр. С. за сумите 3 481.76 лв. – главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м. 04.2006 г. – м. 04.2008 г. за топлоснабден имот на в гр. С., на ул. “. бл.92, вх.1, ап.68, аб. № 2* и 644.69 лв. – лихва за забава за периода 01.06.2006 г. – 10.12.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното плащане, разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Със заявлението е представено платежно нареждане за внесена държавна такса в размер на 82.53 лв. Първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението като е приел, че не отговаря на изискванията на чл.410, ал.2 във вр. с чл.127, т.2 от ГПК поради непредставяне на документ за внесена държавна такса върху всяко от кумулативните вземания за главница и за обезщетение за забава. Разпореждането по чл.413, ал.2 от ГПК е потвърдено от въззивния съд с обжалваното в настоящото производство определение, като са възприети изцяло мотивите на първоинстанционния съд. Изложени са съображения, че предмет на заявлението са две отделни парични притезания, претендирани при условията на кумулативност, и съгл. чл.72, ал.1 от ГПК редовността на заявлението е обусловена от представяне на документ за внесена държавна такса по чл.12, т.1 от Тарифата за държавните такси в размер на 2 % върху стойността на всяко от вземанията. Поради обстоятелството, че е внесена държавна такса в размер на 82.83 лв., вместо 94.63 лв. /2 % върху сумата 3 481.76 лв. и 25 лв. за сумата 644.69 лв./, отказът да бъде издадена заповед за изпълнение е счетен за законосъобразен. Обжалваното определение е неправилно. Издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е обвързано от формалната редовност на заявлението, която съгласно чл.410, ал.2 от ГПК е обусловена от съответствие на съдържанието му с изискванията за редовност на искова молба по чл.127, ал.1 и ал.3 от ГПК и чл.127, т.1 и т.2 от ГПК. Несъответствието на заявлението с посочените изисквания е основание за неговото отхвърляне, тъй като в заповедното производство съдът не разполага с правомощия да дава указания за отстраняване на констатираните нередовности. В конкретния случай отказът да бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е аргументиран от въззивния съд с непредставянето на документ по чл.128, т.2 от ГПК за внесена в пълен размер държавна такса по заявлението. Държавната такса, която дължи заявителят при сезиране на съда със заявление за издаване на заповед по чл.410 от ГПК, е регламентирана в чл.12, т.1 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, приета с ПМС № 38/27.02.2008 г. Според цитираната разпоредба, по заявлението се събира държавна такса в размер на 2 % върху интереса, но не по-малко от 25 лв. Терминът “интерес”, използван за означаване на базата /сумата/, върху която следва да се изчисли размерът на таксата, не е легално дефиниран. Тарифата не съдържа препращане към общите разпоредби в Глава VІІІ на ГПК от 2007 г., които уреждат съдържанието на задължението за държавна такса в исковия процес и визират цената на иска /когато същият е оценяем/ като основа за определяне на таксата - чл.71, ал.1 от ГПК. Същевременно в Глава ХХХVІІ на ГПК “З” липсват разпоредби, аналогични на тези в Глава VІІІ, които да определят правила относно изчисляването на държавната такса за заповедното производство. Независимо, че разпоредбите на Глава VІІІ – „Ц” и „Държавни такси”, се намират в Част І на ГПК, озаглавена “Общи правила”, по мнение на настоящия състав същите не могат да бъдат отнесени механично към заповедното производство, тъй като понятието „иск” не е тъждествено с понятието „парично вземане/задължение”, използвано в чл.410 от ГПК. Цената на иска по смисъла на чл.68 от ГПК и разпоредбата на чл.72 от ГПК, регламентираща задължението за държавна такса при съединяване на искове, са относими към евентуалното исково производство по чл.422 от ГПК, не и към типичното заповедно производство по чл.410 и сл. от ГПК. При отсъствие на специални разпоредби съдържанието на термина „интерес” по смисъла на чл.12 от Тарифата следва да бъде преценявано съобразно спецификите на заповедното производство. Подаването на заявление по чл.411 от ГПК в хипотезата по чл.410, ал.1, т.1 от ГПК има за цел кредиторът да се снабди със заповед за изпълнение на парично задължение с определен размер. В чл.412, т.6 от ГПК като реквизит на заповедта за изпълнение е визирано „задължението, което длъжникът трябва да изпълни”, а в чл.415 от ГПК е предвидена процесуална възможност за кредитора да предяви иск за установяване на „вземането си”, ако длъжникът оспори заповедта с възражение по чл.414 от ГПК. Цитираните норми използват изразите „вземане” и „задължение”, за да означат паричната сума, за чието изпълнение /плащане/ кредиторът е предприел защита по реда на заповедното производство. Законът не се интересува от това дали вземането, респ. задължението, е формирано от един компонент или от няколко такива – напр. основно вземане и обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Изложеното дава основание да се приеме, че „интересът” по смисъла на чл.12, т.1 от Тарифата се съизмерява със сумата, предмет на исканата заповед за изпълнение, без значение дали тази сума представлява едно самостоятелно вземане или сбор от различни вземания, произтичащи от общ източник. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е редовно от гледна точка на изискванията по чл.410, ал.2 във вр. с чл.128, т.2 от ГПК, когато е придружено с документ за внесена държавна такса в размер на 2 % върху цялата сума, за която е поискана заповедта, но не по-малко от 25 лв. Със заявлението на “Т” Е. е представен документ за внесена държавна такса в размер на сумата 82.53 лв., която съставлява 2 % върху интереса на заявителя - 4 126.36 лв. /3 481.67 лв. лв. – стойност на неплатена топлинна енергия, и 644.69 лв. – обезщетение за забава/, и следователно заявлението отговаря на изискването по с чл.128, т.2 от ГПК. Наред с това, по отношение на заявлението са изпълнени и останалите условия на закона за формална редовност. В съответствие с указанията за попълване на заявлението, съдържащи се в Приложение № 1 към чл.3 на Наредба № 6/20.02.308 г., заявителят е посочил всички белези, необходими за индивидуализация на процесното вземане : Длъжник и кредитор; основание за възникване на вземането – договор за доставка на топлинна енергия, сключен при действието на Общи условия за продажба на топлинна енергия от “Т” Е. на потребители за битови нужди, ползване на топлинна енергия от длъжника – потребител за периода м. 04.2006 г. – м. 04.2008 г. и липса на плащане срещу ползвана енергия; абонатен номер и местонахождение на топлофицирания имот; размер на вземането за цена на топлоенергията; период и размер на обезщетението за забава върху цената. Преценката на формалното съдържание на заявлението сочи, че са налице предпоставките на чл.410 във вр. с чл.411, ал.2 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение, поради което обжалваното определение следва да бъде отменено като се постанови издаване на заповед за изпълнение относно отразените в заявлението парични суми с общ размер 4 126.36 лв., законни лихви върху сумата 3 481.67 лв. от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, както и разноски в размер на 82.53 лв. – платена държавна такса, и 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 от ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,   О П Р Е Д Е Л И :   ОТМЕНЯ определение № 7* от 10.07.2009 г., постановено по ч. гр. д. № 5163/2009 г. на Софийски градски съд, Въззивно отделение, ІІ-Б състав, с което е оставена без уважение частната жалба на “Т” Е. против разпореждане от 18.02.2009 г. по ч. гр. д. № 2620/2009 г. на Софийски районен съд, 40 състав, за отхвърляне на подаденото от дружеството заявление вх. № 4243/15.01.2009 г., вместо което постановява :   ОСЪЖДА В. М. П. ЕГН ********** от гр. С., ул. „Опълченска”, бл.92, вх.1, ап.68, да заплати на „Т” Е. със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „Я” № 2* сумата 3 481.76 лв. – стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м. 04.2006 г. – м. 04.2008 г. за топлоснабден имот на в гр. С., на ул. “. бл.92, вх.1, ап.68, аб. № 2* ведно със законната лихва от 16.01.2009 г. до окончателното плащане, сумата 644.69 лв. – лихва за забава върху стойността на незаплатената топлинна енергия за периода 01.06.2006 г. – 10.12.2008 г., и разноски в размер на сумите 82.53 лв. – платена държавна такса, и 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение.   ВРЪЩА делото на Софийски районен съд, 40 състав, за изготвяне и издаване на заповедта за изпълнение.   ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ :