Ключови фрази


2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№ 60754
гр. София, 25.11.2021 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Велислав Павков
2.Десислава Попколева

при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1753 по описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД против решение № 260453/21.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 16589/2019 г. от състав на СГС.
Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.143 ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 и чл.86 ЗЗД са основателни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СРС.
Съдът е приел, че в случая оспорените клаузи не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Прието е, че те са част от договор за кредит, но това не означава автоматично, че са индивидуално уговорени. Съдът е посочил, че в разпоредбата на чл. 146, ал.2 от ЗЗП е посочено изрично, че не са индивидуално уговорени клаузи от „общи условия”. В същата разпоредба, обаче, законодателят е дал и определение на клауза, която не е индивидуално уговорена, а именно: клауза от индивидуален договор, която е била изготвена предварително от търговеца/доставчика и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. Въз основа на горното, съдът е приел, че посочването в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП на общите условия като клаузи, които не са индивидуално уговорени, е само изрично квалифициране на общите условия като такава, но не е ограничение на възможността клаузи, които не са част от „общи условия”, също да се приемат за такива, които не са индивидуално уговорени. Доколкото в конкретния случай ищците изрично са навели твърдения, че клаузите не са индивидуално уговорени, а обратните твърдения е навел ответникът, съдът е приел, че при съобразяване с разпоредбата на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, в тежест на ответника е било да ангажира доказателства по делото, че тези клаузи не са били предварително подготвени или дори и да са били, то ищецът е имал възможността да ги обсъди с ответника и да влияе върху съдържанието им. Горното е прието от съда, тъй като чл. 146, ал. 4 от ЗЗП сочи, че когато търговец/доставчик твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, то негова е тежестта за доказването на същото. В случая е прието, че ответникът не е установил индивидуално уговаряне на клаузите, тоест че те не са били предварително подготвени, че ищецът е имал възможност да не я приеме в този й вид. Прието е за безспорно, че договора за кредит е бил предварително подготвен от банката, като приетите по делото искане за кредит, молби не установяват конкретни обстоятелства от преддоговорните отношения на страните, свързани с оспорените по делото клаузи. Възпроизвеждането на част от процесните оспорени клаузи в договора за ипотека, плащането на увеличения размер на вноските са последващи сключването на договора за кредит и не могат да обосноват извод, че ищецът е имал възможността да влияе върху съдържанието на оспорените клаузи.
Въз основа на горното е установено, че оспорените клаузи по договора за кредит не са индивидуално уговорени и в случая няма пречка да се обсъжда дали тези клаузи са неравноправни и оттам – нищожни по смисъла на чл. 146 вр. с чл. 143 и сл. от Закона за защита на потребителите.
Съдът е приел, че неизпълнението на задължението на банката да осведоми потребителя за възможните промени на задълженията им не позволява извод, че кредитополучателят е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите му задължения от обвързването на задълженията му с курса на швейцарския франк към лева при хипотеза, че получавания от него доход е в лева. Добрата информираност на потребителя при избора между кредитен продукт с по-висока лихва и без валутен риск или обратното – с валутен риск, но с ниска лихва изисква информираност за валутния риск. Прието е от съда, че липсата на информираност на потребителя в дългосрочен план за стойността на швейцарския франк към лева, която в случая е довела до съгласие с оспорените клаузи по договора без потребителят да може да влияе на съдържанието им, води до извод, че банката е действала недобросъвестно. Тези клаузи са в ущърб на потребителя, като създават неравнопоставеност на правата и задълженията на страните по договора, в резултат на променения валутен курс значително са се увеличили сумите които банката получава като левова равностойност в сравнение с дадените от нея в лева. Това значително неравновесие се е проявило в хода на развитието на правоотношението по договора във времето, като е поставило значително по-голяма финансова тежест за потребителя. Потребителят в случая не е защитен с клаузата на чл. 20 от договора, позволяваща превалутиране, защото за същото е било нужно съгласие на банката и плащане на допълнителни такси от потребителя, отделно и прилагане на лихви на банката за кредити в друга валута – тази в която е превалутирането и която се установи че е значително по-висока от лихвата по сключения между страните договор. Експертната компетентност и познания на банката за очакваното значително поскъпване на швейцарския франк и то при кредит, който реално не е предоставен в швейцарски франкове обосновава извод, че непредоставянето на потребителя с информацията, с която банката е разполагала за поетия от него валутен риск е недобросъвестно поведение на банката и то е довело до значително неравновесие в правата и задълженията на страните по договора в ущърб на потребителя.
Въз основа на горното, съдът е приел, че оспорените клаузи, обвързващи задълженията на кредитополучателите с курса на швейцарския франк към българския лев на банката към момента на падежиране на вноските по погасителния план са неравноправни.
Прието е от съда, че съгласно чл. 41, ал.1 , ал. 3 и ал. 4 от ЗКНИП потребителят има право по всяко време да погаси изцяло или частично задълженията си по договора за кредит, като кредиторът има право на справедливо и обективно обосновано обезщетение за евентуалните разходи, които са пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита, в размер до едно на сто от предсрочно погасената сума по кредита, когато кредитът е погасен преди изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му, но няма право на такова обезщетение, когато кредитът е погасен след изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му. В конкретния случай съдът е приел, че клаузата по чл. 8, ал.2 от договора не е индивидуално уговорена. Тази клауза не е съобразена с изискванията на чл. 41, ал. 4 от ЗКНИП приложим съгласно § 4 от ПЗР на ЗКНИП и за процесния договор, в противоречие на същата е, поради което и съдът приема същата за нищожн. Прието е, че по делото не е установено уговорената такса от 4% за предсрочно погасяване на кредита да е справедливо и обосновано обезщетение за евентуални разходи на банката във връзка с предсрочното погасяване на кредита. При така установеното съдът приема, че тази клауза е във вреда на потребителя, противоречи на закона и правилно районният съд я е приел за нищожна.
Предвид посоченото, съдът е приел че и исковете с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 и чл.86 ЗЗД са основателни.
Съдът е приел, че предявените искове са с основание, периоди и вземания, за които между страните не е бил разрешаван съдебен спор със сила на пресъдено нещо. Решението на СРС по дело № 10913/2012г. е постановено по предмет, различен от предмета на настоящото дело, поради което и силата на пресъдено нещо на това решение не се разпростира върху правата и вземанията, за които са предявени процесните искове. Клаузите на чл. 1, ал.1 и ал. 3; чл. 2, ал.1 и ал. 4, чл. 6, ал.2 и чл. 8, ал.2 от договора не са били предмет на дело №10913/2012г. Такъв предмет не са били и вземания за връщане на платени без основание по тези клаузи суми, а и период на вземанията е различен, като мотивите на съдебните решения не обвързват страните със сила на пресъдено нещо.
В тази връзка се прави довод за наличие на сила на пресъдено нещо от касатора и евентуална недопустимост на постановеното решение, поради наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Това твърдение на ксасатора, подкрепено и с цитирана от него и представена съдебна практика, е основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, за проверка допустимостта на постановеното решение.
На касатора следва да се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 548, 24 лева.
Водим от горното, състав на ВКС

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260453/21.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 16589/2019 г. от състав на СГС.
УКАЗВА на „Юробанк България“ АД да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 548,24 лева, като в едноседмичен срок представи доказателства за внасянето, в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: 1. 2.



















Посоченото по-горе относно възражението на касатора за наличие на сила на пресъдено нещо е разрешено от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС относно силата на пресъдено нещо и не води до основание за допускане до касационно обжалване на решението на това основание, предвид и твърдението за недопустимост на решението, която, макар да не е посочено изрично в изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, се обосновава с тези твърдения.
Даденото от въззивния съд разрешение изцяло съответства на приетото по дело С-119/17 на СЕС, по което са поставени преюдициални въпроси във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО, в хипотеза, аналогична на настоящата - на кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута, а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор (кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е в същата чуждестранна валута, но кредитът реално е отпуснат в националната валута, като паричната единица на сметката се използва виртуално само за изчисление). Въз основа на това, че валутата в която е сключен кредитният договор има само функцията на парична виртуална единица, служеща за изчисление, в т. 20 от постановеното по дело С-119/17 определение е посочено, че договорът за кредит не предвижда възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута. Кредитът следва да се погаси в чуждестранната валута независимо, че е предоставен в националното платежно средство и договорът предвижда преобразуване на налични на кредитополучателя по негова банкова сметка ликвидни средства в националното платежно средство, във валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски. При тези обстоятелства, СЕС в т. 20 от определението по С -119/17 е приел, че този договор не може да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във връзка с какъвто договор са дадени разрешенията в постановено от СЕС решение по дело С-26/13.
Даденото от въззивния съд разрешение изцяло кореспондира и на т. 54 от Решението по дело С 186/16 на СЕС –преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор, при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае при сключването му и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на задълженията. Въззивната инстанция е съобразила и формираната трайна практика на ВКС, основана на задължителната практика на Съда на Европейския съюз, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС, че неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП.









По частната жалба на ищците, против определението на съда, с което е потвърдено определение на СРС по чл.248 ГПК, ВКС намира същата за неоснователна.
Не са налице касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване по отношение на възприетото от съда.
Съдът, в съответствие с практиката на ВКС е приел, че за да се присъдят разноски по реда на чл. 78 от ГПК страната следва да установи по делото, че такива разноски са направени от нея. По делото ищците са представили с исковата молба пълномощно за ангажирания от тях адвокат пред СРС, но не са представили доказателства, че са уговорили и платили възнаграждение за адвокат за производството пред СРС. Договор за правна помощ и съдействие не е бил приложен към исковата молба, не е бил приет и по-късно по делото. Предявяване на претенция за плащане на такова възнаграждение, включително и със списъка по чл. 80 от ГПК не установява съществуването на такъв договор и представянето му по делото.
Съдът е приел, че липсват данни по делото изискванията на Правилника за администрацията в съдилищата да са били нарушени или неспазени, поради което правните въпроси, касаещи неизпълнение на същия правилник са неотносими кам спора.
Предвид изложеното, частната жалба не следва да се допуска до касационно обжалване.