9 Р Е Ш Е Н И Е № 211 гр. София, 07.06.2023 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Галина Иванова и участието на прокурор Кирил Иванов като изслуша докладваното от съдия Колева к. н. д. № 339/2023 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по жалба на подс. Д. Д. чрез защитника му – адв. Л., срещу решение № № 83/27.02.2023 г. по ВНОХД № 956/2022 г. на Софийски апелативен съд. С жалбата са наведени касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Нарушението на материалния закон, според изложеното в жалбата, се е изразило в неправилно осъждане на подс. Д., който следвало да бъде оправдан, поради факта, че не е управлявал моторно превозно средство /МПС/, а пътно превозно средство. Акцентира, че трамвайната мотриса неправилно е била приравнена от въззивната инстанция на МПС. При формулиране на престъплението по чл. 342, ал. 1 от НК са изброени шестте транспортни средства, чиито водачи могат да бъдат субекти на престъпление по транспорта и между тях не е водачът на трамвайна мотриса. Затова намира за неправилно и потвърждаването на наложеното наказание лишаване от правоуправление на МПС. Нарушение на процесуалния закон претендира да е осъществено чрез повторение на механизма на пътно транспортното произшествие /ПТП/, приет от вещите лица в заключението на комплексната видеомедикотехническа експертиза /КВМТЕ/. Счита, че е налице неправилно прилагане на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП от решаващия съд относно възникване на опасността и възможността да я възприеме подсъдимият като реална и непосредствена. Отново като съществено процесуално нарушение третира неприемане на възражението от въззивния съд за случайно деяние. В подкрепа на довода за явна несправедливост на наказанието сочи поведението на пострадалия, което според защитника не било отчетено от съда при индивидуализиране наказанието на подзащитния му. Затова настоява за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подс. Д. или намаляване на наказанието лишаване от свобода и отмяна на наказанието лишаване от право да управлява МПС. В съдебно заседание адв. Л. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбата на подсъдимия е неоснователна. Счита, че атакуваното решение е подробно, като е отговорено на наведените оплаквания от защитата на подсъдимия и е обосновано защо в случая не е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Пледира за отхвърляне на жалбата и оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Повереникът на частните обвинители – адв. П., намира касационната жалба за неоснователна. Смята решението на въззивния съд за подробно и аргументирано. Акцентира на казаното от подсъдимия, че е видял, че става дума за старец, както и че е подавал звуков сигнал около 3-4 секунди, които при движение на трамвая със скорост от 30 км/ч го изваждат далеч извън опасната зона спрямо позицията на пешеходеца и мястото на удара. Намира за законосъобразни изводите, че става дума за железопътен състав, независимо как превозното средство е наименовано в обвинителния акт, като сочи практика, в която мотрисата бива наречена по различен начин, но това не променя характера й на железопътен състав, който от своя страна е предмет на престъплението. Затова моли жалбата на подсъдимия да бъде оставена без уважение, а решението на апелативен съд – София да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. В последната си дума подс. Д. моли да бъде оневинен. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С присъда № 260037/06.06.2022 г. по НОХД № 875/2021 г. Софийският градски съд е признал подс. Д. З. Д. за виновен в това, че на 02.10.2019 г. около 10,37 ч. в гр. София при управление на моторно превозно средство – трамвайна мотриса „Tramvai“, модел „Т6М-700“ с инв. № ***, движейки се по бул. "кн. М. Л." с посока на движение от бул. "Т. Ал." към бул. "Сл.", в района на № 36, нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. А. А., настъпила на 05.10.2019 г., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 вр. чл. 54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал. 1 НК отложил изпълнението на наказанието за срок от три години. На основание чл. 343г вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години. Осъдил подс. Д. да заплати направените по делото разноски. С решение № 83/27.02.2023 г. Софийският апелативен съд потвърдил присъдата на Софийски градски съд. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения е необходимо да бъдат разгледани приоритетно, с оглед процесуалния ефект, който биха имали при констатиране на допускането им. При осъществения контрол от настоящия съдебен състав не се установи наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Не е налице твърдяното от защитата нарушение на процесуалния закон, поради изграждане от страна на съда на изводите за фактическата обстановка на основата на заключението на КВМТЕ. Формираните от въззивния съд изводи по фактите коректно са базирани на този доказателствен способ и на приетите за достоверни други доказателствени материали, намиращи се в корелация по между си, като е ясно проследима волята на съда защо това се е случило. Приетите за установени от апелативния съд факти, свързани с авторството на деянието, пътната обстановка и механизма на транспортното произшествие са били изградени на базата на всички събрани по делото доказателствени източници в това число и на заключението на КВМТЕ, защото не е налице друг начин, по който това да бъде сторено. Освен преките доказателствени средства своето място в разрешаване на случая несъмнено имат експертните заключения. И този подход на съда е законосъобразен, доколкото са взети предвид от експертите при изготвяне на заключенията обясненията на подсъдимия, свидетелските показания, констативен протокол, протокол за оглед на местопроизшествие, скица и фотоалбум, но и изводите на вещите лица, свързани с установяване на мястото, начина и причините за настъпване на пътнотранспортното произшествие са били защитени от тях в открито съдебно заседание. Няма как без помощта на специалните знания на вещите лица съдът сам да достигне до правилни фактически и правни изводи. Данните по делото са анализирани от проверявания съд обективно и без извращаване на съдържанието, на който и да е доказателствен източник, като подробно е аргументирано от него защо се доверява на едно или друго доказателствено средство или заключение. За да даде вяра на комплексната видеомедикотехническа експертиза, съдът е отчел съотношението на това заключение с останалите доказателствени източници. Обосновал е прецизно защо кредитира заключенията на комплексната видеомедикотехническа и на допълнителната тройна автотехническа експертизи за изчисляване на параметрите и скоростта при настъпилото пътно транспортно произшествие. Ясно проследима е волята на съда за причината да се довери на професионалните изчисления, направени от вещите лица – инженери, участвали в експертизите. Тъкмо тези вещи лица действително не са тесни специалисти по железопътен транспорт, а автоексперти, но защитата е възразила срещу персоналния състав на експертизите едва в пледоарията след приключване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд. Пак там е изразила и становището си, че обсъжданите заключения са необосновани и погрешни, като нито в жалбата до САС и допълнението към нея, нито в съдебното заседание пред въззивния съд е направила доказателствени искания с претенция за назначаване на повторна техническа експертиза с участие на специалисти по железопътен транспорт. Самата оценка на доказателствата и доказателствените средства е суверенна дейност на инстанциите по фактите, като Върховният касационен съд не намира контролираната инстанция да е осъществила превратна интерпретация на доказателствени източници и експертни заключения. Софийският апелативен съд не е подминал доказателствените източници, свързани с механизма на възникване на ПТП и е обосновал фактическите си изводи след съпоставка на всички, а не само на част от доказателствените материали. Прочитът на материалите по делото води до категоричен извод, че атакуваният съдебен акт е постановен при спазване на разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Не е налице и соченото касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Поначало вярно е възражението на защитата, че законодателят в разпоредбата на чл. 342, ал. 1 от НК изчерпателно е изброил шест транспортни средства, при управлението на които водачът им е субект на престъплението по транспорта, като измежду тях липсва изрично посочване на трамвая като транспортно средство. Вярно е, по натам и че трамвайната мотриса не е МПС по смисъла на § 6 т. 11 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП, а пътно превозно средство – съобразно § 6 т. 10 от Допълнителните разпоредби към същия закон, когато се придвижва по пътищата. Трамваят, без съмнение, е подвижен железопътен състав и като такъв водачът му може да е субект на престъпление по транспорта. В този смисъл, подс. Д. може и е субект на престъплението по чл. 342, ал. 1 от НК. Действително, при формулиране на обвинението от прокурора срещу водача на трамвайната мотриса Д. е допусната непрецизност, като в обвинителния акт е отразено, че деянието е осъществено при управление на МПС, а не при управление на подвижен железопътен състав, като най-вероятно объркването на държавния обвинител идва от факта, че трамваят е изрично приравнен на пътно превозно средство, което се подчинява на правилата за движение по пътищата, от една страна, а от друга при дефиниране на понятието МПС е посочено, че то е вид пътно превозно средство, макар от тази категория изрично да са изключени релсовите и индивидуалните електрически превозни средства. Същественото в разглеждания казус е, че подсъдимият като водач, макар и на трамвайна мотриса, е бил длъжен да се подчинява на правилата за движение по пътищата, което в случая не е сторено. Наред с това, различният вид превозно средство, с което е осъществено престъплението по транспорта, не води до различна отговорност за субекта на деянието. Тъкмо на този извод следва да се настои, поради което и непрецизното обвинение срещу подс. Д. не се е отразило нито на вида и тежестта на неговата отговорност, нито на правото му да разбере фактическите и правни рамки на вмененото му престъпление, от където следва и изводът, че не е нарушено и правото на защита на привлеченото към наказателна отговорност лице. Доводите на защитата за това, че подзащитният му е неправилно осъден, както и че не е било допуснато от него нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, са били разгледани и са получили отговор от въззивната инстанция. Фактическите положения, които подс. Д. е твърдял относно момента, в който пешеходецът е станал видим за него, начинът му на придвижване, скоростта, с която се е движил трамваят и оттам възражението за наличие на случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК са обсъдени и обосновано са отхвърлени. В проверявания акт недвусмислено е посочен механизмът на възникване на пътнотранспортното произшествие, като съдът е счел, че подсъдимият е разполагал с техническа възможност да избегне удара, ако е натиснал своевременно спирачната система и е спрял движението на трамвая. Софийският апелативен съд е изложил подробни съображения защо е приел, че подсъдимият е имал възможност своевременно да възприеме пресичането на пострадалия А. и да предотврати удара. Конкретните характеристики на пътната обстановка изключват достоверността на твърдението на подсъдимия за внезапно появяване на пострадалия пред трамвая, защото в този случай ватманът не би подал продължителен звуков сигнал, възприет от свидетелите и ударът не би възникнал от дясно на мотрисата. Водачът не може да се позовава на „непредвидимост“ на възникналата опасност за движението, щом своевременно е възприел същата при това от разстояние, надвишаващо опасната зона за спиране. Въззивният съд правилно е намерил, че е налице нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, намиращо се в пряка причинно-следствена връзка със съставомерните последици, защото подс. Д. е възприел пострадалият А. най-късно, когато е пресичал трамвайното трасе, предназначено за обратно движение, но е активирал спирачната система едва, когато пешеходецът е предприел пресичане на трамвайното трасе, по което се движела управляваната от самия него мотриса. При задействане на спирачната система при пресичане на пешеходеца на трамвайното трасе, предназначено за обратно движение, ударът е бил предотвратим. Следователно, липсват основания за признаване подсъдимия за невиновен, т. к. очертаните факти са престъпни и се субсумират в правната норма на чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Поведението на пострадалия безспорно е в причинна връзка с настъпилия резултат, но то не може да освободи подс. Д. от отговорност. Произшествието е настъпило в светлата част на деня, при добра видимост, поради което обективно са били налице всички условия за възприемане на пешеходеца от водача. Когато неправилно пресичащият А., се е появил на пътното платно на разстояние, даващо възможност на водача на трамвая да го възприеме и едновременно с това не е задействал спирачната система и не спрял движението на мотрисата, за да предотврати произшествието, той носи отговорност за настъпилите вредни последици. Наличието макар и на неправомерно пресичащ пешеходец в близост до превозното средство всякога представлява препятствие по пътя, което подсъдимият не е трябвало да пренебрегва. По изложените съображения и касационният състав счита, че не е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Затова е неоснователно възражението на адв. Л. за допуснато от съда нарушение на материалния закон, поради което няма как да бъде удовлетворена претенцията за оправдаване на подсъдимия. Не се установява и соченото в жалбата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 5 от НПК, наказанието е явно несправедливо, когато то очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. В случаите, в които има диспропорция, но тя не е явна, не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 5 от НПК. В обсъждания казус въззивният съд е направил дължимата преценка на относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне обема на наказателната принуда, която следва да бъде приложена по отношение на привлеченото към наказателна отговорност лице. На първо място, данните по делото за обществената опасност на конкретното деяние го очертават като типичното за този вид престъпления. Правилно, по-натам, като смекчаващи отговорността обстоятелства са преценени чистото съдебно минало на привлеченото към наказателна отговорност лице, неговата трудова ангажираност и добро процесуално поведение. Контролираният съд е съобразил като самостоятелно смекчаващо отговорността на подс. Д. обстоятелство съпричиняването на престъпния резултат от страна на пострадалия И. А. А.. В този смисъл, категорично не е пренебрегнат от проверявания съд този факт, безспорно от съществено значение по делото, както защитата възразява. Несъгласието на страната с наложеното наказание не означава, че посоченото обстоятелство е било недооценено или игнорирано от инстанциите по фактите. Напротив, всички смекчаващи отговорността обстоятелства са били обект на коментар от проверявания съд, но в своята съвкупност не са обусловили приложението на чл. 55 от НК. При преценката на справедливостта на наложеното на подс. Д. наказание за извършеното деяние констатираните смекчаващи отговорността обстоятелства не предопределят индивидуализирането на наказанието под неговия минимум, защото не може да бъде направен извод, че и най-лекото предвидено в закона наказание би се явило несъразмерно тежко в конкретния случай. Съдът е обосновал възможността чрез приложението на института на условното осъждане за минималния тригодишен срок да се постигне превъзпитанието на дееца, с които съображения касационният съд изцяло се съгласява. Аналогично стои въпросът и с наказанието лишаване от правоуправление, което в случая е индивидуализирано на две години. Законът предвижда възможността лицето, извършило транспортно престъпление, да бъде лишено от право да управлява МПС с цел постигане на целите на наказанието по чл. 36 от НК. Без значение е видът на превозното средство, с което е извършено престъплението по транспорта – автомобил, мотоциклет или друго такова, свързано с превоз на пътници и/или товари. Същественото е, че подсъдимият като водач, макар и на трамвайна мотриса, е бил длъжен да се подчинява на правилата за движение по пътищата, което не е сторил. В случая е извършено престъпление по транспорта, макар и при управление на трамвай и в защита на обществения интерес и с цел превъзпитаване на дееца е необходимо налагането на това наказание спрямо подс. Д.. Затова неоснователно е възражението, че подсъдимият не може да бъде лишен от право да управлява МПС, когато е извършил престъпление при управление на трамвай. Освен това, когато се налага наказание по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК, то обхваща изцяло професията или дейността, от която лицето е лишено и не може да се ограничава до отделни техни части. В този смисъл, няма как подс. Д. да бъде лишен единствено от право да управлява трамвай, но не и от право да управлява МПС. В случая правилно е било постановено лишаване от правоуправление на МПС. От друга страна, срокът на наказанието лишаване от правоуправление от две години е минимално допустимият и не се налага неговата отмяна. Смекчаващите отговорността обстоятелства на подс. Д. са били взети предвид при индивидуализацията на наказанието, което той следва да понесе, но те не дават основание да не бъде лишен от правоуправление. В този смисъл касационната инстанция счита, че не са налице основания, които да налагат корекция на наказанието на подсъдимия. Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 83/27.02.2023 г. по ВНОХД № 956/2022 г. на Софийски апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.