Р Е Ш Е Н И Е № 451/2015 г. гр. София 29.03.2016 г.. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 07 декември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА При секретаря Аврора Караджова, като разгледа докладваното от съдия З.Атанасова гр. дело № 2306 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата О. К. С., чрез адв. И. А. и адв. С. В. против решение № 2173/26.11.2014 г. по в.т.дело № 2451/2014 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 8 844/12.12.2013 г. по гр.дело № 10765/2011 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от жалбоподателката срещу В. Т. В. иск с пр. осн.чл. 439,ал.2 ГПК в частта, с която е поискано установяване на недължимост на сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, която сума е присъдена със съдебно решение от 09.08.2004 г. по гр.дело № 1132/2003 г. на ВКС, както и за сумата 15 647 лв., представляваща законна лихва върху тази главница от 28.01.1996 г. като неоснователен. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Според жалбоподателката съдът неправилно е приел, че преклузивният срок, предвиден в закона не е изтекъл, поради това, че с молбата до съдия изпълнителя били посочени действия по изпълнение за които нямало данни да са приключили и че цитираната правна норма е насочена за стимулиране на взискателите, но не следвало да се разбира като санкция спрямо тях за бездействието на съдебния изпълнител. Сочи, че законодателят изрично е предвидил, че изпълнителното производство се прекратява по силата на разпоредбата на чл.433,ал.1,т.8 ГПК в случаите, когато взискателя в продължение на две години не е поискал извършване на изпълнителни действия, че законът не предвижда като основание за непрекратяване при изтичане на този срок наличието или не на данни за извършване или не на действия от страна на съдебния изпълнител, именно с цел гарантиране интереса и на длъжника. Поддържа, че от доказателствата по делото е установено, че с отмяната на определение № 98/16.10.2003 г. по силата на закона изпълнителното дело е възобновено, считано от 05.12.2003 г. – датата на която ВКС е отменил посоченото определение. Поддържа също, че подадената от взискателката молба от 28.11.2006 г. и определение на съдия изпълнител за възобновяване са ирелевантни по отношение на давността, че считано от 05.12.2003 г. двугодишния срок е изтекъл на 05.12.2005 г. и делото е прекратено ех lege, като от тази дата е започнала да тече новата петгодишна давност. Според жалбоподателката въззивният съд не е съобразил, че с оглед на закона и съдебната практика подадената след изтичането на двугодишния срок молба от взискателката на 28.11.2006 г. би прекъснала петгодишната давност по смисъла на чл.116,ал.1,б.”в” ЗЗД само в случа, че с нея са били поискани и са предприети конкретни действия за принудително изпълнение, което не е направено. Сочи, че видно от приложената молба от 28.11.2006 г. такива действия за принудително изпълнение спрямо жалбоподателката не са предприети и петгодишната давност по изпълнителното дело е настъпила на 05.12.2008 г., поради което образуването на ново дело при ЧСИ въз основа на същия изпълнителен лист е неоснователно, че поради периодичността на вземанията за лихви давността им е тригодишна съгласно чл.111,б.”в” ЗЗД. Поддържа, че поради това, че изпълнителното дело № 4582/2003 г. по описа на СИС при СРС е било прекратено на 05.12.2005 г., а новото изп.дело № 20107780400263, образувано въз основа на същият изпълнителен лист е образувано на 21.12.2010 г., то погасителната давност за вземанията по този лист е изтекла и принудителното им събиране е неоснователно. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявеният иск се уважи. Ответницата по касационната жалба В. Т. В., чрез адв.М. В. в писмен отговор е изразила становище за неоснователност на касационната жалба. Според ответницата по жалбата правилно с решението е прието, че новата погасителна давност започва да тече не от последното действие по принудително изпълнение, а едва след изтичане на законово определения 2-годишен срок по чл.433,ал.1,т.8 ГПК, че това становище е в съответствие с мотивите на т.решение № 47/01.04.1965 г. по гр.дело № 23/65 г. на ОСГК на ВС, че това тълкувателно решение е актуално и днес и е относимо към чл.433,ал.1,т.8 ГПК. С определение № 1038/12.09.2015 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по правния въпрос изтекъл ли е двугодишния преклузивен срок по чл.433,ал.1,т.8 ГПК/отм./ и 5-годишната погасителна давност в случаите, когато по искане на взискателя е образувано изпълнително дело и с молбата за образуване е поискано извършване на определени изпълнителни действия, но същите не са извършени в тези срокове, поради бездействия на съдия изпълнителя и взискателя. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр. осн. чл. 439, ал. 2 ГПК. От фактическа страна е прието, че с решение от 18.11.2001 г. по гр.дело № 553/2000 г. на Софийски градски съд жалбоподателката-ищца е осъдена да заплати на осн.чл.45 ЗЗД на ответницата В. Т. В. обезщетение за претърпени неимуществени вреди 4000 лв., ведно със законната лихва от 28.01.1996 г. до изплащането. С решение от 30.09.2002 г. по гр.дело № 872/2002 г. на Софийски апелативен съд ищцата е осъдена да заплати на ответницата В. В. на осн.чл.45 ЗЗД още 2000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 28.01.1996 г. до изплащането, като обжалваното решение в уважената и отхвърлена част на иска е оставено в сила. Въз основа на постановеното решение на Софийски апелативен съд на 30.06.2003 г. е издаден изпълнителен лист. Прието е, че по подадена молба и издадения изпълнителен лист от ответницата е образувано изпълнително дело № 4582/2003 г. на СИС при СРС. С определение № 92/16.10.2003 г. по гр.дело № 1132/2003 г. на ВКС, IV г.о. е спряно изпълнението на решението от 30.09.2002 г. по гр.дело № 872/2002 г. на Софийски апелативен съд. Прието е също, че с определение № 120/05.12.2003 г. по гр.дело № 1132/2003 г. на ВКС, IV г.о. е отменено определението от 16.10.2003 г. постановено по същото дело, с което е допуснато спиране изпълнението на решението от 30.09.2002 г. по гр.дело № 872/2002 г. на САС. Съдът е приел, че изпълнителното дело е било възобновено с постановление на съдебния изпълнител от 30.11.2006 г. Прието е с оглед на доказателствата по приложеното изп.дело № 4582/2003 г. на СИС при СРС, че за период от две години от възобновяването взискателят и ответник по иска не е направил искания за осъществяване на изпълнителни действия, поради което според съда изпълнителното производство е било прекратено по силата на самия закон на 30.11.2008 г. Посочил е, че с постановление от 12.01.2010 г. е прекратено производството по изпълнителното дело. Въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че в хода на изпълнението и преди неговото прекратяване пред съдебния изпълнител е било представен препис от влязлото в сила решение на ВКС от 09.08.2004 г. по гр.дело № 1132/2003 г., с което размерът на обезщетението, което ищцата дължи на ответника е определен в размер на 4000 лв. заедно със законната лихва, като с оглед на това решение съдебният изпълнител е приел, че е налице корекция на претендираното вземане. Прието е, че по подадена молба и изпълнителен лист от ответницата на 21.12.2010 г. е образувано ново изпълнително дело № 201007780400263 по описа на ЧСИ В.И. и че същото е образувано за сумата 6000 лв., ведно със законната лихва, считано от 28.01.1996 г. до окончателното изплащане на сумата. Посочил е, че към момента на постановяване на решението производството по изпълнителното дело е висящо. От правна страна е прието, че според чл.439 ГПК длъжникът може да оспорва изпълнението чрез иск, че текстът дава възможност на длъжника да оспорва изпълнението, чрез оспорване на вземането при материално правна незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Според въззивния съд искът е отрицателен установителен и може да се основе само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене, в производството по което е издадено изпълнителното основание. Въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че изпълнителното производство по изп.дело № 4582/2003 г. е образувано през 2003 г., че производството по него е спряно с определение от 16.10.2003 г. по гр.дело № 1132/2003 г. на ВКС, IV г.о. и с последващо определение от 05.12.2003 г. по същото дело на ВКС е отменено определението, с което е спряно изпълнението на въззивното решение на САС. Прието е, че с молба от 28.11.2006 г. взискателката по изпълнителното дело е поискала възобновяване на спряното изпълнение. Съдът е преценил за неоснователни доводите, че изпълнителното производство е възобновено от момента на постановяване на определението на ВКС, с което е отменено спирането. Посочил е, че спирането на изпълнителното производство представлява временно преустановяване на следващите се изпълнителни действия, като извършените до момента остават в сила, че възобновяването на изпълнителното производство се извършва с отмяна на пречката, основанието, поради което е спряно това производство. Прието е, че с факта на отмяна на определението, с което е спряно изпълнението се възстановява възможността по изпълнителното дело да бъдат извършвани действия по принудително изпълнение. Съдът е приел, че съгласно чл.433,ал.1,т.8 ГПК при бездействие на взискателя, продължило повече от две години заведеното изпълнително производство се прекратява. Прието е, че срокът е преклузивен и започва да тече от момента на извършване на последното процесуално действие. Според съда същият срок не следва да се счита за изтекъл в случаите, когато е започнало едно действие, което не е завършило. Прието е също, че в случая с образуване на изпълнителното производство взискателката-ответник е посочила способ за изпълнение – върху движимите вещи и преди спирането е започнало извършването на процесуални действия по удовлетворяване, за което не са налице данни да са приключили. Посочил е, че чл.433,ал.1,т.8 ГПК е насочена към стимулиране на взискателите и не следва да се разбира като санкция спрямо тях за бездействието на съдебния изпълнител. С оглед на това е направил извода за неоснователност на твърденията, че срока е изтекъл преди постановяване на акта на съдебния изпълнител. Съдът е преценил, че първоинстанционното решение е законосъобразно в частта, в която е отхвърлен предявения иск с пр.осн.чл.439 ГПК за сумата от 4000 лв. главница и 15 647 лв. мораторна лихва и в тази част го е потвърдил. В уважената част на иска за сумата 2000 лв. представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди и за сумата 7 824.11 лв. законна лихва върху тази главница от 28.01.96 г. решението от 26.11.2014 г. по в.т.дело № 2 451/2014 г. на Софийски апелативен съд не е обжалвано и е влязло в сила. По правния въпрос: С решение № 755/19.03.1964 г. по гр.дело № 2951/63 г. на ВС, I г.о., е прието, че съгласно чл.116,б.”в” ЗЗД само предприемането на действия на принудително изпълнение прекъсва давността и от всяко прекъсване започва да тече нова давност, че разпоредбата на чл.115,б.”ж” ЗЗД не се прилага в изпълнителното производство, тъй като тя се отнася до производство пред съда. Прието е също, че в конкретния случай изпълнителното производство е било висящо, но вземането е погасено по давност, тъй като взискателят, респ.съдебният изпълнител след 06.12.1955 г. не е предприел изпълнителни действия повече от 5 години, през което време е текла давност. Според съдебния състав без значение е, че по вина на съдебния изпълнител не са извършени исканите изпълнителни действия, че бездействието на същия не е предвидено от закона като способ за спиране течението на давността. Настоящият съдебен състав намира за правилно това разрешение на правния въпрос. Междувременно е прието тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това следва да се счита, че правният въпрос въззивният съд е разрешил в отклонение от практиката на ВКС – чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С посоченото тълкувателно решение - т.10 е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433,ал.1,т.8 ГПК/чл.330,ал.1,б.”д” ГПК/отм./ нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Обявено е за изгубило сила ППВС № 3/1980 г. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18,ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото тълкувателно решение е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.действия по чл.116, б.”б” ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116,б.”в” ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116,б.”в” ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116,б.”в” ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Според тълкувателното решение в изпълнителния процес давността не спира, тъй като кредиторът може да избере дали да действа/да иска нови издпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/ или да не действа/ да не иска нови изпълнителни способи/. Посочено е, че ППВС № 3/80 г. следва да се счита за изгубило сила. Със същото тълкувателно решението е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК, че прекратяването на изпълнителното производство, поради т.нар.”перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебния изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Като взема предвид посочената практика на ВКС съдът преценява, че обжалваното решение е валидно и допустимо, и като краен резултат неправилно – постановено е в нарушение разпоредбите на чл.433,ал.1,т.8 ГПК. Неправилен е извода на въззивния съд за неоснователност на предявения иск относно присъдената сума от 4000 лв. с решение по гр.дело № 553/2000 г. на Софийски градски съд в полза на В. В., че същата сума се дължи от ищцата О. С., както и сумата 15 647 лв. мораторна лихва, тъй като вземанията не са погасени по давност. Неправилно е прието относно срока по чл.433,ал.1,т.8 ГПК, че тази разпоредба е насочена към стимулиране на взискателите, но не следва да се разбира като санкция спрямо тях за бездействието на съдебния изпълнител. Неправилен е и извода, че в случая двугодишния срок по чл.433,ал.1,т.8 ГПК не е изтекъл преди постановяване на акта на съдебния изпълнител. Тези изводи са изведени в нарушение разпоредбите на чл.433,ал.1,т.8 ГПК и със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.10 от т.решение № 3/26.06.2015 г. по т.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Установено е по делото, че с решение от 18.11.2001 г. по гр.дело № 553/2000 г. на Софийски градски съд е осъдена жалбоподателката О. К. С. по предявен иск с пр.осн.чл.45 ЗЗД да заплати на В. Т. В. сумата 4000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени на ищцата от смъртта на майка й М. П. Д. вследствие на пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва, считано от 28.01.1996 г. до окончателното изплащане, като искът до пълния предявен размер от 11000 лв. е отхвърлен. С решение от 30.09.2002 г., постановено по гр.дело № 872/2002 г. на Софийски апелативен съд е отменено решението на Софийски градски съд по гр.дело № 553/2000 г. в отхвърлената част на иска с правно основание чл.45 ЗЗД над 4000 лв. до 6000 лв. и вместо това е осъдена О. С. да заплати на В. В. на основание чл.45 ЗЗД още 2000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 28.01.1996 г. до окончателното изплащане. В останалата част решението на СГС е оставено в сила. Установено е също, че въз основа на това решение на 30.06.2003 г. в полза на В. В. е издаден изпълнителен лист за присъдената сума общо от 6000 лв. и законната лихва върху същата. По подадена молба от ответницата В. В. с приложен изпълнителен лист през 2003 г. е образувано изпълнително дело № 4582/2003 г. на СИС при Софийски районен съд. С определение № 92/16.10.2003 г. по гр.дело № 1132/2003 г. на ВКС, IV г.о. е спряно изпълнението на решението от 30.09.2002 г. по гр.дело № 872/2002 г. на Софийски апелативен съд. С постановление от 17.10.2003 г. по изп.дело № 4582/2003 г. изпълнителното производство е било спряно на основание чл.329, б.”а” ГПК/отм./. Установено е, че с определение № 120/05.12.2003 г. по гр.дело № 1132/2003 г. на ВКС, IV г.о. е отменено определението от 16.10.2003 г., постановено по същото дело, с което е допуснато спиране изпълнението на решението от 30.09.2002 г. по гр. дело № 872/2002 г. на Софийски апелативен съд. Взискателката В. В. е подала молба по изп.дело № 4582/2003 г. на СИС на 28.11.2006 г. за възобновяване на производството по делото. С постановление от 30.11.2006 г. изпълнителното производство е било възобновено. От събраните по делото доказателства се установява, че по изпълнително дело № 4582/2003 г. за период от време повече от две години след постановяване на определение № 120/05.12.2003 г. по гр.дело № 1132/2003 г. на ВКС, IV г.о., с което е отменено определението от 16.10.2003 г., постановено по същото дело, с което е допуснато спиране изпълнението на решението от 30.09.2002 г. по гр.дело № 872/2002 г. на Софийски апелативен съд взискателката В. В. не е направила искания за извършване на изпълнителни действия. За същият период от време не са били предприети изпълнителни действия от съдебния изпълнител. С постановление от 12.01.2010 г. на съдебния изпълнител производството по изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК, поради това, че в продължение на две години взискателката не е поискала извършване на изпълнителни действия. Постановлението е влязло в сила на 30.10.2010 г. Установено е по делото, че в хода на изпълнението и преди прекратяването му пред съдебния изпълнител е представен препис от влязлото в сила решение от 09.08.2004 г. по гр.дело № 1132/2003 г. на ВКС, IV г.о., с което е отменено въззивното решение от 30.09.2002 г. по гр.дело № 872/2002 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено първоинстанционното решение по гр.дело № 553/2000 г. на Софийски градски съд в отхвърлената част на иска по чл.45 ЗЗД над 4000 лв. до 6000 лв. и вместо това е уважен иска за още 2000 лв., ведно със законната лихва, считано от 28.01.1996 г. до изплащането и вместо това е отхвърлен предявения иск от В. В. срещу О. С. с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 2000 лв. Съдебният изпълнител е взел предвид постановеното с решението на ВКС и е коригирал размера на претендираното вземане по изпълнителното дело – 4000 лв., ведно със законната лихва от 28.01.1996 г. От приложените по делото писмени доказателства се установява, че на 21.12.2010 г. ответницата В. В. е подала молба до Частен съдебен изпълнител с приложен изпълнителен лист от 30.06.2003 г., издаден по гр. дело 872/2002 г. на Софийски апелативен съд за сумата 6000 лв., заедно със законната лихва от 28.01.1996 г. и на същата дата е образувано изпълнително дело № 20107780400263 по описа на ЧСИ В. И., рег. № 77*. Към момента на постановяване на обжалваното решение производството по това дело е висящо. Предявеният отрицателен установителен иск от ищцата-сега жалбоподател е с правно основание чл.439 ГПК. Съгласно чл.439,ал.1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението – т.е. чрез иск длъжникът оспорва вземането и материалната незаконосъобразност на изпълнението. Според чл.439,ал.2 ГПК искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Настоящият съдебен състав преценява, че производството по изпълнително дело № 4582/2003 г. по описа на СИС при СРС е прекратено по силата на закона, на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК на 06.12.2005 г – взискателката по изпълнението В. В. не е поискала извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 години, считано от 05.12.2003 г., когато с определение № 120/05.12.2003 г. по гр. дело № 1132/2003 г. на ВКС, IV г.о. е отменено определението от 16.03.2003 г., постановено по същото дело, с което изпълнението на въззивното решение на Софийски апелативен съд е било спряно. Както вече се отбеляза по-горе изпълнително дело № 4582/2003 г. с взискател ответницата В. В. и длъжник – ищцата-жалбоподател е образувано през 2003 г. Изпълнението по това дело е спряно с определение № 98/16.03.2003 г. по гр.дело № 1132/2003 г. на ВКС, IV г.о. Последното определение е отменено с определение № 120/05.12.2003 г. по гр.дело № 1132/2003 г. на ВКС, IV г.о. С отмяна на спиране на изпълнението е възстановена възможността да се извършат изпълнителни действия по посоченото изпълнително дело. Такива изпълнителни действия не са били извършени за времето от 05.12.2005 г. до 12.01.2010 г., когато съдебният изпълнител е издал постановлението за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК. Съдът намира, че в настоящият случай началният момент на двугодишния срок, визиран в чл.433,ал.1,т.8 ГПК тече от постановяване на определението на ВКС, с което е отменено спирането на изпълнението на въззивното решение на Софийски апелативен съд – от 05.12.2003 г. За периода от време от 05.12.2003 г. до 05.12.2005 г. взискателката не е поискала извършване на изпълнителни действия. С оглед на това се налага извода, че изпълнителното производство е прекратено по силата на закона на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК на 05.12.2005 г. Без правно значение е обстоятелството, че взискателката е поискала възобновяване на изпълнителното производство с молба от 28.11.2006 г. и извършване на изпълнителни действия по събиране и изплащане от длъжника О. С. на присъденото обезщетение в размер на 4000 лв., както и постановлението на съдебния изпълнител от 30.11.2006 г., с което е възобновено производството по делото. Без значение за извода за прекратяване на производството по изпълнителното дело по право е и постановлението на съдебния изпълнител от 12.01.2010 г., с което е прекратено производството по изпълнителното дело на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК. С това постановление само е прогласено вече настъпилото прекратяване на производството по изпълнителното дело. Съдът намира, че новата петгодишна давност е започнала да тече от 06.12.2005 г. и е изтекла на 06.12.2010 г. Ответницата по иска и взискател В. В. е подала молба за образуване на изпълнително дело с приложен изпълнителен лист за вземането, предмет на изпълнително дело № 4582/2003 г. на СИС на 21.12.2010 г. – след изтичане на петгодишния давностен срок по чл.110 ЗЗД, вр.чл. 117 ЗЗД. Изложените съображения налагат извода, че вземането на В. В. в размер на сумата 4000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, присъдено с влязло в сила решение по гр.дело № 553/2000 г. на Софийски градски съд, както и за сумата 15 647 лв. мораторна лихва, и сумата 36 лв. разноски е погасено по давност, поради което не се дължи от жалбоподателката- ищца О. С.. Предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439,ал.2 ГПК, вр.чл.124,ал.1 ГПК е основателен и следва да се уважи за посочените суми. В останалата част до пълния размер искът е уважен, като в тази част решението на въззивния съд не е обжалвано и е влязло в сила. Изложените съображения налагат извода, че решението на Софийски апелативен съд в обжалваната част следва да се отмени. Вместо отменената част предявеният иск с правно основание чл.439,ал.2 ГПК, вр.чл.124,ал.1 ГПК следва да се уважи, като се признае за установено по отношение на ответницата В. Т. В., че ищцата О. К. С. не дължи на ответницата сумата 4000 лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, която сума е присъдена с решение от 18.11.2001 г., постановено по гр.дело № 553/2000 г. на Софийски градски съд, оставено в сила в тази част с решение от 30.09.2002 г. по гр.дело № 872/2002 г. на Софийски апелативен съд и влязло в сила на 09.08.2004 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 30.06.2003 г. по последното дело, както и не дължи сумата 15647 лв. законна лихва върху тази сума, считано от 28.01.1996 г. и 36 лв. разноски. С оглед изхода на спора в полза на жалбоподателката следва да се присъди сумата 1613.16 лв. разноски по делото за всички инстанции. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : Отменя въззивно решение № 2173/26.11.2014 г., постановено по в.т.дело № 2451/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 8844/12.12.2013 г. по гр.дело № 10765/2011 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от О. К. С. ЕГН [ЕГН] срещу В. Т. В. ЕГН [ЕГН] иск с правно основание чл.439,ал.2 ГПК в частта, с която е поискано установяване на недължимост на сумата от 4000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди, която сума е присъдена със съдебно решение от 09.08.2004 г. по гр.дело № 1132/2003 г. на ВКС, както и за сумата 15 647 лв. законна лихва върху тази главница от 28.01.1996 г. и 36 лв. разноски, като неоснователен и е осъдена О. К. С. да заплати на В. Т. В. сумата 500 лв. възнаграждение на основание чл.78,ал.1 ГПК и вместо отменената част постановява Признава за установено по иска, предявен от О. К. С. ЕГН [ЕГН], съдебен адрес [населено място], [улица],ет.3, ап.№ 13 чрез адв. С. В. и адв.И. А. с правно основание чл.439,ал.2 ГПК срещу В. Т. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], че О. К. С. не дължи на В. Т. В. сумите: 4000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, която сума е присъдена с решение от 18.11.2001 г. по гр.дело № 553/2000 г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 09.08.2004 г., за която сума в полза на В. Т. В. ЕГН [ЕГН] е издаден изпълнителен лист от 30.06.2003 г. по гр.дело № 872/2002 г. на Софийски апелативен съд, както и сумата 15 647 лв., представляваща законна лихва върху тази главница, считано от 28.01.1996 г. и сумата 36 лв. разноски. Осъжда В. Т. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на О. К. С. ЕГН [ЕГН], съдебен адрес [населено място], [улица],ет.3, ап. № 13 чрез адв. С. В. и адв.И. А. сумата 1613.16 лв. разноски по делото за всички инстанции. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: