Р Е Ш Е Н И Е № 489 гр. София, 23 декември 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на пети декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1466 по описа за 2014 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. В. В. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 301 от 21.05.14 г, по ВНОХД № 115/14, с което е изменена присъда на Пловдивски окръжен съд № 1 от 7.01.2014 г, по НОХД № 1441/13, като присъдата е отменена в частта относно произнасянето по дължимите разноски, присъдени, общо в размер на 1 958, 40 лв, и е постановено заплащането им, както следва: 1 080 лв, по сметка на ВСС, и 798, 40 лв, в полза на държавата, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият И. В. В. е признат за виновен в това, че на 25.04.2013 г в [населено място], при условията на опасен рецидив и продължавано престъпление, е направил опит умишлено да умъртви Г. П. В., като деянията са останали недовършени по независещи от дееца причини, с оглед на което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 12, пр. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на дванадесет години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, както и да заплати на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 25 000 лв. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: че вътрешното съдийско убеждение по релевантните факти е опорочено, че осъждането не почива на надлежна доказателствена основа, че показанията на пострадалия са недостоверни, че неправилно е отхвърлена версията на жалбоподателя за обстоятелствата, при които е осъществено нараняването с ножа, че незаконосъобразно е отказано да бъдат допуснати поискани от защитата доказателства / провеждане на следствен експеримент за уточняване на падането от скалата и назначаване на психиатрична експертиза, касаеща св. В. /, че неправилно е преценена субективната страна на деянията, че не са съобразени показанията на св. С., св. Д. и св. М. относно поведението на подсъдимия след падането на пострадалия, че механизмът на нараняването с ножа не сочи на намерение за умъртвяване на пострадалия / ако деецът е искал смъртта на жертвата, той е могъл да го прободе няколко пъти, но не го е сторил /, че за липсата на умисъл у подсъдимия е от значение оставането му на местопроизшествието и проявената загриженост за живота на пострадалия, че неправилно е отхвърлено заключението на СМЕ, съгласно което увреждането в коремната област на св. В. би могло да бъде получено и по начина, съобщен от подсъдимия, че не е представено важно веществено доказателство / ножът, с който е причинено нараняването /, че не е проверено дали пострадалият е употребил наркотично вещество, че не е интерпретирана вярно информацията във връзка с проявения полицейски интерес към подсъдимия, че материалният закон е приложен неправилно / приложима е хипотезата на чл. 18, ал. 3 НК или се касае за престъпление по чл. 118, чл. 122, или чл. 124 НК /, че гражданският иск е уважен в прекомерно висок размер, че наложеното наказание е завишено и оттам, явно несправедливо / не са отчетени смекчаващите обстоятелства: младата възраст на дееца, семейното му положение - съжителството му на фактически брачни начала със св. П. и семейните му задължения като баща на малолетно дете, обстоятелството, че пострадалият е останал жив поради отказа на подсъдимия да довърши действията по умъртвяването му /. С жалбата се правят алтернативни искания: да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане на ПАС, или да бъде изменено решението, като бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление и бъде намалено наложеното наказание. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият се присъединява към становището на защитника си. Частният обвинител и граждански ищец или негов повереник не участват в настоящето производство. Представителят на ВКП счита, че жалбата на подсъдимия е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Жалбата е неоснователна. Въззивният съд е провел задълбочен анализ на доказателствените източници при спазване изискванията на чл. 14 НПК, тоест, липсва порок във вътрешното убеждение по релевантните факти. Осъждането на подсъдимия почива на надеждна доказателствена основа, формирана от показанията на св. В., св. С., св. Д., св. М., св. П., св. Н., св. Н., св. Г., протокола за оглед на местопроизшествие, писмените доказателства / документи относно здравословното състояние на пострадалия /, СМЕ и СППЕ-зи, веществените доказателства. Показанията на пострадалия са последователни и еднопосочни относно фактите, интересуващи процеса, поради което и правилно са кредитирани. Същите се допълват от показанията на присъствалите в близост до местопроизшествието свидетелки / С., Д. и М. /, които са изцяло незаинтересовани от изхода на делото и са разказали добросъвестно възприетите от тях факти. Обясненията на подсъдимия са обсъдени в контекста на кредитираните гласни доказателствени източници и правилно са преценени като защитна теза. Твърдението на жалбоподателя, че е бил заплашен от пострадалия с думите: „В. както ще кажеш, защото имаш жена и дете”, се опровергава от показанията на св. С., която е наблюдавала спокоен разговор между двамата младежи. Недостоверна е и версията на подсъдимия, че е наранил пострадалия неволно с ножа, докато последният се е опитвал да го нападне. Такава версия е опровергана от показанията на св. В. и от заключението на СМЕ, съгласно което спецификата на нараняването в коремната област кореспондира на сочения от пострадалия механизъм на увреждането. Вярно е, че вещото лице не е изключило възможността увредата да е получена и по начина, съобщен от подсъдимия, но експертният извод е направен с уговорката, че от двата механизма медицински по-издържан е този, сочен от пострадалия, а и липсва съмнение в достоверността на показанията, депозирани от св. В.. По делото е установено, че увреждането в коремната област е предизвикано от предмет с остър режещ ръб / нож /, който извод следва от заключението на СМЕ, респективно, от показанията на пострадалия. Отделен е въпросът, че в обясненията си подсъдимият също е посочил, че е използван нож / с твърдението, че пострадалият го е използвал срещу него /. Следователно, обстоятелството, че ножът не е намерен на местопроизшествието и не е приобщен като веществено доказателство, не разколебава изводите по релевантните факти. От събраните доказателства делото е изяснено от фактическа страна, поради което не е възникнала процесуална необходимост от уважаване на направените от защитата доказателствени искания. От подробните показания на св. В., подкрепени от показанията на св. С., св. Д. и св. М., респективно, от протокола за оглед, са установени обстоятелствата, при които пострадалият е паднал от скалата / след като е бил блъснат от подсъдимия / и затова правилно е отказано провеждането на следствен експеримент с такава задача. Психичният и психиатричен статус на пострадалия е изяснен въз основа на СППЕ и Повторната СППЕ, поради което доказателственото искане за друга експертиза със същата задача е било неоснователно. Установено е, че св. В. страда от наркотична зависимост, но успешно се лекува по метадонова програма и към момента на деянието е притежавал годност правилно да възприема фактите от заобикалящата го действителност и да ги възпроизвежда. Проверена е и лансираната от подсъдимия версия, че пострадалият сам е посегнал на живота си / версия, която е представена пред полицията в деня на инцидента /, като е изслушано експертно становище, съгласно което при св. В. липсват суицидни мисли и намерения / напротив, той е постигнал напредък в лечението си от наркотична зависимост и е правил планове как да продължи живота си занапред /. Вярно е интерпретирана информацията относно повода за посещението на св. В. в РПУ, споделена от него с подсъдимия. Пострадалият е съобщил на приятеля си, че полицията проявява интерес към него, като му е разказал, че го е познал на снимка и е посочил блока, в който живее. Вярно е, че жалбоподателят видимо не е проявил гняв от тази информация, но чутото е било достатъчно да формира у него решение да лиши от живот пострадалия, вярвайки, че по този начин биха се елиминирали проблемите му с полицията. Това съответства и на личностния профил на жалбоподателя, изяснен от вещите лица, автори на СПЕ, че при подсъдимия се наблюдава враждебност на социалните контакти, отсъства съзвучие и позитивни емоции в междуличностните отношения, налице е понижен самоконтрол, нагласи към доминиране и липса на толеранс към чуждото мнение, високи нива на невротичност и склонност към агресивни прояви. Според вещите лица, инкриминираните деяния са извършени импулсивно и са адекватни на личностовата му структура. Що се отнася до твърдението на подсъдимия, че на инкриминираната дата пострадалият е употребил наркотично вещество, то е изолирано и не се подкрепя от другите доказателства. Освен това, съгласно заключенията на СППЕ-зи, касаещи пострадалия, неговото поведение не е било повлияно от употреба на наркотично вещество / вещите лица са посочили, че при предозиране с амфетамин реакцията на лицето се изразява в агресивност, загуба на контрол върху емоциите, мисленето и волята, каквито прояви не са наблюдавани при освидетелствания /. Вярно са интерпретирани действията на подсъдимия, имащи значение за субективната страна на деянията. Поведението на жалбоподателя след падането на пострадалия от скалата сочи на опита му да се оневини за извършеното / пред трите свидетелки е изразил привидна загриженост за живота на пострадалия /. За субективната страна е ирелевантно обстоятелството, че подсъдимият е останал на местопроизшествието и е говорил успокоителни думи на св. В., докато последният е бил качен на линейката / тези действия са последващи на извършеното и нямат отношение към съставомерността на инкриминираните деяния /. Правилно е становището, че е налице пряк умисъл за убийство, изразил се в двукратния опит на дееца да лиши от живот пострадалия, а именно: чрез бутането му от височина, което обективно може да предизвика смърт, и причиняване на прободна рана с нож в жизненоважна област на тялото, каквато е коремната. Опитите са останали неуспешни, но поради причини, стоящи извън волята на подсъдимия, което е пречка за приложение на чл. 18, ал. 3 НК. Това е така, защото деецът е задействал причинния процес, годен да доведе до смъртта на пострадалия, но и двата пъти летален край не е настъпил по независещи от волята му причини, тъй като, в конкретния случай, травмите при падането не са били несъвместими с живота, а и на жертвата своевременно е била оказана висококвалифицирана медицинска помощ. Ето защо, правилно е прието, че хипотезата на чл. 18, ал. 3 НК е неприложима. Неоснователно се сочи, че липсата на умисъл за убийство при нараняването с ножа може да се изведе от действията на подсъдимия, който е могъл да прободе неколкократно пострадалия, но не го е сторил. Ако деецът би нанесъл няколко удара с ножа в коремната област на пострадалия и настъпи смъртта на жертвата, отговорността би била за довършено престъпление, докато, в случая, се носи отговорност за опит. Следователно, въпросът за субективната страна на деянията е решен правилно, поради което доводът за липса на пряк умисъл не може да бъде споделен. Не е допуснато и нарушение на материалния закон. С оглед на правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Касае се за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 12, пр. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 НК и такава е възприетата по делото правна квалификация. Не е налице съставомерност по чл. 118 НК, тъй като не е установено подсъдимият да се е намирал в афектно състояние, предизвикано от пострадалия по указания в закона начин. Наличието на пряк умисъл за убийство изключва хипотезата на чл. 122 НК. Не е налице съставомерност по чл. 124 НК, визиращ случаите, при които деецът проявява умисъл към телесна повреда и непредпазливост към смъртта. Ето защо, законосъобразно поведението на подсъдимия е квалифицирано като опит за убийство, тоест, липсват условия за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допусната и явна несправедливост на наложеното наказание. Въззивният съд е отмерил наказанието при хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Приел е, че, от една страна, са налице многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства: частичните самопризнания, семейното му положение / съжителство на семейни начала със св. П. / и семейни задължения / грижа за отглеждането на малолетно дете /, млада възраст, желанието да се лекува от наркотична зависимост, афиширано чрез включването му в метадонова програма, а, от друга страна, че и най-лекото, предвидено в закона наказание / петнадесет години „лишаване от свобода” /, е несъразмерно тежко на извършеното. Като отегчаващи отговорността обстоятелства са взети предвид: завишената степен на обществена опасност на деянията, произтичаща от проявената престъпна упоритост, и осъжданията на подсъдимия, невлияещи на квалификацията „опасен рецидив”. Следователно, определеното наказание дванадесет години „лишаване от свобода” се явява съобразено с комплекса от обстоятелства, имащи значение за наказателната отговорност, и с целите по чл. 36 НК. Ето защо, това наказание се явява справедливо и не се налага неговото по-нататъшно смекчаване, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Липсва и релевираното нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди. Съобразено е, че освен физическите травми св. В. е понесъл и тежка психическа травма. Установено е, че той и понастоящем изпитва болки при по-голям обем движения, както и това, че вследствие на преживяното преодолява и психически последици: остатъчно чувство за страх, по-висок от обичайната тревожност, фрустрация вследствие на осъзнаването, че друго лице е посегнало на живота му. При това положение, присъденото обезщетение, в размер на 25 000 лв, е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД, поради което не са налице основания за редуцирането му до по-нисък размер. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 301 от 21.05.2014 г, по ВНОХД № 115/14. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: