6 Р Е Ш Е Н И Е № 60236 гр. София, 16 септември 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретаря…….......Марияна Петрова….......……и в присъствието на прокурора…...........…...Ивайло СИМОВ….….изслуша докладваното от Председателя касационно дело № 673 по описа за 2021г. Производството е образувано по касационна жалба от адв. П. К. – защитник на подсъдимия И. А. П. срещу решение № 56 от 14.05.2021г., постановено по внохд № 229/20г. на Великотърновски апелативен съд. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Оплакването за нарушение на закона се обосновава с липсата на доказателства относно авторството на деянието и съпричастност на подсъдимия към извършването му. Оспорва се и приетата от съдилищата правна квалификация на престъплението като особено тежък случай, по съображения, че личността на П. не разкрива висока степен на обществена опасност предвид чистото му съдебно минало и оказано съдействие на органите на разследването. Твърди се, че анализът на доказателствата е необективен, като неоснователно инстанционните съдилища не са кредитирали показанията на свидетелите С., З. и К. и подходили незадълбочено при оценката на обясненията на подсъдимия. Като нарушение на процесуални правила се посочва отказът на прокурора на досъдебното производство да удовлетвори молба на обвиняемия П. да даде обяснения по обвинението. На следващо място се оспорва заключението на назначената ДНК експертиза, доколкото при повторното такова изследване не е установен видът на биологичния материал от който е изолирано ДНК на подсъдимия. Според защитника в резултат на допуснатите нарушения на процесуални правила фактическата обстановка е останала неизяснена. Наложеното наказание на подсъдимия се твърди, че е явно несправедливо с оглед чистото съдебно минало и добри характеристични данни на П. и изтеклият период от време от извършване на деянието. Настоява се алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане; изменение на атакувания съдебен акт с прилагането на закон за по - леко наказуемо престъпление или намаляване размера на наложеното наказание с прилагане на разпоредбата на чл.55 от НК. Пред касационния съд жалбата се поддържа от защитника на подсъдимия П. – адв. К. със същите аргументи. Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на подадената жалба. Излага доводи, че в мотивите на въззивното решение са изложени достатъчно аргументи, като са обсъдени последователно материалите от доказателствената съвкупност. Наличното пряко доказателство – намереното на мястото на престъплението ДНК на подсъдимия се подкрепя според прокурора и от останалите доказателства. Намира, че законът е приложен правилно, като съдът е изложил съображения относно квалифициращите престъплението признаци на кражбата – особено големи размери и особено тежък случай. Пледира за оставянето на решението в сила. В последната си дума подсъдимият П. моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 5 от 22.01.2020г., постановена по нохд № 480/18г. по описа на Русенски окръжен съд, подсъдимият И. А. П. е признат за виновен в това, че от 26.03.2016г. до 27.03.2016г. в [населено място], след предварителен сговор с неустановено лице, в немаловажен случай, чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот и чрез използване на технически средства, отнел чужди движими вещи - пари в брой: 150 000 лева, 7000 британски паунда, 12 000 щатски долара, всичко на обща стойност 188 385,52 лева, от владението на „Ю. Б.“ АД - клон Русе, представлявано от Й. А. Д., без тяхното съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като кражбата е в особено големи размери, представляваща особено тежък случай, поради което и на основание чл.196а, във вр. с чл. 195 ал.1 т.3 пр.1, т.4 пр.2, т.5, във вр. с чл.194 ал.1 от НК и чл.54 от НК му е наложено наказание от десет години лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим на изпълнение на наказанието. Със същата присъда подсъдимият И. А. П. е осъден да заплати в полза на „Ю. Б.“ АД сумата от 188 385,52 лева (представляваща равностойността на 150 000 лева, 7000 британски паунда и 12 000 щатски долара) – обезщетение за причинени от престъплението имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от деня на увреждането. С присъдата съдът е зачел предварителното задържане на П.; разпоредил се е с веществените доказателства и присъдил в тежест на подсъдимия направените разноски по делото. По жалби на защитниците на подсъдимия П. – адвокати Т. и К. е образувано внохд № 229/20г. по описа на Великотърновски апелативен съд. С решение № 56 от 14.05.2021г. въззивният съд е потвърдил присъдата. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: Жалбата е подадена в законния срок от лице, имащо право на жалба, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Относно касационното основание по чл.348, ал.1 т.2 от НПК Твърдението за допуснато от апелативния съд съществено нарушение на процесуални правила е подкрепено със съображения, които в по - голямата им част представляват оплакване за необоснованост. Към въззивния съд е отправен упрек, че неправилно и в нарушение на изискванията на процесуалния кодекс не е кредитирал показанията на свидетелите Султанова, З. и К., които според касатора били обективни, последователни и логични. Въззивният съд е анализирал показанията на тримата свидетели, посочил е наличието на несъответствия в заявените от тях обстоятелства и е изложил аргументи поради които не ги е приел за достоверни, което сочи на липса на допуснати нарушения на процесуални правила при изграждането на вътрешното съдийско убеждение. Преценката по същество кои от доказателствата да кредитира е изцяло от компетентността на решаващия делото съд и не подлежи на проверка от касационната инстанция, тъй като необосноваността не представлява касационно основание. Твърдението, че съдът не подходил по същия начин към показанията на останалите свидетели по делото не може да бъде възприето. Предмет на показанията на цитираните трима свидетели, за разлика от останалите разпитани по делото, не са обстоятелства, свързани с предмета на доказване, а сведения за присъствието на подсъдимия П. в [населено място] във времевия период на осъществяване на престъплението. Тезата относно допуснато нарушение на правото на защита на П. на досъдебното производство, тъй като му било отказано даването на обяснения от страна на наблюдаващия делото прокурор, се изтъква за пореден път – такова възражение е направено в разпоредителното заседание на първоинстанционния съд; във въззивната жалба и в касационната жалба. Изложените аргументи в мотивите на присъдата и въззивното решение, с които е прието за неоснователно, се споделят от касационната инстанция. Действително с оглед правото на обвиняемия по чл.115, ал.3 от НПК да дава обяснения по време на разследването и на съдебното следствие, отказът на прокурора на досъдебното производство да изслуша обясненията му представлява процесуално нарушение. Цитираното нарушение на първо място е неотстранимо, тъй като е допуснато на досъдебното производство, а процесът е продължил в съдебната си фаза. На следващо място нарушението не може да се приеме и за съществено, тъй като освен, че първоинстанционният съд е предоставил на подсъдимия възможност да даде обяснения, това му право е било и реализирано в съдебното заседание на окръжния съд, проведено на 28.11.2019г. Неоснователни са доводите в жалбата срещу кредитирането от страна на въззивния съд на назначените по делото ДНК експертизи. Както вече бе посочено по- горе, решаващият делото съд е суверенен да прецени на кои от доказателствата да даде вяра, като изложи съображения за това. Тази преценка по същество не може да бъде контролирана от касационната инстанция. С приемането от страна на въззивната инстанция на заключенията на ДНК експертизите не е допуснато изобщо нарушение на процесуални правила, а още по - малко съществено такова. Назначената допълнителна ДНК експертиза за установяване на вида на иззетия биологичен материал е дала заключение, че върху обекта - прозрачно бяло тиксо върху метална шпакла с прикрепена телескопична дръжка, не се доказват кръв и слюнка, а няма надежден серологичен метод за установяване на човешки епителни клетки. При първоначалното изследване на обекта по метода на ДНК профилиране е отнет биологичния материал от който е извлечено ДНК. Назначаването на допълнителна ДНК експертиза от страна на въззивния съд не допринася за изясняването на фактическата обстановка, както се твърди в жалбата. Видно от постановлението за назначаване на ДНК експертиза ДНК Е № 16 (л. 228, т.1 от ДП) на експерта е била поставена задача да изследва тиксото за следи от захват. Това налага извод, че биологичният материал, съдържащ ДНК на подсъдимия, е попаднал върху тиксото в резултат на захват при увиването му върху шпаклата, както е приел в мотивите си и първоинстанционният съд (л.737 от нохд № 480/18г.). Допълнителната ДНК експертиза косвено потвърждава извода на първоначалната такава, че биологичният материал не произхожда от кръв или слюнка. Така изготвените и приети експертни заключения не опровергават, както се твърди в жалбата, а са в подкрепа на извода за съпричастност на подсъдимия към осъществяване на деянието. Неоснователни са и възраженията относно кредитирането на заключението на лицево - идентификационната експертиза, установила сходство на ръста на по - високото лице, заснето на охранителната камера, с височината на подсъдимия. Цитираното заключение е преценено не отделно, а в съвкупност с останалия доказателствен материал, поради което е неоснователно възражението, че е налице единствено предположение за авторството на престъплението. Предвид изложеното касационната инстанция счита, че не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при събирането и оценката на доказателствата, поради което липсва касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Относно касационното основание по чл.348, ал.1 т.1 от НПК Като нарушение на закона на първо място се изтъква, че липсват доказателства относно авторството на деянието. В мотивите на въззивното решение (л.34 и л.35) са изложени аргументи относно наличието на пряко доказателство – открития ДНК профил на подсъдимия върху прозрачното тиксо върху шпакла, прикрепена към телескопична дръжка, с помощта на което са изтеглени банкнотите от пробития отвор към трезора на банката. Изброени и взети предвид от съда са многобройните косвени доказателства, които преценени в тяхната съвкупност кореспондират с посоченото пряко доказателство. Направеният краен извод, че именно подсъдимият П. е участвал в извършването на престъплението е в съответствие с ценените от съда доказателства. На следващо място се оспорва приетата правна квалификация на деянието като представляващо особено тежък случай на кражба. В мотивите на въззивното решение са изложени аргументи за високата степен на обществена опасност както на деянието, така и на дееца (л.35 и л.36 от мотивите), с които касационната инстанция напълно се съгласява. Стойността на предмета на престъпление многократно надхвърля установените в практиката критерии за особено големи размери. Деянието е осъществено по начин, изискващ значителна организация, свързана с проучване, набавяне на информация; осигуряване на технически средства, включително и на предмети, предназначени за затрудняване дейността по откриване на извършителите. Начинът по който е извършено проникването в трезора на банката и проявената от извършителите престъпна упоритост да продължат осъществяването на престъплението, независимо от включилата се на два пъти сигнализация от охранителната система, сочат на висока обществена опасност и на дееца. С оглед изложеното приетата от инстанционните съдилища правна квалификация по чл.196а от НК е съответна на установените факти, което налага извод, че законът е приложен правилно. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК Посочените в жалбата смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства – чисто съдебно минало и добри характеристични данни са отчетени от инстанционните съдилища при определяне на наказанието, което е наложено в размер на минимума от десет години, предвиден за престъплението по чл.196а от НК. Изтеклият период от пет години от осъществяване на деянието до налагане на наказанието за него също представлява смекчаващо отговорността обстоятелство, но не и изключително такова. В случая не са налице нито многобройни, нито изключително смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които да дадат основание за определяне на отговорността му при условията на чл.55 от НК. Наложеното на И. П. наказание в минималния предвиден за престъплението размер не се явява явно несправедливо, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 56 от 14.05.2021г., постановено по внохд № 229/20г. на Великотърновски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: