Р Е Ш Е Н И Е № 60135 гр.София , 21 октомври 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи септември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ:АНТОАНЕТА ДАНОВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и прокурора от ВКП Атанас Гебрев след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 343/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби, депозирани от адв. Х., защитник на подсъдимия М. Г. С. и от адв.Д., защитник на подсъдимия Ч. Л. Г., срещу решение №10252 от 27.07.2020 г., постановено по внохд №552/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата на защитника на подсъдимия М. С. се релевират всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон се обосновава с това, че „въззивното решение и първоинстанционната присъда са постановени в противоречие със събраните по делото доказателства“. Твърди се, че събраните множество доказателства по делото не само не подкрепят, а точна обратното- оборват извода на съда, че подсъдимият С. е причинил средна телесна повреда на Н. Д., изразяваща се в счупване на 5, 6 и 7 ребро в дясната гръдна половина. Направен е преразказ на част от свидетелските показания, както и собствена интерпретация на тяхното съдържание. На следващо място като аргументи в подкрепа на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, са изложени следните обстоятелства: 1. наличие на вътрешно противоречие в мотивите на апелативния съд, тъй като независимо, че са били приети за недостоверни показанията на св.Н. Д. и Е. Д., а са били кредитирани с доверие тези на свидетелите Л., Д., К. и полицейските служители, съдът е постановил осъдителен съдебен акт, изхождайки единствено от данните, съдържащи се в медицинската документация за лечението на Д. и съдебно –медицинските експертизи; 2. „ наличие на формален подход при анализа на доказателствата- тотално игнориране на събрани доказателства и странен анализ на такива“. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание се свързва с факта, че подсъдимият С. е признат за виновен, без да има доказателства за това, от една страна, а от друга- че наложеното наказание е прекомерно завишено, с оглед продължителността на наказателното производство. Правят се искания в условията на алтернативност- да бъдат отменени въззивното решение и първоинстанционната присъда, като бъде постановена нова присъда, с която подсъдимият М. С. бъде оправдан по повдигнатото му обвинение, а гражданският иск- отхвърлен; да бъде отменено въззивното решение и делото върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция; да бъдат намалени размерите на наложеното на подсъдимия наказание до предвидения в закона минимум и на присъденото обезщетение. В жалбата на адв.Д. също се сочат трите касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Твърди се, че решението на апелативния съд е незаконосъобразно, тъй като съдът неправилно е тълкувал и приложил нормата на чл.129 ал.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК, доколкото подсъдимият Ч. Г. не е причинил на Н. Д. средна телесна повреда. Оспорва се извода на съда за кредитиране на СМЕ-зи и данните от епикризата, тъй като според защитника, те имат една и съща основа –рентгенова снимка, за която не е установено по несъмнен начин, че е направена по времето когато Д. е бил в болничното заведение. Посочва се, че здравословното състояние и поведението на Н. Д., непосредствено след случая силно разколебава извода, че на инкриминираните време и място му е била причинена средна телесна повреда. По-нататък се твърди, че в случая няма основания и за деликтна отговорност, както и че неправилно е приложен критерия за справедливост, визиран в чл.52 от ЗЗД. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се свързва с неспазване от страна на въззивния съд на изискванията на чл.13, чл.14, чл.107, чл.303 и чл.304 от НПК. Недоволството от наложеното наказание се разглежда на базата на твърдението за невиновност на подсъдимия. Моли се атакуваното въззивно решение да бъде отменено изцяло и на основание чл.24 ал.1 т.1 от НПК подсъдимият Г. да бъде оправдан, както и отхвърлен изцяло предявения срещу него граждански иск, алтернативно: въззивното решение да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане, или наложеното наказание пробация да бъде намалено към минимума, предвиден от законодателя, както и да бъде намален размера на присъденото обезщетение, съобразно критериите за справедливост. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, защитникът на подсъдимия М. С., адв.Х. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и с направените искания. Акцентира на довода, че събраните по делото многобройни доказателства доказват по несъмнен начин, че този подсъдим не е извършил престъпление, както и че апелативната инстанция по никакъв начин не е установила причинно-следствената връзка между писмените доказателства / СМЕ и документацията от лечението на Д. в болничното заведение/ и обвинението. Адв.Д., защитник на подсъдимия Ч. Г., споделя изложените от адв.Х. съображения, като излага и собствено обсъждане на събраните по делото доказателства, включително и по отношение на ренгеновата снимка, заявявайки, че не е установено кой рентгенолог я е правил и дали в същото болнично заведение, в което е бил настанен пострадалия, тя е направена. На следващо място се твърди, че процесуалните права на подсъдимия са били ограничени, поради отказа на съда да проведе следствен експеримент, на базата на който да назначи експертиза, както и отказа му от повторно рентгеново изследване. Относно оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание се сочи както продължителността на водене на наказателното производство, така и обстоятелството, че подсъдимият работи като международен шофьор и периода, в който следва да се изтърпява наказанието „пробация“ ще го постави в невъзможност да изпълнява трудовите си ангажименти.Отправят се исканията, релевирани в касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита депозираните касационни жалби за неоснователни, тъй като не са налице претендираните касационни основания. Предлага жалбите да бъдат оставени без уважение,а атакуваното съдебно решение-в сила. В последната си дума подсъдимият Ч. Г. моли да бъде оправдан, тъй като не е причинил телесни повреди на Н. Д.. Счита, че последният е искал да изкара пари от него като го злепостави. Подсъдимият М. С., частният обвинител и граждански ищец Н. Д. и повереника му адв.Г., редовно призовани пред касационната инстанция не се явяват и не вземат становище. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди релевираните в касационните жалба оплаквания, доводите на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното : С присъда №5749 от 15.11.2017 г, постановена по нохд №364/2014 г., Благоевградски окръжен съд е признал подсъдимите Ч. Л. Г. и М. Г. С. за виновни в това, че на 31.05.2011 г., около 17.30 часа, в [населено място], в близост до магазин „име“, в съучастие като извършители причинили на Н. Д. Д. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на три ребра- пето, шесто и седмо в дясната гръдна половина, довело до трайно затруднение движението на снагата, поради което и на основание чл.129 ал.2 във вр.с ал.1 от НК и чл.54 от НК им е наложил наказание лишаване от свобода в размер на по шест месеца за всеки един от тях, чието изтърпяване е отложено на основание чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от три години, като ги е оправдал по първоначално повдигнатото им обвинение за извършено престъпление по чл.199 ал.1 т.3 във вр.с чл.198 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК . С присъдата двамата подсъдими са осъдени да заплатят солидарно на Н. Д. обезщетение за неимуществени вреди в размер на осем хиляди лева, ведно със законната лихва, считано от датата на деянието до окончателното изплащане на сумата, като иска до пълния предявен размер от 50 000 лв. е бил отхвърлен като неоснователен.Предявеният гражднаски иск за обезщетение за имуществени вред в размер на 1410 лв., като неоснователен е бил отхвърлен изцяло. По въззивни жалби, депозирани от защитниците на подсъдимите и по жалба на гражданския ищец и частен обвинител, пред Софийски апелативен съд е било образовано внохд №552/2018 г., приключило с решение №10252 от 27.07.2020 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, като на основание чл.55 ал.1 т.2 б. „б“ от НК са били заменени наложените на подсъдимите С. и Г. наказания лишаване от свобода с наказание пробация със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година и шест месеца, два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от една година и шест месеца за всеки от двамата по отделно. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. На първо място, следва да бъдат очертани границите на касационния контрол и в този смисъл решението на апелативната инстанция в частта,с която е потвърдена първоинстанционната присъда за оправдаване на подсъдимите по първоначално повдигнатото им обвинение по чл.199 ал.1 т.3 във вр.с чл.198 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК и в частта, в която е отхвърлен изцяло гражданския иск за обезщетение за имуществени вреди, не подлежи на проверка. Това е така, тъй като липсва съответен протест от прокуратурата, както и съответна жалба от частния обвинител и граждански ищец. На следващо място е необходимо да се посочи, че в преобладаваща си част доводите, изложени в жалбата на адв.Х., защитник на подсъдимия С. и някои от съображенията, релевирани в жалбата на адв.Д., защитник на подсъдимия Г., се отнасят до оспорване на фактическите изводи на решаващия съд, поради несъответствие между доказателствата и изведените въз основа на тях факти, което представлява оплакване за необоснованост. Необосноваността не е сред касационните основания по чл.348 ал.1 от НПК и ВКС не дължи произнасяне по нея. Както многократно е имала случаи да отбележи, върховната инстанция се произнася в рамките на установените от въззивния съд факти, които не може да променя и допълва, като проверката му се свежда до това дали са допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането и оценката на доказателствата, начина на формиране на вътрешното убеждение на съда и правилно приложение на материалния закон. ВКС може да оправдае подсъдимите, само когато съобразно приетите от контролирания съд факти, деянието не е извършено, или не съставлява престъпление /чл.354 ал.2 от НПК/. В конкретния случай, с оглед приетите за установени от САС факти, е невъзможно оправдаването на подсъдимите, поради което и направените в тази насока искания от жалбоподателите, не могат да бъдат удовлетворени. По настоящото дело, ВКС не констатира нарушения на процесуалните правила при събирането, проверката и оценката на доказателствените източници. При извеждане на значимите за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимите обстоятелства са спазени изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци, които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд. Последният не е пестил усилия за събиране на допълнителни доказателства, чрез които да провери достоверността на вече събрани по делото, както и пълноценно да изясни фактите, по които страните са спорели. Извършеният от въззивната инстанция анализ на доказателствения обем е подробен и не търпи критика. За съда не съществува никаква пречка да кредитира само част от заявената информация от конкретен свидетел, а на друга да не даде вяра, както е сторил въззивният съдебен състав при обсъждане на заявеното от свидетелите Н. Д. и Е. Д.. Техните показания са били обсъдени с необходимото внимание и в детайли, и възприети за обективно дадени само в онези им части, които са намерили потвърждение и в други доказателствени източници. Преценката му за достоверността на показанията на останалите свидетели- Л. Л., С. Д., П. К., Г. Д. и П. К. е вярна и съобразно тяхното действително съдържание. Съдът не е пропуснал да обсъди което и да е било от намиращите се в кориците на делото доказателство или доказателствено средство, като мотивите му се отличават с аналитичност и прецизност. Липсват противоречия в мотивната част на съдебното решение, в каквато насока е налице твърдение в жалбата на адв. Х.. Според нея противоречието е изводимо от обстоятелството, че въпреки, че съдът е приел за недостоверни показанията на свидетелите Н.Д. и Е.Д., а е счел за обективно дадени тези на Г.Д., П.К., Л.Л. и С.Д., в крайна сметка е достигнал до заключение, че подсъдимите са извършили престъплението по чл.129 ал.2 от НК. Внимателният прочит на мотивите на апелативния съд показва, че показанията на св.Н.Д. и на св.Е.Д. не са отхвърлени изцяло, така че противното твърдение на защитника, не почива на обективността. По отношение упражненото насилие от двамата подсъдими спрямо пострадалия Н. Д., мястото, времето и начина на неговото осъществяване, частите от тялото, които са били засегнати в резултат на нанесените удари, се е доверил на първия свидетел, а по отношение състоянието на Д. вечерта на 31.05.- на св.Е.Д.. Упрекът на адв.Д., че осъждането на подсъдимите е сторено единствено на базата на медицинските документи, издадени от болничното заведение, в което Н.Д. е пребивавал в периода 01.06-04.06.2011 г. и на данните, съдържащи се в СМЕ-зи, не може да бъде споделен. На първо място, налице е корелация между заявените от подсъдимия травми, в резултат на нанесените му от двамата подсъдими удари и обективно констатираните по неговото тяло наранявания при извършените медицински изследвания. На следващо място, не броят на доказателствата , а тяхната убедителност стои в основата на изграждането на фактическите констатации на съда. В случая се касае за обективно констатирани посредством медицински документи увреждания, чиято достоверност не е преодоляна, независимо, че е била оспорвана както пред САС, така и пред ВКС. В тази насока, защитата оспорва, че ренгеновата снимка, приложена по делото, не е издадена от болницата, в която се е лекувал Н.Д., защото не се е установило рентгеновия лаборант, който е извършил това изследване, а показанията на св.М., според адвоката, са най-общо казано неубедителни. На това възражение, проверяваната въззивна инстанция е отделила достатъчно внимание в мотивите си, отхвърляйки го като неоснователно. Доколкото същото се прави и пред настоящия касационен състав, е необходимо да се отбележи, че възражението не държи сметка за: 1. приложената по делото История на заболяването /ИЗ/, касаеща престоя на пострадалия в МБАЛ „болница“, [населено място]. В този писмен документ се съдържа информация за проведена консултация на 02.06.2011 г. с хирург, като същият е вписал в ИЗ-то необходимостта от провеждане на изследвания, сред които е и рентгенография „на дясна гръдна половина за ребра“ /л.25, т.2 от ДП./. Налице е и вписване в ИЗ-то за проведена рентгенография на дясна гръдна половина- фрактура на пето, шесто и седмо ребра / л.23, т.2 от ДП/, както и аналогично вписване / л.28, т.2 от ДП/ в графата „Изход от лечението /обобщено и синдромно/“. 2. от същата болница е бил изпратен и документ /приобщен по делото/, озаглавен „Искане за рентгенологично изследване /л.162, т.2 от ДП/, издаден на 02.06.2011 г. на името на Н. Д., като в него изрично е посочено, че той е стационарно болен. С този документ се иска рентгенография на дясна гръдна половина за ребра и дясна подбедрица. Съгласно гласните доказателствени средства- показанията на св.П. и св.Ш., издаването на такова искане е задължителна част от процедурата при извършване на медицински изследвания. 3. в издадената епикриза фигурира като проведено изследване оспорената рентгенография, както и резултатите от нея. 4. върху рентгеновата снимка е изписано името на пострадалия с печатни букви –Н. Д. и датата 03.06.2011 г. От показанията на свидетелите П. и М. се установява,че имената на пациентите са се изписвали с печатни букви, а св. А. М., след предявяване на ренгеновата снимка, е разпознала почерка си в отразеното върху снимката записване. Не се открива неубедителност в показанията на последната свидетелка, така както твърди защитата, още повече, че видно от изпратеното от управителя на МБАЛ-гр./населено място/ писмо, на 03.06.2011 г., сред дежурните ренгенови лаборанти е била и А. М.. Към настоящият момент е неустановимо кой конкретно от ренгеновите лаборанти е направил ренгенографията и това е така, предвид създадената към 2011 г. организация на работа на лаборантите в болницата, невписването на имената им в журнала, нито пък в ИЗ-то, както и с оглед обстоятелството, че този журнал не се съхранява, за да може да бъде представен пред съда. Независимо от горното, по важното в случая е, че авторът на ренгенографията е факт, който стои извън предмета на доказване. Твърденията на защитата, че ако пострадалият действително е бил със счупени ребра на 31.05.2011 г., същият би споделил за това още при първоначалния му преглед, извършен от д-р П.; че не би могъл да управлява автомобил в подобно състояние; че не е възможно нанасянето на удари по тялото му по механизма, описан в неговите показанията /през прозореца на автомобила/; че е бил в добро здравословно състояние и не е имал затруднено движение на снагата при срещата си с полицейските служители, посетили местопроизшествието, са били задълбочено и подробно обсъдени от въззивната инстанция /л.383-384 от нохд №552/2018 г./. Позовавайки се на заключението на допълнителната СМЕ, изготвена от вещите лица доц.д-р Л.П. и д-р И.Л., на устните разяснения, дадени в съдебно заседание от доц.П., както и на показанията на д-р П., апелативният съд категорично е отхвърлил посочените по-горе твърдения. Поради тяхната изчерпателност, ВКС не намира за необходимо да ги обсъжда. Във връзка с механизма на нанасяне на ударите и получените от тях наранявания, в допълнение следва да се отбележи, че е налице съвпадение между обстоятелството, че автомобилът на пострадалия е с десен волан /шофьорското място е от дясно/ и разположението на счупените ребра, което също е в дясно. Освен това, в показанията на свидетелите Д. и К.- полицейски служители, изобщо не е се съдържа информация за това дали пострадалият е бил в добро здраве, а само по отношение на факта, дали същите са възприели видими следи от побой и кръв по лицето на Н. Д.. Независимо от техните възприятия, по делото категорично и по обективен начин /Съдебно медицинско свидетелство от 31.05.2011 г./ е установено, че по пострадалия са констатирани следните травматични увреждания: разкъсана буколна лигавица на горна устна с разклатени горни и долни резци…охлузване на брадата 2/1 см., в дясно на челото между окосмената част и последното-хематом 2/2 см.,зачервяване и издуване на дясна подбедрица, фронтално средно срединно 6/8 см. ВКС не намира за основателно твърдението на защитника на подсъдимия Ч. Г., за това, че въззивният съд е ограничил правата им, в резултат на отказа си да извърши следствен експеримент, както и повторна СМЕ. Съдът би допуснал съществено процесуално нарушение, само ако след отхвърляне на доказателственото искане останат неизяснени обстоятелства, имащи съществено значение за правилно решаване на делото, каквото в случая не се наблюдава. Отказът на апелативната инстанция не само е бил подробно мотивиран /47-48 от съд.дело/, но и изводът му, че не се налага извършването на претендираните процесуални действия и назначаването на експертиза, е правилен, доколкото по делото са били налице достатъчно доказателства , изясняващи въпросите, за които са направени посочените искания. С оглед на изложените съображения, ВКС не констатира допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.348 ал.1 т.2 от НПК, водещи до отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане. На следващо място касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материално правните разпоредби на НК във връзка с ангажирането на наказателната отговорност на двамата подсъдими за извършени от тях престъпления по чл.129 ал.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция, касателно дейността на подсъдимите М. С. и Ч. Г. правилно са били подведени под нормата на престъплението по чл. 129 ал.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК. Чрез съответните доказателствени способи са били установени всички елементи от обективната и субективна страна на посоченото престъпление. В жалбата на защитника на подсъдимия С. се посочва, че не е установена причинно следствената връзка, която в пледоариите се конкретизира като връзка между „писмените доказателства /медицинските експертизи/ и обвинението“. С подобна конструкция, ВКС не може да се съгласи. Причинно следствената връзка е фактически въпрос и се отнася до връзката между поведението на подсъдимите по нанасяне на удари по пострадалия и причинените му телесни увреждания. По делото категорично е установено, че именно ударите в дясната част на гръдния кош на Н.Д. са довели до счупване на пето, шесто и седмо ребра в дясно, което по своята медико-биологична характеристика представлява средна телесна повреда. По-нататък, в жалбите и на двамата подсъдими се иска намаляване размера на наложените им пробационни мерки, като това искане се обосновава с неразумната продължителност на наказателното производство, както и с обстоятелството, че подсъдимият Г. по професия е международен шофьор и срока им от по една година и шест месеца би затруднил упражняването на трудовата му дейност. На първо място, продължителността на наказателното производство е била правилно отчетена от въззивната инстанция. Именно тя е дала мотив на съда да приложи разпоредбата на чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК и да замени наказанието лишаване от свобода с пробация, като наложи само двете задължителни пробационни мерки- задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни периодични срещи с пробационен служител. Срокът на изпълнение на пробационните мерки, определени от съда е под средния, предвиден в разпоредбата на чл.42а ал.3 т.1 от НК и по- нататъшното му намаляване би било несъответно на тежестта на извършеното, на констатираните отегчаващи отговорността обстоятелства и целите на наказанието, независимо от вида на трудовата дейност, упражнявана от подсъдимия Г.. Ето защо, настоящият касационен състав не намира основания за редукция на срока на отмереното от апелативната инстанция наказание. Жалбоподателите не сочат конкретни аргументи, обосноваващи искането им за намаляване размера на присъденото на гр.ищец обезщетение за неимуществени вреди, по които ВКС да вземе отношение. С оглед на изложените съображения, настоящият касационен състав намери касационни жалби за неоснователни, поради което прие, че същите следва да се оставят без уважение, а атакуваното съдебно решение- в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД ,трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №10252 от 27.07.2020 г., постановено по внохд №552/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/