Ключови фрази
Иск за признаване уволнението за незаконно * дисциплинарно уволнение * отмяна на уволнение * съдържание на заповед за дисциплинарно наказание * обяснения на страната * нарушение на трудовата дисциплина

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60
гр.София, 05.06.2013г.

в името на народа


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на седми февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 546/2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от «Д. – Т. С.», Е. [населено място], представлявано от управителя Г. С. Т. чрез адв. Р. В. против въззивно решение № 28/20.02.2012 г. на Великотърновския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1436/2011 г.
Излага доводи за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон – чл. 195, ал. 1 КТ. Иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска, като моли за присъждане на съдебноделоводните разноски. В съдебно заседание поддържа жалбата и представя списък по чл. 80 ГПК.
Насрещната страна Б.А. Б. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице сочените в жалбата пороци и моли въззивното решение да бъде оставено в сила.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 1197/13.11.2012 г. по процесуалноправния въпрос за мотивите на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по материалноправния въпрос за обема и начина, по който трябва да се мотивира заповедта за дисциплинарно уволнение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, приема следното тълкуване:
Въззивната инстанция не е контролно-отменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор. Поради това и в съдебния си акт тя не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба, коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. При постановяването на своето решение, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. При изграждане на фактическите и правни изводи трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, събрания пред нея и пред първата инстанция; прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт.
Съгласно чл. 272 ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, въззивният съд може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои. В този случай втората инстанция не действа като контролно-отменителна /дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му/ а се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност /Решение № 643/12.10.2010 г. по гр.д. № 1246/2009 на ІV ГО на ВКС/. Когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, следва да ги посочи в своето решение, като може да препрати към обосновката на първоинстанционния съд, т.е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, както и да не излага различни логически и правни съображения, нито да възпроизвежда отново тези на първостепенния съд, както и сам да повтаря обсъждането на всички доводи и възражения във връзка с дадена фактическа констатация или правно заключение.
Въз основа на приетите фактически и правни изводи, включително и чрез препращане към мотивите по чл. 272 ГПК, въззивният съд следва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. Въззивният съд потвърждава по същество правилното решение, каквито и основания за отменяването му да са съществували, тъй като той е отстранил всички негови пороци.
Относно тълкуването на чл. 195, ал. 1 ГПК разрешението на въззивния съд в обжалваното решение, противоречи на това в Решение № 642/12.10.2010 г. по гр.д. № 1208/2009 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 379/24.06.2010 г. по гр.д. № 410/2009 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 278/19.05.2011 г. по гр.д. № 1276/2010 г. на ІV ГО на ВКС и Решение № 49/08.02.2011 г. по гр.д. № 842/2010 г. на ІV ГО на ВКС, всички постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тях е изяснено, че обосновката на работодателя за конкретните факти, поради които е издадена заповедта за уволнение, може да бъде формулирана и в друг документ, към който препраща заповедта, като е важно той да е станал достояние на работника или служителя. Законодателното изискване за мотивиране на заповедта за уволнение е с оглед преценка на условието за еднократност на наказанието, за съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и за възможността на наказания работник да се защити ефективно. Изяснено е, че когато изложените в заповедта мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на чл. 195, ал. 1 КТ.
Въззивният съд е приел, че ако нарушението не е описано с всички негови обективни признаци в самата заповед за уволнение, е без значение наличието и на други писмени документи, които точно, ясно и конкретно индивидуализират нарушението, защото те обективират отделни фази от фактическия състав по налагане на дисциплинарното наказание и не могат да санират липсата на задължителни реквизити на заповедта за уволнение.
Това разрешение противоречи на закона, чийто смисъл е изтълкуван от състави на Върховния касационен съд, дадени по реда на чл. 291 ГПК в цитираните по-горе съдебни актове и трайно и безпротиворечиво застъпвано в практиката на Върховния касационен съд, възприето и от настоящия състав.
Основно изискване е заповедта за уволнение да бъде мотивирана, а когато с нея се налага дисциплинарно наказание следва да са ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на извършването му. Важното е от съдържанието на заповедта да следва несъмненият извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение и работникът или служителят да има възможност да разбере причината, поради която трудовото правоотношение се прекратява, а съдът да може да извърши проверка и въз основа на това да заключи дали уволнението е законосъобразно. В случаите, когато мотивите са изложени в друг писмен документ, с което само по себе си не се нарушава чл. 195, ал. 1 ГПК, същественото е този документ също да е станал достояние на работника или служителя.
По касационните оплаквания:
Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е основателна.
Предявени са искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, и т. 3 КТ.
Великотърновският окръжен съд, като потвърдил решението на Великотърновския районен съд, е отменил заповед № 16-024 от 16.02.2011г. на управителя на Д. – Т. с., Е., София, с която на Б. А. Б. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и му присъдил обезщетение по чл. 225, ал. 1 и 2 КТ.
В нарушение на чл. 273, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 272 ГПК, въззивният съд е мотивирал своя съдебен акт. Както е изяснено в отговора по чл. 290 ГПК, дори когато препраща към мотивите на първостепенния съд, въззивната инстанция излага свои мотиви и задължително следва да посочи кои факти, релевантни за спора приема за осъществени и кои не, исковете основателни ли са, като по желание може да препрати към изложените съображения на първата инстанция, при които е достигнала до определени фактически и правни изводи. В случая Великотърновският окръжен съд е изготвил съдебен акт като контролно отменителна инстанция – в решението е записано, че фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционния съд, същият е съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. Посочено е още, че правните изводи на първоинстанционния съд, формирани въз основа на установената от този съд фактическа обстановка, са правилни. От хипотезата на чл. 272 ГПК може да се ползва единствено въззивен съд, който е по съществото на спора, а не и контролно-отменителна инстанция. Освен това, препращането следва да е към съображенията, изложени във връзка с обсъждането на доказателствата, доводите и възраженията на страните, докато Великотърновският окръжен съд е записал единствено, че „възприема изцяло мотивите на първоинстанционния съд, които са изчерпателни и са изцяло в съответствие със закона и константната съдебна практика” и препраща към тях. На практика, липсват въззивни мотиви, което е нарушение на съдопроизводствените правила и то е съществено, защото се е отразило върху правилността на съдебния акт.
В нарушение на чл. 195, ал. 1 КТ е и заключението за немотивираност на заповедта за уволнение.
Както стана ясно от отговора по чл. 290 ГПК съображенията на работодателя могат да се съдържат и в други писмени документи, станали известни на работника или служителя, както е и в случая. Изготвена е докладна записка от прекия ръководител на служителя, която му е известна и е изрично цитирана и в заповедта за уволнение. Деянията, за които е наложено наказанието са точно и ясно индивидуализирани в писмото, с което работодателят е изискал писмени обяснения и от съдържанието на същите е видно, че за служителя не е имало съмнение за кои конкретни действия и бездействия е наказан.
В заключение следва да се приеме, че обжалваното решение страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба и следва да бъде касирано, като съставът на Върховни касационен съд разреши спора по същество.
Б. А. Б. е заемал длъжността „инкасатор” в регионален клон Л. – [населено място] в [фирма], София.
Със заповед № 16-024/16.02.2011 г. на управителя на търговското дружество е уволнен дисциплинарно за това, че на 11.12.2010 г. по своя инициатива и без разрешение на координатора променил реда на изпълнение на възложените му задачи за деня, променил маршрута и оставил без зареждане с касова наличност А. устройство на Банка Д.; на 08.02.2011 г. отказал изрично да изпълни спешни заявки за обслужване на А. устройства, в резултат на което те останали за зареждане за следващия ден и се нарушила организацията за зареждане на банкомати в района.
Б. Б. не оспорва горните факти, а и те са установяват от събраните по делото доказателства – акт за приготвяне на ценна пратка от 08.02.2011 г., отчетни форми за 08.02.2011 г., показанията на свидетеля Г. М..
Не е спорно, а и от длъжностната характеристика за длъжността „инкасатор” при работодателя, се установява, че служителят има задължение да приема, пренася, транспортира и предава ценни пратки и парични средства чрез специализиран инкасов автомобил и осигурена физическа охрана, обслужване на А., получаване на налични парични средства, преброяване и зареждане касетите на А. и реагиране на инциденти. От утвърден план за транспорт и охрана на ценни пратки от инкасов екип се установява, че ежедневно, след получаване на заявките, организаторът по инкасовата дейност изготвя конкретен маршрут за деня, който се утвърждава от координатора в регионалния клон и се определя инкасовия екип за изпълнение на задачите. Изрично е предвидено, че служителите от инкасовия екип са задължени да спазват зададените им графици и маршрути на движение.
В исковата молба, Б. Б. твърди,че не изпълнил задълженията си изцяло на 11.12.2010 г., защото задачите не му били сведени по съответния ред и достатъчно ясно и категорично, а отказът на 08.02.2011 г. бил мотивиран от това, че работодателят поставил задача в изпълнение на „спешна заявка”, а за това понятие нямало легална дефиниция и от това също следвало, че липсва яснота и конкретност.
Тези твърдения са неоснователни.
И двата графика са с ясен маршрут за деня. А. устройствата се обслужват от Б. по силата на изрични заповеди на управителя – 22.04.2009 г., 15.09.2010 г. и 12.11.2010 г., а дневният график за 11.12.2010 г. и 08.02.2011 г. е обявен по обичайния за дружеството начин. Той е изготвен и в съответствие с утвърден от работодателя план за транспорт и охрана на ценни пратки от инкасов екип по маршрута Велико Т. – Р., с ясен маршрут по направлението, като е предвидено ежедневно, след получаване на заявките организаторът по инкасовата дейност да изготви конкретен маршрут за деня, който се утвърждава от координатора и се определя инкасов екип, изпълняващ инкасовата услуга.
Следователно, отказът на служителя да изпълни трудовите си функции на 11.12.2010 г. и 08.02.2011 г. не е оправдано от изложените в исковата му молба доводи. Налице е неизпълнение на трудови задължения, което представлява нарушение на трудовата дисциплина.
Оплакване в исковата молба, че отказът на служителят е основан на възлагане на трудови задачи, чието изпълнение налага работа след изтичане на работния ден, няма въведени по надлежен ред и е недопустимо обсъждането им. Независимо от това, за пълнота на изложението, касационната инстанция намира за нужно да посочи, че видно от допълнителен трудов договор от 16.09.2005 г. между страните е уговорено сумирано изчисляване на работното време. При сумираното изчисляване, установената нормална продължителност на работното време се спазва средно за определен по-продължителен от деня и седмицата период от време. В този случай продължителността на работното време през отделните дни може да надвишава нормалната, но работата в повече се компенсира с почивка в границите на отчетния период. По този начин балансът на работното и свободното време се запазват средно за периода на отчитане. Когато в края на отчитане, нормата работно време е превишена, ще е налице извънреден труд. Положеният труд в събота и неделя не се явява извънреден, ако по график се пада на дадения работник или служител да бъде на работа през тези дни.
Следователно, обясненията на служителя, дадени пред работодателя по реда на чл. 193, ал. 1 КТ, не са съобразени с уговорени начин на отчитане на работното време, за който страните не са и спорили. Обясненията на Б. са, че поради забавяне, няма да може да изпълни цялото задание по дадения му график на 11.12.2010 г. до края на работното време, поради което самоволно решил да се върне, а на 08.02.2011 предварително решил, че няма да може да обслужи всички А. по графика.
Следва да се посочи и това, че в плана за транспорт и охрана на ценни пратки от инкасов екип е предвидено, че характерна особеност на маршрута на движение е постоянно натоварения трафик, възможни задръствания в часовете на пика, както и, че транспортът на ценни пратки може да бъде забавен в резултат на това или на ПТП. С оглед ефективно и точно изпълнение на трудовите функции е и изискването към служителите от инкасовите екипи да разучат добре маршрутите, да познават техните особености, уязвимите участъци по пътя и в населените места, да следят за евентуални промени в тях, да поддържат постоянна мобилна връзка с координаторите.
В заключение, допуснатото нарушение на трудовата дисциплина е тежко по см. на чл. 189, ал. 1 КТ.
Неоснователни са твърденията в исковата молба за незаконност на уволнението, поради неспазено дисциплинарна производство. Подобно няма уредено в КТ. Изискванията на закона при налагане на дисциплинарно нарушение е да се вземат обяснения от работника или служителя /устни или писмени/, работодателят да ги оцени с доказателствата във връзка с конкретното деяние, наказанието да бъде съобразено с тежестта на нарушението, като има забрана за едно и също нарушение да се налагат повече от едно наказания; наказанието се налага с мотивирана писмена заповед и в сроковете по чл. 194 КТ; работникът или служителят следва да е извършил деянието, което е основание за наказанието му и то да е по съществото си нарушение на трудовата дисциплина. В случая, всички тези изисквания са съобразени от работодателя.
В заключение, заповедта за уволнение на Борислав Б. е законосъобразна и исковете му по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ следва да бъдат отхвърлени.
В полза на касатора /ответник по иска/ следва да бъдат присъдени направените от него съдебноделоводни разноски по делото във всички инстанции, които общо са в размер на 3138 лв.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ въззивно решение № 28/20.02.2012 г. на Великотърновския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1436/2011 г. и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете на Б. А. Б. против [фирма], [населено място] за отмяна на заповед за дисциплинарно уволнение № 16-024/16.02.2011 г., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и за заплащане на обезщетение в размер на 2736,05 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, ведно с лихва за забава, считано от датата на исковата молба – 06.04.2011 г. до окончателното изплащане на главницата.
ОСЪЖДА Б. А. Б. от Велико Т., [улица], вх. А, ет. 5, ап. 13 да заплати на [фирма], [населено място], р-н И.,[жк]бл. 129-130 ЕИК[ЕИК] сумата в размер на 3138 /три хиляди сто тридесет и осем/ лв., сторени съдебноделоводни разноски по делото във всички инстанции, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: