О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е №363 София,01.07. 2009 г.   Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на  деветнадесети юни  през две хиляди и девета година в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА ЧЛЕНОВЕ:           СВЕТЛА ЦАЧЕВА АЛБЕНА БОНЕВА като разгледа докладваното от съдия А. Бонева ч.гр. дело № 199  по описа за 2009 г. взе предвид следното:   Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК от 2007 г. и е образувано по частна жалба, подадена от С. И. Д., П. А. Д. и И. С. Д. , действаща чрез своите родители и законни представители С. и П. Д. срещу определение № 407/28.10.2008 г., постановено по ч.гр.д. № 496/2008 г. на Варненски апелативен съд. С него е допуснато обезпечение на бъдещ иск по чл. 28, ал. 1 от Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност /ЗОПДИПД/ с цена на иска 782 738 лв. чрез възбрана на недвижими имоти, запор на два автомобила, на банкови сметки и дружествени дялове. Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответникът по частната жалба К. за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, ТД – В. , възразява в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирани лица и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Съдът намира възраженията на К. – ТД, В. срещу допустимостта на частната касационна жалба за неоснователни - тя е съобразена с изискванията на закона, като е придружена с изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК; твърдението, че комисията сама е поискала вече по висящо исково производство вдигане на допуснатия запор върху някои от сметките и върху лекия автомобил марка „М” не значи, че това е станало факт. Напротив, по делото няма такива доказателства, а и евентуалната отмяна касае само част от допуснатите обезпечителни мерки. Следователно, налице е правен интерес от частната жалба. Производството по чл. 390 ГПК от 2007 г., е самостоятелно, като приключва с краен акт по обезпечението, с който то се допуска или отказва. Ето защо, определението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване, доколкото са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК от 2007 г. Текстът на чл. 280, ал. 1 ГПК само в частта относно думата „съществен” е определен за противоконституционен с решение № 4 от 16.06.2009 г. по к.д. № 4/2009 г. на Конституционния съд на Република България /публ. ДВ на 23.06.2009 г./, което значи, че не е отпаднала необходимостта от преценка за допустимост на касационното обжалване. Общата предпоставка за селектиране изисква касаторът да се основава на материално-правен и/или процесуално правен въпрос, по който съдът се е произнесъл в обжалвания съдебен акт, независимо от това, дали същият въпрос има и принципно значение за правото. В случая, касаторите не са изложили прецизно основанията за допускане на касационното обжалване, но съдът приема, че това са следните въпроси: нужна ли е причинна връзка между престъпната дейност на ответника по бъдещия иск и фактите по придобиване на имуществото, върху което е допуснато обезпечението; тегленето на банкови кредити представлява ли изрично установен източник, който изключва придобиване на имуществото от престъпна дейност и от кога тече срокът за предявяване на обезпечения иск. Въпросите имат пряко отношение към резултата по обезпечителното производство, като отговорите са значение за точното прилагане на закона, поради липсата на задължителна за съдилищата практика и необходимостта от тълкуване на нови за националното право норми. Касационното обжалване следва да се допусне поради наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна: Въззивният съд е допуснал исканото обезпечение, като е приел, че са налице изискванията на специалния закон: С. И. Д. е осъден с влязло в сила на 09.03.2005 г. споразумение по НОХД № 4956/2004 г. на ВРС за извършени престъпления по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, 3, 4 и 5, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и по чл. 339, ал. 1 НК. Той и семейството му са придобили имущество на значителна стойност, което надхвърля декларираните от тях доходи. Престъплението, за извършването на което Д. е признат за виновен, попада в приложното поле на чл. 3, ал. 1, т. 5 и т. 23 ЗОПДИППД. Неоснователен е доводът на касаторите, че може да се допуска обезпечение само спрямо имущество, което е предмет на някое от престъпленията, изброени в чл. 3 от закона. Законодателят има предвид всякакво имущество, за което има основателно предположение, че придобиването му е свързано със съответното престъпление. Не е предвидено и изискване за установяване на пряка причинна връзка между конкретното престъпно деяние и придобиването на имуществото. Касаторите в исковото производство по чл. 28 ЗОПДИППД могат да се защитят, като докажат законния произход на имуществото и опровергаят законовата презумпция по чл. 4 от закона. Тя предполага имущество на значителна стойност, придобито през проверявания период от лице, посочено от закона, престъпна дейност с характер на предвидената в чл. 3 и липсата на данни за законни приходи на лицето, които да му позволят придобиването на имуществото. Всичко това е достатъчно да се предположи, че придобитото е свързано с престъпната дейност. В случая, в производството по чл. 390 ГПК съществуват достатъчно доказателства, които са в подкрепа на искането на К. – придобиване на множество недвижими имоти, автомобили, откриване на банкови сметки, притежаване на дялове от търговски дружества, което е на обща стойност, равняваща се на 3 379 МРЗ, докато общо С. Д. и съпругата му са декларирали доходи от трудови правоотношения, продажба на движимо и недвижимо имущество и теглени банкови кредити, равняващи се на 760 МРЗ. Придобитото имущество се явява също така и значително по критериите на § 1, т. 2 ДР ЗОПДИППД. Не е вярно, че при изчисляване на доходите не са отчетени сумите по банковите кредити, но и с тях придобитото е в пъти над възможностите на касаторите. Банковите кредити, при това не са доходи – чрез тях може само да се обоснове произход на дадени средства, не и източника. Касационният съд в настоящото производство не може да събира доказателства за установяване твърденията на лицата по чл. 3 от закона за законния произход на средствата им. Както вече по-горе е изяснено, това става в исковото производство. В настоящото, което е по чл. 390 ГПК се преценява дали бъдещият иск е допустим и вероятно основателен, подходящност на поисканите обезпечителни мерки, както и обезпечителен интерес – без допускането им реализирането на правата, които биха били признати със съдебното решение, ще бъде затруднено. Не се развива състезателно производство по спорното право. Относно твърдението в касационната жалба, че вилата и дворното място в кв. „В”, местност „Т”, гр. В. е единственото жилище на С. Д. и семейството му. Дори и да е така, това е без значение в обезпечителното производство /не става реч за вземане, върху, което не се допуска принудително изпълнение – чл. 393, ал. 2 ГПК/. Въпросът за евентуалната несеквестируемост на вещта би възникнал по повод на изпълнението, а от друга страна характерът на имота не е пречка собствениците сами да се разпоредят с него или да извършват други действия, които биха го променили, увредили или унищожили. Последното определя и обезпечителната нужда да се иска неговата възбрана. Относно банковите сметка, за които в отговора по частната жалба К. твърди,че не са обхванати от предявения от нея иск по чл. 28 ЗОПДИППД, съдът не може да се произнася в настоящото производство, което е против определението, с което обезпечението е допуснато. Това обстоятелство, за което няма и доказателства, сочи евентуално на основание за частична отмяна на обезпечението по чл. 402 ГПК. Относно момента, от който започва да тече срока за подаване на иска по чл. 28 ЗОПДИППД: Съгласно специалния закон /чл. 27, ал. 2/ съответният директор на териториалната дирекция следва да направи мотивирано искане за отнемане в полза на държавата след влизане в сила на осъдителната присъда в наказателното производство. Следователно, този е моментът, от който следва да се изчислява и срока по чл. 390, ал. 2 ГПК, ако обезпечението е поискано преди влизане в сила на присъдата /извън случаите на чл. 3, ал. 2 ЗОПДИППД/. В случая, при постановяване на определението от въззивния съд, Д. вече е бил осъден за престъпления по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, 3, 4 и 5, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и по чл. 339, ал. 1 НК. Тогава, срокът за предявяване на обезпечения иск по чл. 28 ЗОПДИППД започва да тече от момента на влизане в сила на определението по чл. 390, ал. 2 ГПК, както предвижда общия закон. Моментът, в който се издава обезпечителната заповед и се налага обезпечението не е свързан с момента, от който се изчислява едномесечния срок за предявяване на бъдещия иск. Този въпрос не е преуреден в ГПК от 2007 г. по различен начин в сравнение с отменения ГПК /1952 г./. Частната жалба срещу определението по чл. 390 ГПК е пречка то да влезе в сила, но не и за издаване на обезпечителната заповед, нито е основание за спиране на обезпечението. Специалният закон също не урежда нещо различно - както съдът вече изясни датата, на която съдът се произнася няма пряко отношение към срока по чл. 290, ал. 2 ГПК, а и по ЗОПДИППД , и по ГПК, молбата за обезпечение се разрешава в деня на подаването й. Разпореденото в специалния закон за незабавно изпълнение на определението има отношение към издаването на обезпечителната заповед и действията на съответните органи по осъществяване на обезпечителните мерки. В заключение, обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. МОТИВИРАН от горното, съдът     О П Р Е Д Е Л И:   ДОПУСКА до касационно разглеждане частната жалба при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ОСТАВЯ в сила определение, № 407/28.10.2008 г., постановено по ч.гр.д. № 496/2008 г. на Варненски апелативен съд.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: