О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
гр. София, 11.04.2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр. дело № 3978/2021 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано по подадена в срок касационна жалба от С. Н. Т., чрез пълномощник адв.Р. Ч., срещу въззивното решение № 260103/14.05.2021 г. постановено по в.гр.дело № 82/2021г. по описа на Окръжен съд – Шумен.
Касационната жалба е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с искане същото да бъде отменено и вместо това искът да бъде уважен, като се отхвърлят предявените от „БИС-08“ ЕООД насрещни искове, претендират се и разноските за всички съдебни инстанции.
Ответникът по касационната жалба, ответник и насрещен ищец в производството - „БИС-08“ ЕООД, чрез пълномощник адв.Ж. Д.-Д., оспорва жалбата с писмен отговор в срок, като неоснователна поради липса на посочените в нея допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването по поставените в изложението по чл.284, ал.3 ГПК въпроси. Претендира се разноски.
Другият ответник по касационната жалба - Н. С. С., не е подал отговор по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд:
С обжалваното въззивно решение и потвърденото с него първоинстанционно решение, е отхвърлен иска с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК, предявен от С. Н. Т. против, Н. С. С., за признаване за установено спрямо ответника, че ищецът С. Н. Т. е собственик на помещение, представляващо магазин за пакетирани стоки с площ от 15.13 кв.м., обозначено с оранжев цвят на приложение №2 към СТЕ от 13.01.2020 г., изготвена от вещото лице Л. Г., неразделна част от решението, обособено съобразно реализиран инвестиционен проект за преустройство по издадено разрешение за строеж №26/13.05.2004г. на [община] пазар, находящо се в приземен етаж от сграда с идентификатор ****, разположена в поземлен имот с идентификатор ***. Със същото решение е отхвърлен ревандикационния иск, предявен от С. Н. Т. против ответника „БИС 08“ЕООД-гр.Шумен, да бъде признато за установено,че ищецът С. Н. Т. е собственик на горепосоченото помещение с площ от 15.13 кв.м., като ответникът бъде осъден да му предаде владението му. Признато е за установено спрямо ответника по насрещния иск С. Н. Т., че ищецът по насрещния иск „БИС- 08“ ЕООД-гр.Шумен, е собственик на спорното помещение, с площ от 15.13 кв.м. / магазин за пакетирани стоки/ , обозначено с оранжев цвят на приложение №2 към СТЕ от 13.01.2020 г., което помещение е част от имот с идентификатор *****, находящ се в приземен етаж от сграда с идентификатор ****, разположена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] пазар, както и че е налице грешка в грешка в кадастралната карта на [населено място] пазар, изразяваща се в това, че горепосочената част - помещението от 15.13кв.м., обозначено с оранжев цвят на приложение №2 към СТЕ от 13.01,2020г./л.435 от първоинстанционното дело/, представляващо част от имот *****, находящ се на приземния етаж в сграда с идентификатор ****, разположена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] пазар, погрешно е нанесена като част от имота на ответника по насрещния иск С. Н. Т. с идентификатор *****,вместо като част от имота на „БИС- 08“ЕООД-гр.Шумен с идентификатор *****. Присъдени са и следващите се разноски.
Въззивният съд е приел с решаващите си мотиви, проследявайки описанието на прехвърления на ищеца имот назад във времето в последователните документи за собственост на праводателите му /дори и в тези, следващи извършеното през 2004-2005г. преустройство на първия/наричан още приземния, партерния/ етаж на сградата/, че не се установява ищецът да е придобил правото на собственост по покупко-продажба върху спорните 15.13кв.м., обособени в помещение/магазин за пакетирани стоки/. Приел е за установено, че към 1995г. собственикът на находящите се на първи етаж на ЖСК“Мир“ в гр. Нови пазар източен магазин-представляващ бръснарски салон и западен магазин- представляващ фризьорски салон, е бил един и същ- ТПК“Ангел Абаджиев“, гр. Нови пазар , като от тази кооперация през 2000г. и 2001 г. В. Т. е закупила първо източното магазинно помещение-бивша бръснарски салон, а след това и западното магазинно помещение-бивш фризьорски салон. В последствие, когато В. Т. е била единствен собственик на източното и западното магазинни помещения, е било при извършено преустройството през 2004г. и съгласно архитектурния проект за преустройство /заключението на СТЕ от 13.01 2020г./, е обособено в средата спорното помещение - магазин за пакетирани хранителни стоки с площ 15.13кв.м., като то е било функционално свързано с магазина за промишлени стоки/бивш бръснарски салон/. Квадратурата на това спорно помещение-магазин за пакетирани стоки, се получавала, като от фризьорския салон са отнети 3.17 кв.м. и едновременно с това от бръснарски салон се придавала към фризьорски салон 1.37 кв.м., от бръснарски салон са отнети 10.59 кв.м.за магазин за пакетирани хранителни стоки, 1.37 кв.м.за фризьорски салон и 3.88 кв.м.за предверие към трите обекта, като общата отнета квадратура от фризьорския салон е 1.8 кв.м.,а от бръснарски салон -14.47 кв.м. Въз основа на заключението на СТЕ пред първата инстанция, и приетото пред въззивния съд заключение на СТЕ, което потвърждава първоначалното такова, е извел извод, че обособеният съгласно одобреният архитектурен проект от главния архитект на [община] на 19.02.2004год., магазин за пакетирани хранителни стоки и бутилиран алкохол /процесното помещение/ с площ 15,13 кв.м., не представлявал самостоятелен обект, а обособена търговска зала като част от магазин в източната част /бивш бръснарски салон/, в който са ситуирани две търговски зали за различни видове стоки- една за пакетирани хранителни стоки и бутилиран алкохол/спорната/, и втора за промишлени стоки, с общи на двете помещения за санитарно и битово обслужване. Приел е още въззивният съд, че реализираният проект за преустройство още през 2004-2005г., е отговарял на действащите към момента на проектиране нормативни изисквания, вкл. и на Норми и правила за проектиране на търговски магазини, утвърдени от министъра на архитектурата и благоустройството със заповед № 3481/25.10.1966 г., публикувани в БСА, кн. 10 от 1966 г., изм., ДВ, бр. 3 от 9.01.1996г., за необходимост от складови и санитарни помещения към магазин за хранителни стоки, за което е предвидено общо ползване на санитарно-битовата част-/съблекални и санитарен възел/ от двата магазина в западната част, като изводът за функционалната свързаност на процесното помещение-магазин за пакетирани стоки, с магазина за промишлени стоки /двата на мястото разположени в преобладаващата част от бившето източно помешение-бръснарски салон/, се поддържа и от вещите лице по другите, назначени в хода на производството СТЕ /от 01.07.2020г. и 23.09.2020г./. Така е направен извод, че спорното помещение, след извършване на преустройството, при последващото прехвърляне собствеността върху обектите на първия етаж, не се явявало вече част от западния магазин /бистро - самостоятелен обект с идентификатор *****/ като заемащ преобладаващата част от западното помещение- бивш фризьорски салон/, а от този магазин в източната часнт с идентификатор № *****, който се състои от двете търговски зали с обслужващите помещения, според изложеното по-горе.
Като неоснователно е счел въззивния съд твърдението на ищеца, че доколкото преустройството по проекта било за част от първи етаж-бившия фризьорски салон, то обособеното вследствие на същото помещение -магазин за пакетирани стоки съставлявало част само от бистрото-имот с идентификатор № ***** в западната част на етажа. Този извод е обоснован с издадената виза за проектиране от 03.07.2003г./л.18/ и отразеното в обяснителната записка, че “бившият фризьорски салон се намира в приземния етаж Салонът е бил от две части мъжка и дамска...“, както и със заключенията на вещото лице по СТЕ пред въззивната инстанция и на тези, назначени в първоинстанционното производство, според които заключения преустройството е засягало и двата обекта - бивш фризьорски и бивш бръснарски салони, собственост на които към момента на преустройството е само В. Т.. Приел е още въззивният съд, че посочената площ от 123кв.м. на обекта, придобит от ищеца по легитимиращия го нотариален акт /така е посочена площта и в актовете на праводателите му/, не е индивидуализиращ белег на правото на собственост, а е функция на границите му. Прието е още въз основа на заключението на СТЕ от 13.01.2020г., че преди преустройството бившият фризьорски салон е с площ 103,72 кв.м.; 2.бивш бръснарски салон е с площ 83,95 кв.м.; 3. предверие към двата обекта общи части - 6,74 кв. м. и вход за жилищния блок + помещение към жил.блок — 23,13 кв.м., т.е. налице е несъответствие на сбора от реалната площ на двете бивши помещения- фризьорски и бръснарски салони с предверието към тях, към тази по документите за собственост на страните, където сборът от общата площ на двете помещения за бръснарски и фризьорски салони е 223,44 кв.м., която площ надхвърля реалната застроена площ на целия първи етаж от 217.54кв.м., включваща магазини, бистро, стълбище и помещение за жилищата.
По направеното с въззивната жалба оплакване на въззивника- ищец, че спорното помещение с площ от 15.13кв.м. имало самостоятелно предназначение като отделен обект, поради което не се явявало принадлежност към обекта, собственост на ответника Н. С./или неговите праводатели/ и съответно втория ответник- дружеството не го било придобило в резултат на осъществената публична продан на имот с идентификатор №*****, е счел въззивния съд, че според изложените в исковата молба и уточняващата такава, обстоятелства и заявения петитум, очертаващи обема на настоящия спор, ищецът претендира установяване правото му на собственост върху процесното помещение като част от собствения му имот с идентификатор *****., като в исковата молба липсвали изложени обстоятелства, че същият представлявал самостоятелен обект. Така в тежест на ищеца по предявения от него положителен установителен иск за собственост е да докаже придобиването от него на процесното помещение на соченото от него конкретно основание / а не, че ответната страна не е собственик на същото/, което не било сторено, доколкото никъде и в документите за собственост, от които ищецът черпи права, не се съдържат данни за прехвърлено право на собственост върху самостоятелен обект- магазин за пакетирани стоки от 15.13кв.м. По тази причина не е зачел заявеното от ответника по този иск Н. С., в отговор на поставените му по реда на чл.176 от ГПК въпроси, че закупеното от него помещение, за което му бил отпуснат кредит от ДСК, било това най-вдясно- т.е. да не е закупил спорното средното помещение.
По предявеният срещу втория ответник осъдителен иск по чл.108 ЗС, въззивният съд, поради приетото, че ищецът не е доказал да е собственик на процесното помещение въз основа на соченото придобивно основание, нито не се установило праводателят му да е бил собственик на същото, не е настъпил вещноправния ефект на продажбата на спорното помещение, и заявената от ищеца ревандикационна претенция се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена, независимо от приетото за безспорно, че вторият ответник и ответник по иска по чл.108 ЗС, владее спорното помещение като купувач при публична продан за имот с *****.
По насрещната искова претенция на „БИС-08“ЕООД с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР за установяване правото му на собственост върху процесното помещение от 15.13 кв.м.-магазин за пакетирани стоки, което представлявало част от собствения му имот с идентификатор *****, и за установяване грешка в кадастралната карта на [населено място] пазар, изразяваща се в това, че тази част - помещението от 15.1 Зкв.м., представляваща част от имота на насрещния ищец *****, била включена към съседния имот на ответника - с идентификатор *****, е приел въззивния съд, че същата е допустима, а по същество основателна, тъй като това спорно помещение в средата е функционално свързано с магазина за промишлени стоки /бивш бръснарски салон/ и не съставлява самостоятелен обект, същото не отговаря на зададените в §5, т.39 от ДР на ЗУТ формални критерии за такъв, и вследствие на преустройството представлява част от магазин /бивш бръснарски салон/ - имот с идентификатор *****, а не е част от имот с идентификатор № *****. В този смисъл е приел наличие и на грешка в кадастралната карта на [населено място] пазар, като неправилно спорната част - помещението от 15.13кв.м., погрешно е нанесена като част от имота на ответника по насрещния иск с идентификатор *****, вместо като част от имота на ищцовото дружество - *****. По оплакване с въззивната жалба относно диспозитива на първоинстанционното решение е приел, че е налице известна непрецизност в диспозитива на същото, която обаче не влияе върху яснотата на взетото от съда решение-първоинстанционният съд е уважил заявената претенция с правно основание чл.54, ал.2 от ЗКИР, приемайки че ищцовото дружество, като собственик на имот с идентификатор *****. се явява собственик и на процесното помещение от 15.23кв.м., съответно че е допусната грешка в кадастралната карта, изразяваща се в това, че тази част неправилно е нанесена като част от имота на ответника С. Н. Т.- с идентификатор *****., вместо като част от имота на ищцовото дружество-с идентификатор *****, като с диспозитива на въззивното решение - съобразно и изложените мотиви за това, потвърждавайки първоинстанционното решение по изхода на спора по предявените искове, е индивидуализирал тази спорна част като помещение /магазин за пакетирани стоки/ с площ от 15.13 кв.м., обозначено с оранжев цвят на скица-приложение №2 към СТЕ от 13.01.2020г./л.435 от първоинстанционното дело/, което приподписано от състава на съда да се счита неразделна част от решението, находящо се на приземния етаж в сграда с идентификатор ****, разположена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] пазар.
Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, от значение за изхода на спора в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и разрешени в обжалваното въззивно решение в противоречие с практика на ВКС:
1. Правилен ли е съдебен акт, ако съдът не е изпълнил задължението си при постановяване на решението да обсъди всички приети по делото като допустими и относими към предмета на доказване доказателства, доводи на страните и възражения във въззивната жалба, с която е сезиран, без да дава превес на едни доказателства за сметка на други, както и да цени заключението на вещото лице ведно с останалите доказателства по делото и на основание действащия материален закон, съобразно процесуалните правила, и не е изпълнено задължението на въззивния съд да обсъди и изложи собствени мотиви по всички релевирани във въззивната жалба възражения срещу първоинстанционното решение - разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с практика на ВКС, отразена в : ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д. № № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, решение № 50 от 04.07.2016 Г. по гр. д. № 5163/2015 г., Г. К, II г. о. на ВКС и решение № 218 от 03.11.2016 г. по гр. д. № 2217/2016 г., Г. К., III г. о. на ВКС, а за въззивния съд - в противоречие с приетото в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС и с константната практика на ВКС, напр. решение № 47 от 19.06.2019 г. по гр. д. № 1012/2018 г., Г. К., II г. о. на ВКС,
2. Съществени материалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС : 2.1. „Самостоятелени или прилежащ към друг обект е спорният обект „магазин за пакетирани хранителни стоки“, в контекста на §5 т.39 от ЗУТ и може ли да бъде самостоятелен обект на собственост в контекста на чл. 37 от ЗС, при условие, че по делото са събрани неоспорени доказателства за издадени строителни книжа - одобрени архитектурни проекти, влезли в сила разрешение за строеж и удостоверение за ползване, с които са установени наименование, местоположение, самостоятелно функционално предназначение и отсъствие на обслужваща друг обект функция и обектът е изграден при пълно съответствие със строителните книжа“- разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с разясненията по изясняване на понятието „самостоятелен обект”, дадени в решение №80/27.07.2018 по дело №3114/2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. както и 2.2. „Губи ли самостоятелния си характер обект/помещение, изградено при действието на ЗУТ по одобрен архитектурен проект с предназначение магазин за пакетирани хранителни стоки, за който по проект е предвидено да ползва санитарни помещения в съседен магазин, при условие, че не са били одобрени архитектурни проекти за обединяването му в единен обект със съседния магазин, чийто помещения ползва и съседният магазин не е бил предмет на одобрения архитектурен проект и не фигурира с наименованието си в издаденото разрешение за строеж (в контекста на приложимите чл. 38 от ЗУТ и чл. 15 ал.2-5 от Наредба № 7 от 8.04.2002 г. за хигиенните изисквания към предприятията, които произвеждат или търгуват с храни, и към условията за производство и търговия с качествени и безопасни храни (обн ДВ бр.40 от 2002 г.отм. ДВ бр. 55/2006), но действалата към момента на издаване на разрешение за строеж.), 2.3. „Допустима ли е промяната на функционалното предназначение на обект магазин за пакетирани хранителни стоки, изграден по волята на единствения собственик на обектите на етажа като самостоятелен, по одобрен архитектурен проект и може ли да се приемане, че същият обект е сменил предназначението си и се е превърнал в прилежащо помещение и/или неразделна част от друг обект, без да е бил одобрен архитектурен проект за смяна на предназначението му и за обединяването му с другия обект“, 2.4.„На какви нормативи следва да отговарят видът и функционалните характеристики на обектите на правото на собственост, предвидени по архитектурния проект, както и допустимо и законосъобразно ли е съдът да изведе изводите си по този въпрос като преповтори заключение на вещо лице, което е дало отговор за приложимост на нормативи, които не изхождат от нормативен акт, нито от акт, действащ към момента на одобряване на проекта“ – решени тези въпроси по т.2.2, 2.3. и 2.4 в противоречие с решение №19/23.06.2020 по дело №2689/2019 на ВКС, ГК, II г.о., решение № 40 от 25.03.2016 Г. по гр.д. № 4994/2015 Г., Г. К., II г. о. на ВКС и решение №5/11.04.2016 по дело №3832/2015 на ВКС, ГК, I г.о.,
В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се сочи процесуалноправен въпрос от съществено значение за точното и еднакво приложение на закона и за развитието на правото : „Допустимо ли е при проверка дали обектът отговаря на изискванията на действащия устройствен закон, съдът да основава решението си по този въпрос върху съдебно-техническа експертиза, с която вещото лице е отговорило на въпроса като е изхождало от Наредба № 1/25.10.1966г. на БСА - необнародвана, приета преди влизане в сила на ЗУТ от несъществуваща към момента на влизане в сила на ЗУТ неправителствена организация“.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси по т.1 по своята същност са израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения относно обсъждане на доводи и оплаквания на страните и на доказателства, и е извън предмета на настоящето производство по селектиране на жалбата. Същевременно и не отговаря оплакването на данните по делото. Въззивният съд е процедирал в съответствие с посочените от касатора актове на ВКС относно задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви (а не да препраща към мотивите на първоинстанционното решение или да преценява мотивите на същото), да обсъди наведените във въззивното производство оплаквания, доводите и възраженията на страните, да подложи на преценка събраните по делото доказателства по спорните пред въззивния съд факти, и да подведе същите спрямо приложимата правна норма на материалния закон. В обжалваното въззивно решение са изложени подробни мотиви, в които е взето отношение по наведените с въззивната жалба оплаквания на ищеца по спорните факти в предмета на доказване, подложени са на анализ събраните по делото писмени доказателства, показания на свидетелите, приетите заключения по СТЕ, обясненията на ответника Н. С. по чл.176 ГПК. Изложени са и мотиви от въззивния съд относно законовите предпоставки за основателност на иск по чл.108 ЗС и чл.54, ал.2 ЗКИР, вкл. и в съотвествие с ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК на ВКС за съдържанието на диспозитива на съдебното решение по иска по чл54, ал.2 ЗКИР. Доводите на касатора представляват оплаквания за необоснованост на изведения от въззивния съд извод относно липсата на самостоятелност на спорното помещение- магазин за пакетирани стоки и алкохол и невъзможността ищецът да го е придобил по врана сделка от неговия праводател, респ. за наличие на грешка в КК на [населено място] пазар по отразяване на това спорно помещение като част от имота на ищеца, вместо на имота на ответника, но същите не могат да се обсъждат, нито да обосноват наличие на правен въпрос, тъй като имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане при допуснато касационно обжалване, поради което и не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на въззивното решение по тях.
Не е налице основание за допускане до касационно разглеждане по въпросите по т.2, имащи отношение към характеристиките на недвижим имот като самостоятелен обект на вещното право с определена площ, предназначение и местонахождение, така че да е обособен като независим обект на придобиване в собственост и без да има обслужващо предназначение към друг обект на право на собственост така че да е лишен от самостоятелност. С оглед изложените мотиви на въззивното решение, този въпрос е решаващ за извода на въззивния съд, но същия не е решен в противоречие с посочените решения на ВКС за определяне на един обект като самостоятелен или несамостоятелен такъв и за правното значение на одобрения архитектурен проект /или други изискуеими строителни книжа/ за вида, предназначението и характеристиките на обекта, определящи го като такъв със самостоятелен характер или несамостоятелен характер. Въззивният съд е приел, че спорното помещение има несамостоятелен характер според проекта за преустройство, реализиран в периода 2004-2005 г., осъщественото обособяване на място на помещенията на първия етаж на сградата отговаря на проекта за преустройство, а несамостоятелния характер на спорното помещение- обособено в средата, е изведен от обособяването му в преобладаващата му площ върху площта на бившето източно помещение-бръснарски салон, придобит от ответника Н. С., и от предвидените с проекта са преустройство от 2003 г. фунционално свързване на двете магазинни помещения-средното/новообособеното/ и източното/съществуващото/ и предвиждането на общи обслужващи помещения за тези два магазина (складови, обслужващи, битови), което предвиждане на обслужващи помещения е съобразено с действащата нормативна уредба към датата на проектиране според Норми и правила за проектиране на търговски магазини, утвърдени от министъра на архитектурата и благоустройството със заповед № 3481/25.10.1966 г., публикувани в БСА, кн. 10 от 1966 г., изм., ДВ, бр. 3 от 9.01.1996г. , и в частност за комбинирани магазини за продажба на различни стоки, както е в случая, да има всеки магазин обслужващи помещения. Не е налице соченото противоречие с решение №80/27.07.2018 по дело №3114/2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., поради различие на фактите, доколкото с последното е обсъждана хипотеза на липса на одобрен архитектурен проект за долепена към сграда пристройка, при което с оглед начина и на изграждане като пристроена към съществуваща жилищна сграда, нямала пристройката самостоятелно предназначение, а обслужващ характер към жилищната сграда, при което за нея се изключва приложението на чл.92 ЗС. Настоящият случай е различен, доколкото за преустройството има одобрен проект, извършеното на място преустройство съответства на този одобрен проект, а извода за функционалната свързаност на спорното магазинно помещение с магазина за промишлени стоки според проектирането и съблюдаване на нормите за това, изключва характеристиката на същото като обект със самостоятелно функционално предназначение по смисъла на §5 т.39 от ЗУТ, като не е налице противоречие на извода и с действащата към момента на проектиране Наредба № 7 от 8.04.2002 г. за хигиенните изисквания към предприятията, които произвеждат или търгуват с храни, и към условията за производство и търговия с качествени и безопасни храни (обн ДВ бр.40 от 2002 г.отм. ДВ бр. 55/2006), също изискваща наличие на обслужващи помещения. Обособяването на нови самостоятелни обекти на правото на собственост в резултат на преустройството от съществуващите дотогава две самостоятелни магазинни помещения-източното и западното, по време, когато цялата магазинна площ на първия/партерен/ етаж на сградата е собственост на едно лице-В. Т., е допустимо от закона, като за обособяването на самостоятелните обекти се изхожда от одобрения архитектурен проект и предназначението на обособените обекти, а конкретния въпрос в случая за обема на преустройството и дали то засяга целия етаж или част от него, е решен от въззивния съд според цялостната преценка на събраните по делото доказателства, сочещи, че преустройството, според одобрения архитектурен проект/ и обяснителната записка към него/ е обхванало целия първи етаж от сградата, без общите части на етажната собственост, при което в съответствие със материалния закон, е счетено в западната част да е обособен самостоятелен обект на правото на собственост, включващ две търговски зали/ едната е спорната част/ с предназначение за продажба на различни стоки. Обосноваността на тези извод не може да се прецени във фазата по селекция по чл.288 ГПК. Горните изводи в обжалваното въззивно решение не са в противоречие с другите посочени от касатора решения на ВКС по т.2, относно дадените с тях отговори на въпросите за начина на обособяване на самостоятелен обект, промяната на неговото предназначение, съгласието на собственика за такава промяна, като няма сходство на конкретните факти по другите дела с настоящия случай.
Не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по приложението на Норми и правила за проектиране на търговски магазини, утвърдени от министъра на архитектурата и благоустройството със заповед № 3481/25.10.1966 г., публикувани в БСА, кн. 10 от 1966 г., изм., ДВ, бр. 3 от 9.01.1996г., е налице съдебна практика, тези норми и правила са част от нормативните изисквания за проектиране на търговски магазини, обнародвани са в Бюлетин за строителство и архитектура (БСА), което е официално издание на МРРБ ( преди с различни наименования министерството), изменението на същите е и публикувано в ДВ, бр.3/1996 г., при което се явяват част от приложимата нормативна уредба за проектиране на търговски магазини, която се преценява от съдилищата.
Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Липсват данни за вероятна недопустимост, респ. нищожност на въззивното решение. Произнасянето на съда е в рамките на търсената защита по предявените искове, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес и приложимия материален закон, като при прочита на обжалваното решение не се констатира такъв особено тежък порок, изразяващ се в нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, който да обоснове очевидна неправилност на решението.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С оглед изхода на спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба „БИС-08“ ЕООД разноски за касационната инстанция според искането със списъка по чл.80 ГПК за възнаграждение за адвокат в размер на 1500 лв., заплащането на което е установено с договор за правна защита и съдействие от 26.08.2021 г., приложени към отговора на касационната жалба. Касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство.
С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 260103/14.05.2021 г. постановено по в.гр.дело № 82/2021г. по описа на Окръжен съд – Шумен.
ОСЪЖДА С. Н. Т. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] пазар, обл.Шумен, [улица] вх.2 ет.6 ап.33 да заплати на „БИС- 08“ ЕООД, седалище и адрес на управление: гр.Шумен, ул. "Владайско въстание" № 78, ЕИК 200274551, сумата от 1500 лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.