Ключови фрази


9


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 366
София, 25.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 800 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 260084/30.06.2021 г. по в. гр. д. № 409/2020 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение № 1413 от 30.11.2019 г. по гр. д. № 2579/2016 г. на Пловдивския окръжен съд в обжалваните части, с които са отхвърлени претенциите на И. А. С. срещу Д. Ш., Н. Ш. и Н. Ш. по чл. 30, ал.3 ЗС за осъждане на ответниците да ѝ заплатят съответно сумите от 35 654.13 лв., 8 913.53 лв. и 8 913.53 лв., представляващи разлика между присъдените и претендирани суми за заплатените от С. разходи за необходими разноски за ремонт на съсобствената им сграда, находяща се в [населено място], [улица], ведно със законната лихва от 24.10.2016 г. до окончателното изплащане; сумите съответно от 8 683.76 лв., 2 170.90 лв. и 2 170.90 лв., представляващи разлика между присъдените и претендирани суми за законна лихва върху пълния размер на претенциите по чл.30, ал.3 ЗС за периода 10.10.2015 г. - 23.10.2016 г., включително и законни лихви за периодите с начални дати 16.09.2013 г., 25.11.2013 г., 07.04.2014 г., 20.01.2015 г. и 16.07.2015 г. и крайна дата 10.10.2015 г., за отделните извършени на посочените дати плащания на разходи за необходими разноски, съответни на припадащата се част, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията на И. С. по чл. 61, ал. 3 от ЗЗД за осъждане на ответниците да ѝ заплатят 225.58 лева за първия и по 56.40 лева за втория и третия ответник, съобразно дяловете им в съсобствеността, съставляващи по-малкото от онова, с което са се обогатили и онова, с което е намалено имуществото на ищцата вследствие извършени от нея полезни разноски за подобрения в съсобствения имот, довели до увеличаване на стойността му, които са в обща полза, за които не искано и не е получавано съгласието на ответниците и при налично тяхно противопоставяне за всички извършени ремонтни работи, включително подобрения, ведно със законната лихва от датата на исковата молба (24.10.2016 г.) до окончателното плащане; 25.84 лева за първия и по 6.45 лева за втория и третия ответник, съставляващи обезщетение в размер на законната лихва за забава върху главниците от 225.58 лв. и 56.40 лв. за периода от 10.10.2015 г. до датата на исковата молба (24.10.2016 г.).
Със същото решение въззивният съд е потвърдил и решение № 607/22.06.2020 г. по гр. д. № 2579/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което са отхвърлени евентуалните искове на И. А. С. по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД за осъждане на ответниците Д. Ш., Н. Ш. и Н. Ш. да ѝ заплатят сумите: 225.58 лева за първия и по 56.40 лева за втория и третия ответник, съобразно дяловете им в съсобствеността на ПИ с идентификатор ...........и построената в него едноетажна жилищна сграда с идентификатор ..............., съставляващи онова, с което са се обогатили вследствие на извършените от нея в съсобствения имот подобрения, без тяхното пълномощие, ведно със законната лихва от датата на исковата молба (24.10.2016 г.); 25.84 лева за първия и по 6.45 лева за втория и третия ответник, съставляващи обезщетение за забава върху главниците от съответно 225.58 лева и 56.40 лева за периода от 10.10.2015 г. до 24.10.2016 г. (датата на исковата молба).
Въззивният съд е приел следното:
По исковете с правна квалификация чл.30, ал.3 от ЗС:
Предмет на претенциите е искане за присъждане на суми, вложени от ищцата в ремонт на съсобствена жилищна сграда. Ищцата има право само на разноските, необходими за запазване целостта на съсобствената вещ с оглед използването ѝ за нормално предназначение и то за периода на съсобствеността. С. е загубила собствеността върху поземления имот на 26.03.2014 г. - датата на влизане в сила на постановление за възлагане на недвижим имот, постановено по изпълнително дело № 902/2012 г. по описа на ЧСИ М., а по отношение на сградата е загубила собствеността на 13.07.2017 г. – датата на влизане в сила на постановление за възлагане на недвижим имот, постановено по изпълнително дело № 97/2017 г. по описа на ЧСИ М..
Прието е за неоснователно виждането на ищцата за самостоятелна съсобственост по отношение на други елементи от имота: барака, дворна ограда, външен санитарен възел, дворна настилка, инсталации (ВИК, електрическа, заземителна), тъй като те нямат самостоятелен вещен статут.
При преценка на дължимостта на сумите за отделните строителни дейности съдът е преценявал критериите „необходимост“ и „извършени по време на съсобствеността“. Отчетено е и обстоятелството, че процесната сграда няма траен статут и няма доказателства за съгласие на всички съсобственици за извършване на основен ремонт и реконструкция. Направен е извод, че не следва да се присъждат разходите, направени от ищцата за: всички работи, предприети като подготвителни/предварителни за ремонта, тъй като тяхното извършване не е било необходимо нито за запазване на съсобствения имот от погиване, нито за поддържането му в състояние, годно за ползването му по предназначение, което се установява от заключенията на изслушаните експертизи (л. 961 и л. 1149 от делото на ОС); за изнасянето на ел. табло на границата на собствеността, тъй като няма доказателства за тази работа; за двете препоръки за реконструкция и ремонт на дворна площадка и за реконструкция и ремонт на дворна чешма от дати 08.09.2014 г. и 25.07.2015 г., възложени на ЕТ „Е. и.-А. А.“ - касае се за работи, извършени не в сградата, а в поземления имот, по време, когато ищцата не е вече негов съсобственик (загубила е това качество, считано от 26.03.2014 г.); за всички части от установените като предприети предварителни работи, отнасящи се до външния склад (бараката), външния санитарен възел, дворната ограда, дворната площадка и инсталациите, различни от ВиК и ел. инсталация, тъй като те не са елементи на/към жилището, обемно и функционално свързани с него.
Съдът е приел за недоказани по основание всички разноски, направени за заплащане на ремонтни работи, различни от тези, свързани с частичен ремонт на покрива на жилищната сграда, тъй като само те имат характер на необходими разноски за запазване на сградата от значителни повреди и за поддържането ѝ в състояние, годно да обслужва нейното предназначение и които са описани в количествено-стойностната сметка по първата експертиза (л. 962 - л. 963 от делото на ОС). Изключени са работите по позиции 50, 78 и 85, тъй като се отнасят до хидроизолация на външен санитарен възел и барака, които не са елементи на еднофамилната жилищна сграда и поради тази причина и разходите за тях не са необходими за запазване или за поддържане на жилищната сграда в състояние, годно за употреба по предназначение.
Съдът е приел, че общият размер на стойността на дейностите, които ищцата е заплатила и имат характер на необходими разходи, е 8 104. 81 лева с ДДС. Тази сума е разпределена между ответниците съобразно квотите им в съсобствеността, а искът до пълния предявен размер е отхвърлен.
По претенцията по чл.86 ЗС за обезщетението за забава върху сумите, дължими на основание чл. 30, ал.3 от ЗС:
Съдът е приел, че тъй като задължението е парично, то възниква от момента на поканата – чл.84, ал.2 от ЗЗД, или от срока, даден с поканата. В конкретния случай поканите, с които ищцата е направила искане за плащане, са получени от ответниците на 25.09.2015г. С тях е даден двуседмичен срок за плащане. Следователно ответниците са в забава от 10.10.2015 г. и обезщетението за забава се дължи до датата на исковата молба. Останалите нотариални покани нямат отношение към дължимостта на паричните суми. Съдът е изчислил конкретните суми с помощта на компютърна програма.
По исковете с правна квалификация чл.62, ал.3 ЗЗД и претенцията за заплащане на обезщетение по чл.86 ЗЗД:
Предмет на исковете са полезни разноски, представляващи подобрения в съсобствения имот в общ размер от 676.74 лева, за които се твърди, че са заплатени за работите по: т.3 и т.4 от протокол № 13 от 24.04.2014 г., както следва: трайно закрепване към стени на корниз, скоби и държачи за щори в стая 3 на етажа и поръчка, доставка и закрепване трайно към стени на щори в кухня и преддверие на етажа, на стойности от съответно 124.80 лева и 293.57 лева; т.1, част Архитектура от протокол № 17/28.05.2014 г.: залепване трайно към стената на огледало и аксесоари в баня, 4 бр. стопери на врати в преддверие, коридор, кухня и стая 3, щора в стая 3 и вентилационна решетка на фасада на изход за абсорбатор, на стойност 258.37 лева, съобразно уточнение относно полезните разноски по т.3 от исковата молба и допълнение и уточнение към исковата молба вх. № 32744/07.11.2016 г. за отстраняване указани нередовности на исковата молба (л. 444 от делото на ОС).
Прието е, че посочените видове дейности нямат характер на полезни разноски, които да са подобрения, трайно прикрепени към имота. Ето защо искът за тях следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Следва да бъде отхвърлена и съответната претенция по чл. 86 от ЗЗД.
По исковете с правна квалификация чл.62, ал.2 ЗЗД и претенцията за заплащане на обезщетение по чл.86 ЗЗД:
Прието е, че предмет на претенциите са суми, за които се твърди че представляват полезни разноски на стойност 676.74 лева, заплатени за работите по: т.3 и т.4 от протокол № 13/24.04.2014 г., описани по-горе. Твърди се, че тези разноски са направени както в собствен, така и в чужд интерес и ответниците следва да отговорят до размера на обогатяването им. Видно от твърденията в исковата молба и от предварителен договор от 06.09.1996 г., ищцата ползва тези помещения, в които са направени описаните ремонтни дейности. Освен че не са трайно прикрепени към вещта, те са само в интерес на ищцата. Следователно не е налице обогатяване на ответниците.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. При категорични данни за извършени разходи за претендираните подобрения следва ли да се присъждат действително изразходваните средства, или съдът ползва като размер среднопазарни стойности на извършените работи.
По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с определение № 181 от 6.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2618/2017 г., IV г. о., решение № 191 от 29.10.2014 г. по гр. д. № 2299/2014 г. на ВКС, I-во г.о. и решение № 532 от 17.VI.1994 г. по гр. д. № 382/94 г., I г. о.
2. Задължен ли е решаващият състав да обоснове кои разноски приема за необходими и защо, или е достатъчно да заяви, както е направил П., че приема за необходими само тези, свързани с частичен ремонт на покрива на сградата.
По този въпрос се твърди противоречие с решение № 532 от 17.VI.1994 г. по гр. д. № 382/94 г., I г. о.
3. Ако разноските са извършени без съгласие, но със знанието на останалите съсобственици и без тяхно противопоставяне, не следва ли да се присъдят те по правилата на водене на чужда работа без пълномощие;
Жалбоподателката счита, че като не обсъдил възможността за прилагане на чл.61, ал.2 и ал.3 ЗЗД и чл.59 ЗЗД въззивният съд нарушил ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС в частта, в която е разяснено, че въззивният съд е длъжен да приложи служебно императивна правна норма.
4. Разграничението между необходими разноски и подобрения, извършено в обжалваното решение, противоречи на възприетите постановки в ППВС № 6/1974 г. и ТР № 85/1968 г. в неотменената му с постановлението част. Според жалбоподателя въззивният съд не е обсъдил в решението си различните фактически състави, които обосновават отговорността на съсобственици за извършените подобрения в съсобствен имот – чл.30, ал.3 ЗС, ако са извършени със съгласието на останалите съсобственици; правилата на водене на чужда работа без пълномощие – чл.62, ал.2 ЗС, ако са извършени без съгласието, но и без противопоставянето на останалите съсобственици и чл.59 ЗЗД, ако е било налице противопоставяне.
5. Изводът на въззивния съд, че не са необходими разноски тези, обхващащи външния склад, бараката, масивната дворна ограда, външния санитарен възел, дворната настилка и заземителната инсталация в сградата и в двора и че тези елементи не са обемно и функционално свързани с жилището, противоречи на точното приложение на благоустройствените норми – чл.110, ал.1 Наредба № 7/2003 г. и чл.83, ал.1 Наредба № 5/1995 г.
6. Съдът длъжен ли е да основе решението си на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка;
7. Трябва ли съдът да се произнесе по всички доводи на страните и формулира становище и правен извод по отношение на всеки от тях.
Отделно от това в случая според жалбоподателката е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.
Ответниците Д. Ш., Н. Ш. и Н. Ш. оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество, тъй като не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване и че въззивното решение е правилно.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по
гражданско дело с предмет парични искове с цена над 5 000 лв., което подлежи на касационен контрол съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по въпроси № 1-3 и № 5-7.
Въпрос № 1 е свързан с присъдените разноски за извършване на ремонт на покрива на съсобствената сграда. Сумата на ремонта действително е определена според заключението на вещите лица Г. и Р.. Съдът не е взел предвид реалните разходи за ремонта, а и това не е било възможно по обективни причини. Ремонтът на покрива е правен от „А.“ О.. Отделните видове изпълнени СМР в сградата и в дворното място са описани в 30 бр. протоколи, като за тях са издадени 30 бр. фактури, в които са описани различни пера от различни видове работи както по покрива, така и от другите ремонти по къщата и двора, за които съдът е приел, че не влизат в приложното поле на чл.30, ал.3 ЗС и затова е отхвърлил иска за тях. Съдът не е могъл да разграничи по документи каква е реално заплатената сума за ремонта само на покрива, затова си е послужил с експертиза за изясняване на този въпрос. По делото /стр.302/ има оферта от „А.“ О. и количествено-стойностна сметка към нея само за покрива. Това обаче са прогнозни работи и стойности, а не реално извършени и заплатени.
По този въпрос няма противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Определение № 181 от 6.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2618/2017 г., IV г. о., е постановено в производство по чл.288 ГПК и не представлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 191 от 29.10.2014 г. по гр. д. № 2299/2014 г. на ВКС, I-во г.о., дава отговор на друг въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, различен от поставения по настоящото дело. Въпросът за начина на определяне цената на подобренията се засяга само в мотивите по конкретния спор и в тях е прието точно обратното на това, което поддържа жалбоподателката. Прието е, че подобренията се оценяват от съда не според извършените разходи, а по следни пазарни цени, определени от вещо лице. Точно по същия начин е процедирал и съдът в производството по настоящото дело, т.е. не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. И на последно място – в решение № 532 от 17.VI.1994 г. по гр. д. № 382/94 г. на ВС, I г. о., се прави разлика между необходими разноски и подобрения, като се приема, че при необходими разноски се присъждат реалните разходи, а при подобренията – увеличената стойност на вещта, ако вещта се владее на правно основание, или по-малката стойност между увеличената стойност на вещта и действително изразходваните средства при обикновено владение. По настоящото дело съдът не е стигнал до прилагане на разясненията в това решение на ВС. Зададеният от жалбоподателката въпрос е свързан с начина на определяне на реалните разходи – по документи или с експертиза. Посоченото решение на ВС не дава отговор на този въпрос.
Въпрос № 2 не кореспондира с данните по делото, затова не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него също не може да се допусне касационно обжалване. Първоинстанционният съд изключително подробно е обсъждал кои разноски приема за необходими и защо, а въззивният съд е препратил към тези мотиви на основание чл.272 ГПК. В настоящата предварителна фаза на касационното производство не може да се преценява доколко е правилен изводът на съда кои са необходимите разноски в случая, как се оценяват полезните разноски в зависимост от това дали са извършени със съгласието на останалите съсобственици и дали е имало противопоставяне от тяхна страна, както и каква е действителната правна квалификация на иска за онези СМР, по отношение на които е постановен отхвърлителен диспозитив. Не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на решение № 532 от 17.VI.1994 г. по гр. д. № 382/94 г., I г. о., тъй като подходът на двете предходни инстанции по настоящото дело е друг. Решаваща се е оказала не действителната правна квалификация на исковете в съответствие с правилата в посоченото решение, а това, че ищцата е квалифицирала по-голямата част от извършените от нея СМР като необходими разноски и съдът е приел, че е обвързан от тази квалификация и не може да присъди онези СМР, които в действителност представляват полезни разноски, както и че не може да присъди стойността на ремонтите, направени след като ищцата е загубила собствеността върху притежаваната идеална част от имота.
Въпрос № 3 също не е обуславящ за изхода на делото. Решаващият въпрос е за това кой дава квалификацията на иска за подобрения и необходими разноски в съсобствен имот и какви са задълженията на ищеца за подаване на редовна искова молба по такова дело. Освен това въпросът не е коректно поставен, тъй като по настоящото дело има доказателства за изрично противопоставяне на ответниците за извършване на тези подобрения.
В т.5 от изложението не се съдържа правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, а е изложено оплакване за неправилност на въззивното решение, което не може да се разгледа в настоящата предварителна фаза на касационното производство.
Въпроси № 6 и № 7 - за задължението на въззивния съд за обсъждане на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и за произнасяне по всички доводи на страните, също не могат да доведат до допускане на касационно обжалване, тъй като по тях въззивното решене не противоречи на практиката на ВКС.
Касационно обжалване следва да се допусне по въпрос № 4, уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът се състои в това кой трябва да даде квалификация на исковете за необходими разноски и подобрения, извършени от съсобственик в общия имот, при съблюдаване на ППВС № 6/1974 г. и ТР № 85/1968 г. в неотменената му с постановлението част. Този въпрос е решаващ за изхода на делото поради това, че на лист 26 от исковата молба ищцата е квалифицирала предявените искове като искове за заплащане на необходими разноски /115067,19 лв. според квотите на ответниците/ и подобрения / 676,74 лв. според квотите на ответниците/ или общо ремонти в размер на 115 743,93 лв., а първоинстанционният съд е приел, че не може да излезе от тази квалификация, съответстваща на чл.30, ал.3 ЗС за необходимите разноски и на чл.61, ал.2 или 3 ЗЗД за подобренията, и следва да отхвърли иска по чл.30, ал.3 ЗС за всички онези пера от общата сума 115 067, които не представляват необходими разноски, както и за перата, които не представляват необходими разноски и подобрения в съсобствен имот. Същият подход е приложил и въззивният съд. Този подход противоречи на практиката на ВКС, която най-общо приема, че съдът е този, който дава квалификация на иска, а не страната, като се има предвид и това, че назоваването на ремонтите като подобрения или като необходими разноски също представлява квалификация на иска. Налице е противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260084 от 30.06.2021 г. по в. гр. д. № 409/2020 г. на Пловдивския апелативен съд.
УКАЗВА на жалбоподателката И. А. С. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1212,32 лв. и в същия срок да представи доказателства за внасяне на таксата, в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: