Р Е Ш Е Н И Е
№ 76
Гр. София, 23 юли 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП К.ИВАНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 193/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба на подсъдимия В. В. К., чрез упълномощения му защитник, адв. К., срещу решение № 516/19.12.2018 г. на Софийски апелативен съд, по в.н.о.х.д. № 553/2018 г.
В касационната жалба се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 -3 от НПК и се прави искане за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия, алтернативно – за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В жалбата се навежда довод за несъответствие на въззивното решение с разпоредбите на чл.14, 301, 305, ал.3 от НПК относно дължимият обективен, всестранен и пълен анализ на събраните по делото доказателства и за посочване на кредитираните доказателствени източници, въз основа на които е възприета фактическата обстановка, както и съображения за немотивиран отказ да се кредитират останалите събрани по делото доказателства. Сочи се, че неправилно не е оценено като съществено процесуално нарушение необсъждането от първия съд на възраженията на подсъдимия и доводите на защитата в насока противоречията в доказателствените материали, както и липсата на пълни и ясни мотиви към присъдата, което се оценява като допуснато съществено нарушение на процесуалните права на дееца и основание за отмяна на контролираните съдебни актове.
По отношение на обвинението по чл.277а, ал.7, пр.2 от НК се твърди неотчитане на обясненията на подсъдимия за предназначението, с което е държал процесния металдетектор, а именно – с цел дърводобив, както и заключението на съдебно-техническата експертиза за неговата неизправност, състояща се в неработещ захранващ блок, която го прави негоден за употреба. Отделно от това се твърди, че подробните аргументи на защитата от допълнението към въззивната жалба са оставени без коментар, включително и направеният анализ на „европейската практика“ по случая. Позовава се на разпоредбата на чл.152, ал.2 от Закона за културното наследство /ЗКН/, в актуалната му редакция, чрез която е въведен специален режим за ползването на детектори за метал или други технически средства за откриване и извършване на археологически проучвания, в съответствие с чл.3, т.iii от Европейската конвенция за опазване на археологическото наследство, като при използването на металдетекторите за други цели, те не подлежат на регистрация. Цитира се практика на Върховния административен съд относно дължимата регистрация на металдетекторите, в зависимост от целите, за които се използват от техните държатели. В жалбата се твърди, че съдилищата по фактите са игнорирали съществени писмени доказателства, писма, изходящи от Министерството на културата относно регистрацията на металдетекторите, които не се използват за целите, посочени в ЗКН.
Навежда се довод за субективна несъставомерност на деянието и се твърди липса на правна обосновка за наличието й в решението и присъдата на решаващите съдилища, като не са отчетени обясненията на подсъдимия в тази връзка.
По обвинението за престъпление по чл.278, ал.6, пр.2 от НК се сочи, че контролираните инстанции не са направили разграничение между задълженията за регистрация и идентификация на инкриминираните обекти, които според защитата имат легално определение в ЗКН и различен нормативно уреден ред за изпълнение.
Защитата счита, че атакуваните съдебни актове не са съобразени с разпоредбите на Наредба № Н-3 от 3 декември 2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистър на движимите културни ценности, вкл. и чл.5, т.2 и чл.7, ал.3 от същата, които регламентират идентификацията на придобитите до влизането й в сила археологически обекти, монети и монетовидни предмети и вписването им по избор от страна на собственика, който в случая ги е придобил чрез покупка на недвижим имот.
Навеждат се и съображения за неправилен отказ по обвинението по чл.278, ал.6, пр.2 от НК да се приложи разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК, предвид ниската им стойност, с което не се засягат обществените отношения по опазване и закрила на културното наследство на страната. В подкрепа на тази теза се посочва текста на чл.95, ал.2 от ЗКН, както и този на чл.3, ал.2 от Наредба № Н-2/12.01.2012 г.
Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се обосновава и с наличието на аналогични нарушения в присъдата на първия съд, които не са били отчетени от въззивната инстанция - едностранен анализ на доказателствата, кредитиране на обвинителните за сметка на тези в полза на подсъдимия, включително и обясненията му, които са неправилно са оценени само като средство за защита, липса на анализ на експертните заключения в частта относно състоянието на процесните монети. Оспорва се и съответствието на мотивите към присъдата със законовите изисквания за тяхното съдържание, по смисъла на чл.305, ал.3 от НПК, като се твърди, че в същите е реципиран обвинителния акт в отделни негови части.
В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия К., адв. К., поддържа касационната жалба по изложените в същата касационни основания и с направеното искане за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Мотивира тезата за недоказано виновно поведение на подзащитния му по извършване на процесните деяния, като поддържа становището от жалбата, че за престъплението по чл.278, ал.6, пр.2 от НК следва да се приложи чл.9, ал.2 от НК. По отношение на обвинението за престъпление по чл.277а, ал.7, пр.2 от НК акцентира върху неизправността на металотърсача, който определя като интериор от къщата на дееца.
Сочи, че дори и при определеното от въззивния съд намалено наказание, подсъдимият се лишава от възможността да участва в дейността на сдружението, в което членува, поради забрана от устава.
Подсъдимият К., в лична защита заявява, че по професия е лесовъд и по призвание се занимава с реставрация на оръжия и предмети от бита на предците ни, като участва в множество благотворителни организации и изложби с предметите, които реставрира. Отделно от това твърди, че има много медийни изяви по отношение съхраняването и популяризирането на родовата памет, както и членство в организации, които работят по темата и уставите им забраняват в тях да членуват осъждани лица. Счита, че извършваната от него инкриминирана дейност не следва да се оценява като противозаконна, като излага подробни фактически съображения в тази връзка по предявените му обвинения.
В последната си дума пред ВКС моли да бъде оправдан, тъй като деянията не са с висока степен на обществена опасност.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пред касационната инстанция намира жалбата на подсъдимия за неоснователна и счита, че въззивното решение следва да се остави в сила. Сочи, че възраженията на подсъдимия и неговата защита по обвиненията са подробно обсъдени от въззивната инстанция и са получили аргументирани отговори в насока изключването на противоправността на деянието.
Наличните по делото доказателства определя като напълно достатъчни за постановяване на осъдителна присъда и по двете обвинения, като сочи, че членуването на подсъдимия в посочените от него организации не изключва противоправността на деянията, както и че извършените от него деяния сочат на извод за несъобразяване с устава на тези организации.
Намира, че не са налице основания за прилагане на чл.9, ал.2 от НК за престъплението по чл.278, ал.6 от НК, както и че наложеното на подсъдимия наказание е изключително снизходително.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди касационната жалба на подсъдимия, чрез упълномощения му защитник и доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 1/24.01.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 240/2017 г., по описа на Пернишки окръжен съд, наказателен състав, подсъдимият В. В. К. е признат за виновен относно това, че на 25.11.2016 г. в [населено място], в имот на [улица] противозаконно е държал предмет– саморъчно изработен металдетектор, за който знае, че е предназначен за търсене на археологически обекти, поради което и на осн. чл.277а, ал.7, пр.2 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три месеца, изтърпяването на което е отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.
Със същата присъда подсъдимият К. е признат за виновен относно това, че по същото време и място противозаконно държал повече от три археологически обекти, а именно четири обекта: бронзов пръстен, бронзова коланна тока, османска монета и монета на К. Втори, подробно описани в присъдата, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, на обща стойност 36 /тридесет и шест / лв., поради което и на осн. чл. 278, ал.6, пр.2 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три месеца, изтърпяването на което е отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години и глоба в полза на държавата в размер на 3000 / три хиляди / лв.
С присъдата на окъжния съд на подсъдимия К., на осн. чл.23, ал.1 от НК е наложено едно общо най-тежко наказание измежду определените по горе – лишаване от свобода за срок от три месеца, изтърпяването на което е отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години, към което е присъединено и наказанието глоба в полза на държавата в размер на 3000 / три хиляди / лв.
На осн. чл.278, ал.7 от НК с присъдата съдът е отнел в полза на държавата вещите, предмет на престъплението по чл.278, ал.6 от НК, четири броя археологически обекти, подробно описани в присъдата и на осн. чл.189,ал.3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски от досъдебното и първоинстанционно съдебно производства.
С решение № 516/ 19.12.2018 г. на Софийски апелативен съд- НО, 8 състав, постановено по в.н.о.х.д. № 553/2018 г., присъдата на Пернишки окръжен съд № 1/24.01.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 240/2017 г., е изменена в частта относно наказанието за двете престъпления - по чл.278, ал.6 от НК и по чл.277а, ал.7, пр.2 от НК, като на подсъдимия за всяко едно от тях е наложено наказание пробация при следните пробационни мерки по чл.42а, ал.2, т.1 и 2 от НК, задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител с периодичност два пъти седмично за срок от шест месеца.
На осн. чл.23, ал.1 от НК общото най-тежко наказание, наложено с присъдата на първия съд за същите две престъпления е изменено от лишаване от свобода за срок от три месеца, в пробация при следните пробационни мерки по чл.42а, ал.2, т.1 и 2 от НК, задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител с периодичност два пъти седмично за срок от шест месеца, като наложеното за престъплението по чл.278, ал.6, пр.2 от НК и присъединено към общото наказание, наказание глоба в размер на 3000 лв. е отменено.
В останалата част присъдата на първата инстанция е била потвърдена.
Касационната жалба на подсъдимия К. е подадена в законовия срок от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна.
Оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за допуснати съществени процесуални нарушения е отнесено преимуществено до присъдата на първия съд, като се излагат съображения, свързани с недостатъци на този съдебен акт. Следва да се посочи в тази връзка, че пределите на касационната проверка се отнасят до въззивния съдебен акт, който е обект на касационната жалба, като тези, допуснати при постановяването на първоинстанционния съдебен акт могат да бъдат отчитани само ако са абсолютни и опорочават и акта на втората инстанция.
В конкретният случай на оспорване са подложени доказателствената и оценъчна дейност на първия съд при изготвянето на мотивите към присъдата, като не се държи сметка за обстоятелството, че въззивният съд е също инстанция по фактите и разполага със собствени правомощия за събиране и оценка на релевантните за обвинението доказателства.
В този смисъл на проверка от ВКС подлежи процеса на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд по значимите за обвинението факти и доказателствената му дейност, на която същото е базирано.
ВКС намери, че при изготвянето на съдебния си акт въззивната инстанция е изпълнила стриктно задълженията си по чл.313 и чл.314, ал.1 от НПК и съдържанието на атакуваното решение е в пълно съответствие с предписанията на чл.339, ал.1 и 2 от НПК.
В принципен план, задълженията на въззивния съд, в случаите когато потвърждава присъдата на първата инстанция, не изискват преповтаряне в цялост на фактическите съображения, които се възприемат за правилни, като е достатъчно да се изложат в обобщен вид приетите за установени факти и съответна аргументация в насока тяхното потвърждаване. Въззивният съд е отчел непълнотата в мотивите към присъдата на първия съд, състояща се в липса на пълен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, като е отстранил допуснатото нарушение чрез извършване на собствен обективен всестранен и пълен обзор на наличните доказателства и източниците, в които са инкорпорирани. Едновременно с това е посочил, че съдебният акт на окръжния съд не страда от порока липса на мотиви, предвид ясното изразяване на волята на съда по съществените за обвинението обстоятелства и посочването на доказателствата, въз основа на които фактите по делото са приети за установени.
За тази цел апелативният съд е провел въззивно съдебно следствие с разпит на нови свидетели и повторен разпит на вещите лица, изготвили историко-археологическата комплексна експертиза по делото /в съответствие с исканията на защитата/, с което е преодолял доказателствените непълноти в дейността на първата инстанция.
Изложената от въззивния съд фактическа обстановка е установена на базата на подробен и детайлен доказателствен анализ и по двете повдигнати обвинения, по чл.278, ал.6 от НК и по чл.277а, ал.7 от НК. При възприемането й съдът е оценил комплексно всички налични доказателства, събрани в хода на цялостното наказателно производство, при което е посочил, че в същите не се констатират съществени противоречия, които да налагат отхвърлянето на част от събраните доказателства, поради което не е било необходимо да излага и допълнителни мотиви в насока некредитирането на част от тях.
Възражението на защитата за неправилна оценка на обясненията на подсъдимия не може да бъде възприето за обективно. Безспорно обясненията на подсъдимото лице имат двояка природа – на средство за защита и доказателствено средство, което изисква внимателната им проверка относно тяхната вътрешна устойчивост и едновременно с това съпоставката им с останалите доказателства по делото, за да се прецени тяхната обективност.
В тази връзка апелативната инстанция не е допуснала нарушение при оценката на изходящите от подсъдимия гласни доказателства, които е възприела за обективни и верни и поради това ги е кредитирала в цялост /л.4 от решението на възз. съд/. Същите обяснения са поставени в основата на фактическите положения по делото за начина на придобиване от негова страна на инкриминираните археологически обекти / при покупката на къщата, в която същите са били намерени / и за държането на металотърсача като вид техническо средство. Отделно от това съдът е дал пълна вяра на заявеното от подсъдимия за упражняваната от него дейност по опазване на културното наследство на страната и участието му в дружества, с предмет на дейност установяване и събиране на културни ценности, включително и за извършваната от него реставрацията на част от тях.
Не може да бъде възприет за основателен упрекът на защитата по отношение оценката на доказателствените материали и заключението на техническата експертиза за състоянието на металдетектора и направените на тази база фактически констатации, че същият е годен за употреба по предназначение. От заключението на техническата експертиза, изследвала намерения при претърсването уред, състоящ се от три части, съгласно описанието от протокола за претърсване и изземване - метална пръчка с дължина 53 см., метален кръг с дървена дръжка, метална деформирана пръчка с две кутии, свързани с жълт кабел, се установява, че по естеството си същият представлява металдетектор , специално техническо средство за търсене под земята на метални обекти. Намереното устройство е определено като ръчно изработен уред, който не е фабрично производство, което не променя предназначението му на средство за откриване и локализиране на метални предмети под земята. Експертното заключение е установило, че уредът е годен за употреба като металдетектор и след подмяна на захранващия блок / смяна на батериите / може да се използва по предназначение. От устните разяснения на експерта в съдебно заседание пред първия съд е изяснено, че при изследването на годността на уреда е бил използван външен източник на захранване, тъй като наличните в уреда батерии са били запоявани с поялник и поради престояването им в уреда са били с изтекла киселина, което е препятствало включването му. Едновременно с това вещото лице ясно е посочило, че след смяна на батериите уредът е бил изправен и годен за употреба, независимо от простата му конструкция, която е напълно ирелевантна спрямо начина на функциониране, съгласно описаното по-горе предназначение – за откриване и локализиране на метални предмети под земната повърхност.
ВКС не установи процесуални нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд, относима към обвинението по чл.278, ал.6 от НК. Релевантните за това обвинение факти са изведени чрез коректен процесуален прочит на наличната доказателствена съвкупност, включително и при вярна интерпретация на заключението на нумизматичната експертиза относно характеристиката на намерените монети и предмети като археологически обекти представляващи културна ценност. Оценката на даден предмет като културна ценност е въпрос на специални знания от лица, специалисти в областта на археологията, с които знания въззивният съд се е съобразил изцяло. Защитата не излага конкретни аргументи в обратната насока, като се позовава единствено на състоянието на монетите, с пробити върху тях дупки, за което по експертен път е изяснено, че не засяга оценката им като културни ценности.
С оглед изложеното, претенцията на защитата за допуснати съществени нарушения от процесуален характер, които налагат отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане е неоснователна и не може да бъде удовлетворена.
Съобразно установените фактически данни материалният закон е приложен правилно от решаващите съдилища по отношение и на двете инкриминирани деяния.
Обективната и субективна съставомерност на извършеното деяние по чл.278, ал.6 от НК, правилно е изведена от направените от контролираните инстанции изводи по фактите, че в държане на подсъдимия К. са намерени четири броя археологически обекти / повече от три на брой / със статут на движими културни ценности, които не са били идентифицирани и регистрирани по предвидения законов ред, съгласно ЗКН. Установените по делото данни, че подсъдимият е придобил фактическата власт върху археологическите обекти чрез покупката им заедно с недвижимия имот, в който същите са били съхранявани, е без значение за противозаконното им държане по смисъла на чл.278, ал.6 от НК – без последваща идентификация и регистрация по надлежния ред.
Задължението за идентификация и регистрация на движимите археологически обекти за техните държатели възниква независимо от периода на придобиването им, преди или след влизане в сила на действащия ЗКН, който въвежда нормативно задължение в тази връзка.
В пар. 5 и 6 от преходните и заключителни разпоредби / ПЗР/ на ЗКН са уредени задълженията на приобретателите на археологически обекти, които са установили фактическа власт върху тях до влизането му в сила, като е разписан и съответния ред за идентификацията и регистрацията им като движими културни ценности, в това число и специалния ред, относим към монетите и монетовидните предмети по пар.6 от ПЗР на ЗКН. Задълженията за идентификация и регистрация на обектите съществуват кумулативно и възражението на защитата за липсата на разграничение в дължимите от подсъдимия действия в тази връзка е напълно неоснователно. В ЗКН се съдържа ясно разписание на дължимите действия по отношение и на двете форми на задължението и органите пред които следва да бъдат извършени, като идентификацията предшества регистрацията, но втората е невъзможна без първоначална идентификация. Извършването на сделки с движими културни ценности / за обектите, които представляват национално богатство такъв вид сделки са нищожни, което не може да се установи без съответна идентификация и регистрация / е напълно отделна дейност по разпореждане със същите и независимо, че се предшества от задължението по пар.5 и 6 от ПЗР на ЗКН, последното има самостоятелен хараектер като условие за законността на държането на археологическите обекти, върху които лицата са установили фактическа власт до влизането в сила на закона.
Доводът от жалбата, че разпоредбата на чл.5, т.2 от Наредба № Н-3/03.12.2009 г. изключва задължението за регистрация на археологически обекти, монети и монетовидни предмети, върху които лицата са установили фактическа власт до влизането в сила на ЗКН в сегашната му редакция, не е съобразен с цитирания по-горе текст на пар.5 и 6 от ПЗР на ЗКН, в които е уреден реда за регистрация и идентификация на този вид археологически обекти. Предвидения в ПЗР на закона ред е специален спрямо предвидения в наредбата, който е приложим за археологическите обекти, в това число монети и монетовидни предмети, придобити или държани от лицата след влизането на закона в сила.В този смисъл факта, че подсъдимият е придобил процесните археологически обекти преди влизане в сила на ЗКН и Наредба № Н-3/2009 г. не го освобождава от задължението за тяхната идентификация и регистрация, което съгласно пар.5 от ПЗР на ЗКН е следвало да изпълни в едногодишен срок от влизането на закона в сила и по реда, предвиден в ПЗР на същия закон, а не по предвидения в Наредба № Н-3/ 2009 г., ред, който за тях се явява неприложим.
Несъстоятелно е направеното с жалбата възражение за ниската стойност на археологическите обекти / Наредба № Н-2/12.01.2012 г. за определяне на възнаграждението на лицата, предали вещи по реда на чл.93 от ЗКН или съобщили ценна информация за такива вещи е напълно ирелевантна спрямо преценката за обективната съставомерност на деянието /, която препятства определянето им като културни ценности.
За съставомерността на деянието е без значение каква е материалната стойност на археологическите обекти, която не е определящ елемент за класификацията им като част от културното наследство на страната. Последното ясно се извежда от легалното определение по смисъла чл.2, ал.1 от ЗКН, съгласно което културните ценности са носители на историческа памет, национална идентичност и имат научна или културна стойност, която не се определя изолирано от икономическата им стойност.
Въззивният съд е обсъдил аналогично поддържани пред него възражения в насока ниската стойност и състоянието на археологическите обекти и обосновано го е отхвърлил, като се е позовал на експертното становище, че намерените в дома на подсъдимия предмети и монети представляват културни ценности съобразно тяхната характеристика и като носители на историческа информация за периода, от който датират.
Възражението за малозначителност на деянието по чл.278, ал.6 от НК също не може да бъде възприето. Обществената опасност на извършеното престъпление, което е срещу реда на управлението, се определя от степента на засягане на обществените отношения, свързани с опазване на културното-историческото наследство на страната. В тази връзка преценката за това дали обществената опасност на това деяние липсва или е явно незначителна не се намира в пряка корелация със стойността на предмета на престъплението, чиято съществена характеристика е, че представлява носител на историческа памет и национална идентичност.
Отделно от това, ниската стойност на предмета на престъплението е отчетена от въззивния съд при индивидуализацията на наложеното наказание като съществено обстоятелство в полза на подсъдимия, което е способствало и за приложението на чл.55 от НК.
С оглед изложеното не е налице нарушение на материалния закон по отношение осъждането на подсъдимия за престъплението по чл.278, ал.6, пр.2 от НК и въззивното решение в тази му част следва да се остави в сила.
ВКС не констатира и неправилно приложение на закона по отношение на оценката на правно значимите факти, относими към състава на престъплението по чл.277а, ал.7 от НК.
Извършеното деяние правилно е квалифицирано по чл.277а, ал.7, пр.2 от НК при установените факти, че в държане на подсъдимия е намерен технически уред с предназначение за откриване и локализиране на метални предмети под земята, който е определен като годен за употреба.
Възражението на защитата от съдебно заседание, че и при смяна на захранващите батерии уредът няма да работи, за което твърди, че е основано на устните разяснения на вещото лице, е напълно неоснователно и несъобразено с тезата на експерта, коментирана по-горе в решението, която е в обратен смисъл и е проверена при изготвянето на експертизата, която е установила годността на техническото средство.
Престъплението по чл.277а, ал.7 от НК е формално, на просто извършване и за изпълнението му е достатъчно деецът да упражнява фактическа власт върху предмета на престъплението, със знанието или предположението, че е предназначено или е послужило за търсене на археологически обекти. Независимо, че задължението за регистрация на металдетектор, предназначен за търсене на археологически обекти е за собственика на уреда, държателите на нерегистрирани технически средства също са субекти на това престъпление, като за да е осъществен фактическият му състав от тяхна страна е достатъчно да знаят или предполагат за това тяхно предназначение или послужване. Регистрацията на техническото средство е допустима само в случаите когато същото е предназначено за извършване на теренни проучвания, които са подложени на разрешителен режим и изискват съответна компетентност и ценз на лицето, което ги извършва.
Противозаконното държане от страна на втората категория лица, не се извежда от липсата на надлежна регистрация на техническото средство, /която те не биха могли да получат, тъй като не притежават разрешение за извършване на теренни проучвания/, а от знанието им, че това средство е предназначено или е послужило за извършване на дейност, поставена под разрешителен режим, без съответно разрешение.
В този смисъл възражението на защитата, че нормата на чл.277а , ал.7 от НК и аналогичните по съдържание норми от Европейската конвенция за защита на археологическото наследство касаят само технически средства, предназначени за извършване на теренни проучвания е неоснователно, тъй като почива на ограничително тълкуване на целта на правната норма и не отчита посочената по-горе втора хипотеза на държане на такива средства.
Неоснователно е възражението на защитата за липсата на знание или предположение у подсъдимия за предназначението на металдетектора – за търсене на археологически обекти, по съображения, че подсъдимият е държал неизправен уред, който не е използвал. Ползването на специалното техническо средство не е елемент от състава на престъплението и не е необходимо за квалификацията по чл.277а, ал.7 от НК. Субективната съставомерност на деянието правилно е изведена от установената обща информираност на подсъдимия за предназначението на металдетекторите - за търсене на археологически обекти, включително и за регистрационния режим, на който подлежат в случаите когато същите се използват за археологически проучвания. Членството на подсъдимия в патриотични организации с идеална цел, с предмет на дейност опазване на родовата памет и работата му като лесовъд, не са от естество да му предоставят повече права от тези, които ЗКН предоставя на всички български граждани в насока опазване и закрила на културното наследство и не могат да обусловят субективна несъставомерност на деянието/в този смисъл Р № 374/2011 г. на ВКС, 2-ро НО, Р № 107/2017 г. на ВКС, 2-ро НО / .
Оплакването за явна несправедливост на наказанието също е неоснователно. За престъплението по чл.278, ал.6 от НК същото се поддържа на базата на становището за малозначителност на деянието, която се отхвърли като неоснователна, поради което и претенцията на подсъдимия за оправдаването му не може да бъде удовлетворена.
За престъплението по чл.277а, ал.7 от НК искането е за оправдаване на подсъдимия,поради негоден предмет на престъплението, което при установените факти за изправност на металотърсача не може да бъде удовлетворено.
Наказателната отговорност на подсъдимия К. и по двете обвинения е индивидуализирана при условията на чл.55, ал.2, б.”б” от НК, като наложеното общо най-тежко наказание пробация е определено в минимално възможния размер, като на подсъдимия са наложени само задължителните пробационни мерки по чл.42, ал.2, т.1 и 2 от НК за минимално предвидения в закона срок от шест месеца, поради което не може да бъде редуцирано.
С оглед изложените съображения, въззивното решение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 516/19.12.2018 г. на Софийски апелативен съд, по в.н.о.х.д. № 553/2018 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: