Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 60136

гр. София, 27.10.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря Славия Тодорова, като изслуша докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1390 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба вх. № 271109/30.11.2020 г., подадена от С.Т. Б. чрез адвокат Г. К., срещу решение № 260256 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1595/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е обезсилено решение № 758 от 29.02.2020 г. по гр. д. № 3968/2017 г. на Районен съд – Пловдив и е прекратено въззивното дело.
С обезсиленото първоинстанционно решение е признато за установено по исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от М. С. Т., починала в хода на производството и заменена от наследницата й С. Т. Б., и А. С. Т., че ответниците „Християнски живот“ ООД и Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“, [населено място] не са собственици на 744/6891 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], район „Ю.“, [улица], застроен и незастроен, целият с площ от 6 891 кв. м, представляващ поземлен имот № * от кв. „М. - II етап“ по плана на [населено място], при граници и съседи: от юг - улица, от север - ж. п. линия, от запад - поземлен имот № *, от изток - поземлен имот № * и вътрешен път, който поземлен имот към настоящия момент представлява имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-48/3.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 7 100 кв. м, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, както и че ответниците не притежават правото по чл. 64 ЗС на ползване на реална част от 744 кв. м от описания имот; отменен е на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот по обстоятелствена проверка № 195, том II, peг. № 5488, дело № 371/2007 г., съставен на 8.06.2007 г. от нотариус Н. Х.-С..
След завършване на съдебното дирене пред Районен съд – Пловдив е починала и А. С. Т., с конституиран наследник по закон С. Т. Б..
Въззивният съд е визирал в решението си, че съгласно направеното уточнение във въззивното производство по делото е предявен установителен иск за собственост на 744/6891 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], район „Ю.“, [улица], застроен и незастроен, целият с площ от 6 891 кв. м, представляващ ПИ № * от кв. „М.- II етап“ по плана на [населено място], представляващ имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-48/3.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 7 100 кв. м. Уточнено е и че постройките в този УПИ не са предмет на иска. Предявен е и кумулативно съединен иск, че ответниците не притежават правото по чл. 64 ЗС за ползване на реална част от 744 кв. м от описания имот.
Съдът е приел за установено следното от фактическа страна:
С решение от 13.01.2003 г. по гр. д. № 202/2001 г. на Окръжен съд - Пловдив Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“, [населено място] е осъдена да отстъпи собствеността и да предаде владението на А. С. Т. и М. С. Т. на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица],[жк], дворно място, съставляващо имот пл. № * по плана на същия квартал, с площ от 1 360 кв. м, както и масивна жилищна сграда на етаж и половина, със застроена площ от 176.50 кв. м. С решение № 185/3.05.2004 г. по гр. д. № 494/2003 г. на Апелативен съд - Пловдив горното решение е отменено в частта, с която е осъдена Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“, [населено място] да отстъпи собствеността и да предаде владението на А. С. Т. и М. С. Т. в частта за отстъпване на собственост и предаване владението на 744 кв. м от дворното място, от които 297.40 кв. м застроено и 446 кв. м незастроено, съставляващо имот пл. № * в[жк](нов „М.“), по плана на [населено място], както и в частта за отстъпване на собствеността и предаване владението на построената в него масивна сграда, представляваща храм, както и сградите от допълващото застрояване, като вместо това е отхвърлен искът за отстъпване на собствеността и предаване владението на 744 кв. м от дворното място, от които 297.40 кв. м застроено и 446 кв. м незастроено, съставляващо имот пл. № * в[жк](нов „М.“), по плана на [населено място], цялото с площ от 1 370 кв. м, както и за отстъпване на собствеността и предаване владението на построената в него масивна сграда, представляваща храм, и сградите от допълващото застрояване. С решение № 1145/29.04.2005 г. по гр. д. № 2638/2004 г. на ВКС, IV г. о. е оставено в сила решение № 185/03.05.2004 г. по гр. д. № 494/2003 г. на Апелативен съд - Пловдив. С решение № 195/26.06.2006 г. по гр. д. № 202/2006 г. на ВКС, 5-членен състав са оставени без разглеждане и без уважение молбите на А. С. Т. и М. С. Т. за отмяна по чл. 231, ал. 1 б. „г“ и „а“ ГПК (отм.) на влязлото в сила решение № 1145/29.04.2005 г. по гр. д. № 2638/2004 г. на ВКС, IV г. о.
Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че спорният по делото пред него въпрос за принадлежността на правото на собственост на процесните 744/6891 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], район „Ю.“, [улица], застроен и незастроен, целият с площ от 6 891 кв. м, представляващ ПИ № * от кв. „М. етап“ по плана на [населено място], с идентификатор ***, вече е решен от съда. Налице е влязло в сила съдебно решение - решение № 185/3.05.2004 г. по гр. д. № 494/2003 г. на АС - Пловдив, с което е прието, че тази идеална част от правото на собственост не принадлежи на ищците А. С. Т. и М. С. Т., поради което предявеният установителен иск за собственост е недопустим.
Окръжен съд – Пловдив е изложил, че силата на пресъдено нещо се формира по отношение на едни и същи страни по правния спор, при еднаквост на процесния недвижим имот, предмет на иска и еднакъв придобивен способ, на базата на който ищецът твърди придобиване на правото на собственост. В казуса страните са едни и същи. Страната М. Т. е починала и е заместена от наследницата си С.Б. След това е починала и А. Т., заместена също от наследницата си С. Б. Съответникът на ЕПЦ „Светлина на света“ - „Християнски живот“ ООД, е частен правоприемник на първия ответник, на когото спорният имот е бил апортиран, като след това имотът е бил продаден обратно на първия ответник, като по отношение и на двете страни е налице хипотезата на чл. 298, ал. 2 ГПК. Спорният имот е един и същ, като се спори за 744 ид. ч. от общата площ на ПИ № * от кв. „М. етап“ по плана на [населено място], представляващ имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-48/3.06.2009 г., чиято обща площ варира, но това не се отразява върху спорните идеални части от имота, които са непроменливи. Основанието, на което ищците претендират собствеността си, е едно и също - реституция със съдебно решение по гр. д. № 2263/1993 г. на ОС - Пловдив и заповед № ОА-340/15.02.1995 г. на кмета на община Пловдив. Безспорно се приема в правото, че веднъж установено, съществуването или несъществуването на спорното вещно право не може да се поставя пак за разглеждане от съд. При това положение не може да се предявява установителен иск за собственост по отношение на същото право между същите страни, макар и за по-малка част от спорното право, в казуса без претенция за правото на собственост върху построената сграда за храм и допълнителното застрояване в този имот.
Въззивният съд е посочил, че не споделя становището на първоинстанционния съд, че визираното по-горе решение на Пловдивския апелативен съд следва да се тълкува в смисъл, че с него е признато правото на ищците за собственост на целия имот, но искът е отхвърлен, само защото ответникът ЕПЦ „Светлина на света“ имал право да ползва прилежащата се част от учредената суперфиция за църковната сграда. Като аргумент за това, в първоинстанционното решение се посочват мотивите на решението на АС - Пловдив, съгласно които обстоятелството, че цялото дворно място е реституирано на ищците, е без значение за новопостроеното след отчуждаването. Въззивният съд е визирал, че не приема, че след тълкуване на мотивите на едно решение следва да се правят изводи за това какво е искал да каже съдът в своя диспозитив и какво е всъщност решението.
Окръжен съд – Пловдив се е позовал на постановките в т. 18 от ТР № 1/4.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които мотивите на решението по чл. 189, ал. 2 ГПК не са част от него и с тях не се формира сила на пресъдено нещо по казуса. Същото е препотвърдено и в ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т. 2а, където се приема, че само диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението. Посочил е, че независимо от диспозитива на решението обаче, силата на пресъдено нещо ще се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл. 108 ЗС е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. В казуса в решението на АС - Пловдив очевидно има два диспозитива, като с първия се отхвърля претенцията на ищците да бъдат признати за собственици на процесната част от дворното място. Ето защо към настоящия момент този въпрос е непререшаем в друг установителен иск за собственост, поради силата на пресъдено нещо на решението на АС - Пловдив.
По отношение на втория иск, предявен по делото пред него - че ответниците не притежават правото по чл. 64 ЗС на ползване на реална част от 744 кв. м от описания имот, въззивният съд е заключил, че той също се обхваща от силата на пресъдено нещо и е недопустим. Намерил е за основателни и доводите на ответниците, че искът по чл. 64 ЗС, така като е предявен, е недопустим сам по себе си, защото правото на ползване на земята от носителя на правото на строеж не може да се защитава отделно от защитата на правото на строеж, а по делото правото на собственост на постройките в процесния имот изобщо не е предмет на делото, като ищците твърдят, че техен собственик е всъщност община Пловдив.
Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
С определение № 226 от 26.05.2021 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност, в частта му по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за идеални части от поземления имот, досежно направените от Окръжен съд – Пловдив изводи за формирана сила на пресъдено нещо по спора. Относно решението в частта му по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 64 ЗС касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: допустима ли е защита на правото на собственост чрез отрицателен установителен иск по отношение на правото по чл. 64 ЗС, предявен от ищец, който твърди, че е собственик на терена, но не и на постройките в него, срещу лице, което неоснователно претендира да е собственик на същите постройки и реално ползва прилежаща част от терена, съответстваща на необходимата по площ и конфигурация за обслужването на суперфициарната собственост площ.
В проведеното открито съдебно заседание жалбоподателката не се представлява. По делото е депозирана писмена защита, в която процесуалният й представител заявява, че поддържа касационната жалба и излага съображения по същество.
Ответниците, чрез процесуалния им представител, считат касационната жалба за неоснователна.
Община Пловдив – трето лице помагач на страната на С. Т. Б., не взема становище по касдационната жалба.
Съгласно вписване в търговския регистър от 14.01.2019 г. е допусната промяна в организационно-правната форма и наименованието на „Християнски живот“ ООД в „Позитив България“ ЕООД.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 от ГПК, приема следното:
По иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за 744/6891 ид. ч. от недвижим имот:
Силата на пресъдено нещо се явява отрицателна процесуална предпоставка за правото на иск. Ако с влязло в сила съдебно решение е разрешен между страните спор за материално право, този спор не може да бъде пререшаван, освен в случаите, когато законът разпорежда друго; повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда (чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК).
Съгласно чл. 298 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание.
Следователно, за да намери приложение силата на пресъдено нещо на съдебното решение по предходното дело спрямо последващото, е необходимо да има тъждество между делата, в частност – по отношение предмета на спора.
С влязлото в сила решение № 185 от 3.05.2004 г. по гр. д. № 494/2003 г. по гр. д. № 494/2003 г. Пловдивският апелативен съд е отменил частично обжалвания пред него първоинстанционен съдебен акт и е отхвърлил иска по чл. 108 ЗС, предявен от А. С. Т. и М. С. Т. срещу Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“, [населено място], за отстъпване на собствеността и предаване на владението на 744 кв. м дворно място, от които 297.40 кв. м застроена и 446 кв. м незастроена площ, представляващо част от имот № *, кв. „М.“ по плана на [населено място], цялото от 1 370 кв. м., както и на построените в него масивна сграда – храм, и постройките от допълващото застрояване. От това следва, че по това дело силата на пресъдено нещо на постановеното решение се отнася до правото на собственост върху конкретно определена реална част от поземления имот, ситуирана под и около построените в него сгради.
Предмет на спора по гр. д. № 3968/2017 г. на Районен съд – Пловдив е правото на собственост на 744/6891 ид. ч. от поземления имот.
Несъмнено правото на собственост на реална, тоест конкретно обособена, част от имот е нещо различно от правото на собственост на идеални части от същия имот (при което това право се отнася до всяка реална частица от целия имот). Няма никакво основание реалната част по предходния спор, за която искът по чл. 108 ЗС е бил отхвърлен, да бъде превръщана механично от съда в настоящия казус в идеална част от имота, като съотношение между частта и цялото, и на тази база да се правят изводи за идентичност на спора по двете дела. Освен това в случая, след влизане в сила на решението по гр. д. № 494/2003 г. на Апелативен съд – Пловдив, е налице ново обстоятелство – снабдяването на ЕПЦ „Светлина на света“ с нотариален акт № 195/8.06.2007 г. за собственост на 744/6891 ид. ч. от имот пл. № *, което е обусловило допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост на тези идеални части.
От горното следва, че между посочените дела предметът на спора е различен и няма законово основание за прекратяване на делото относно собствеността на спорните идеални части от имота. Като е обезсилил въззивното решение по този иск и е прекратил производството по делото, Окръжен съд – Пловдив е постановил неправилно решение.
Изложеното сочи на основателност на касационната жалба срещу въззивното решение по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за 744/6891 ид. ч. от недвижимия имот и обуславя отмяна на въззивното решение в тази му част и връщане на делото на Окръжен съд – Пловдив за постановяване на решение по същество по този иск.
По иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 64 ЗС за реална част от 744 кв. м от описания имот:
Притежаването на право на собственост върху постройка, отделно от собствеността върху земята, имплицитно включва и притежаване на право на строеж за сградата. В този случай, съгласно чл. 64 ЗС, собственикът на постройката има и допълнително право – да ползва чуждата земя доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение. От своя страна, собственикът на земята не може да извършва такива действия, които ограничават и пречат на правата на суперфициарния собственик.
Положителна процесуална предпоставка за допустимост на установителните искове е наличието на правен интерес (чл. 124, ал. 1 ГПК). Съгласно постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права ще е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.
От така изложеното следва изводът, че собственикът на терена, който не твърди да е собственик на постройките в него, няма правен интерес да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 64 ЗС срещу лице, претендиращо да е собственик на постройките в имота и ползващо прилежаща към тях, съгласно чл. 64 ЗС, част от терена. Ищецът не притежава в този случай самостоятелно право да използва необходимата за ползването на сградите част от поземления имот, нито може да придобие някакви права върху тази част, отричайки правата на ответника; той е длъжен да търпи ограниченията, произтичащи от наличието на суперфициарна собственост в имота му. За ищеца липсва право, което да защитава с отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 64 ЗС. Ето защо такъв иск е недопустим.
Даденият отговор на въпроса обуславя оставяне в сила на решението на въззивния съд в частта относно иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 64 ЗС. В тази част касационната жалба се явява неоснователна.
Ответниците имат право на разноските за всички съдебни инстанции, направени от тях по иска с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 64 ЗС, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260256 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1595/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е обезсилено решение № 758 от 29.02.2020 г. по гр. д. № 3968/2017 г. на Районен съд – Пловдив относно иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 64 ЗС и е прекратено производството по този иск, както и в частта, в която на „Християнски живот“ ООД (сега „Позитив България“ ЕООД) са присъдени разноски за първата инстанция в размер на 650 лв., както и 826.65 лв. за въззивната инстанция, а на Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“, [населено място] - разноски за първата инстанция в размер на 750 лв., както и 576.65 лв. за въззивната инстанция.
ОТМЕНЯ решение № 260256 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1595/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив в останалата му част и ВРЪЩА делото за постановяване на ново решение по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за 744/6891 ид. ч. от процесния недвижим имот от друг състав на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА С. Т. Б. да заплати на „Позитив България“ ЕООД разноски пред ВКС в размер на 1 000 лв.
ОСЪЖДА С. Т. Б. да заплати на Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“, [населено място] разноски пред ВКС в размер на 1 000 лв.
Решението е постановено при участието на Община Пловдив – трето лице помагач на страната на С. Т. Б..
Решението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: