О   П   Р   Е   Д   Е  Л  Е  Н  И  Е № 89                        гр.София,  22.01.2010г.   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и десета година  в състав:                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА                                                ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА                                                                          МАРИАНА КОСТОВА   след като разгледа, докладваното от съдията КОСТОВА ч.т.д.  № 752/2009 г. по описа на съда, приема за установено следното:             Производството е по чл. 274, ал.3 във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба на А. за с. к. /АСПК/, гр. С. срещу определение №1006/13.07.2009г., постановено по ч.гр.д. №1724/2009г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, ІІ състав, с което е оставено в сила решението от 20.01.2009г., постановено по гр.дело №520/2008г. на СГС, търговско отделение в частта за разноските, имащо характер на определение, с което АСПК е осъдена да заплати на “С”А. разноски в размер на 2500 лв. Жалбоподателят АСПК поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Ответникът “С” А. , в писмено становище оспорва частната жалба, като излага доводи за недопустимост и неправилност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение след преценка на данните намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 от ГПК и е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. “С” А. е конституиран като съответник по иска при условията на евентуално субективно съединяване на предявените от АСПК. Исковете са уважени спрямо първия ответник – “А” Е. , поради което няма произнасяне по евентуално предявения иск срещу “С” АД. Въззивният съд е приел за основателно искането на евентуалния ответник за присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лв., като е мотивирал извода си с нормата на чл.64, ал.3 от ГПК /отм./. Изложени са съображения, че евентуалният ответник също е имал право на защита, защото процесуалните действия по евентуалните искове се развиват паралелно с разглеждането на главния иск, поради което следва да бъде възмезден за понесените от него разноски. Въззивното определение е от категорията на актовете по чл.274, ал.3, т.2 от ГПК и допустимостта на касационното обжалване се определя от въведените от частния жалбоподател основания по чл.280, ал.1 от ГПК. Жалбоподателят поставя като съществени за делото два въпроса: “Дали е нужно да се представят доказателства за изплащане на адвокатското възнаграждение, за да бъде присъдено същото на страната, която го претендира?”, по който въпрос се въвежда основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК и “Следва ли да се присъжда адвокатско възнаграждение на евентуалния ответник по делото при условие, че искът срещу него въобще не е разгледан?” – на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Представена е съдебна практика на ВКС по първия поставен от жалбоподателя въпрос. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, намира, че формулираните процесуални въпроси са съществени по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. По първия въпрос действително е налице трайно установена практика на ВКС, според която адвокатско възнаграждение се присъжда в размер на действително платеното от страната, а не само съобразно уговорката между страната и нейния пълномощник в договора за правна защита и съдействие. В случая, въззивният съд е приел, че възнаграждението в размер на 2500 лв. е платено от страната, поради което въззивното определение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС и поради тази причина не следва да се допуска касационно обжалване на определението на САС по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради липсата на изрича правна норма, която да го урежда, както и да е решен чрез задължителна за съдилищата практика на ВКС. По тези съображения, на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, касационното обжалване следва да се допусне. Разгледана по същество частната касационна жалба е неоснователна. Разпоредбата на чл.64, ал.3 от ГПК /отм./ - сега аналогична на чл.78, ал.4 от ГПК, предоставя право на ответника да претендира направените от него разноски и в случай на прекратяване на делото.редбата на евентуален иск при условията на обективно или субективно съединяване на исковете по ГПК от 1952г., се изчерпва с нормата на чл.206, ал.2 от ГПК /отм./, съгласно която при отмяна на решението по главния иск от въззивния съд се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл. Не разглеждането на евентуалния иск, поради уважаване на главния иск, заличава с обратна сила последиците от предявяването му. Прекратяването на исковото производство има същото правно значение – отпадане с обратна сила последиците, които законът свързва с подаване на исковата молба в съда. Правото на разноски е признато от закона имуществено право за възмездяване на страната за разноските по извършените процесуалните действия и за защита по иницииран срещу нея съдебен процес. В случаите, когато образуваното срещу нея производство е прекратено, законодателят й дава право да иска да бъде възмездена от ищеца, без да конкретизира основанието за прекратяване на производството/ чл.64, ал.3 ГПК отм/. Евентуалният ответник, като участник в производството, извършва процесуални действия, по които заплаща разноски, включително и за защита от адвокат. В този смисъл и процесуалните му права следва да са приравнени с тези на ответника, по отношение на когото производството по делото е прекратено. Прилагането по аналогия, съгласно чл.46, ал.2 от ЗНА, на нормата на чл.64, ал.3 от ГПК /отм./ и при претенция за разноски на евентуален ответник, в случаите на уважаване на главния и оставяне без разглеждане на евентуалния субективно съединен иск, отговоря на целта на закона. По изложените съображения ВКС, състав на първо търговско отделение приема, че по реда на чл.64, ал.3 от ГПК /отм./ право на разноски има и ответникът по евентуалния субективно съединен иск в случай на уважаване на главния и оставянето без разглеждане на евентуалния иск. Видно от договор за правна защита и съдействие №2550 от 1.04.2008г. договореното възнаграждение между “С”А. и адв. Л е в размер на 5000 лв., от които 2500 лв., платими до 14.08.09г., и 2500 лв. – при приключване на делото с влязло в сила решение. Съгласно текста на договора сумата от 2500 лв. е платена на 10.04.2008г. по банкова сметка, което обстоятелство е удостоверено с подписите на клиента и адвоката. Както първоинстанционият съд, така и въззивният съд правилно са преценили, че са налице предпоставките за присъждане на платеното адвокатско възнаграждение, поради което обжалваното определение следва да се остави в сила. С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение    О П Р Е Д Е Л И :  ОСТАВЯ В СИЛА определение № 1006/13.07.2009г., постановено по ч.гр.д. № 1724/2009г. от Софийския апелативен съд, гражданска колегия, втори състав. Определението е окончателно.       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: